Определение № 124 от 26.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3937/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 50/26.02.2019 на Врачанския окръжен съд по гр. д. № 21/2019, с което е обезсилено решение № 322/16.10.2018 по гр. д. № 933/2017 на Козлодуйския районен съд, с което е уважен частично предявеният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 954,05 лева, като е прекратено производството по предявения иск. Недоволна от решението е касаторката Ц. И. Х., представлявана от адв. Д. К. от В., която го обжалва в срок като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да определи вярната правна квалификация и да обсъди всички доказателства по делото, които са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Счита, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата А. И. Г. не взема становище. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че страните са брат и сестра, съсобственици по силата на наследствено правоприемство на процесния недвижим имот, за който ответникът се е снабдил с нотариален акт, с който е признат за собственик по наследство и давностно владение на целия недвижим имот. Ответникът, без знанието и съгласието на ищцата, е продал целия наследствен имот на трети лица за сумата 14.500 евро. Ищцата претендира, че при така извършената продажба ответникът се е обогатил неоснователно с част от продажната цена в размер на 6.000,00 лева, представляващи паричната равностойност на дела на ищцата от наследствения недвижим имот (първоначално с исковата молба е бил предявен и установителен иск за прогласяване нищожността на нотариалния акт за продажба, но в тази част съдебното производство е прекратено, поради неотстранени нередовности на исковата молба). Ответникът твърди, че е придобил право на собственост върху целия имот по силата на 10-годишно давностно владение, започнало да тече от датата на снабдяването му с нотариалния акт за собственост по обстоятелствена проверка - 27.06.2001 г. и изтекло до датата на продажбата на имота - 29.05.2017 г., като поддържа, че не е опорочена процедурата по издаване на констативния нотариален акт по обстоятелствена проверка. Позовава се на съставено в негова полза саморъчно завещание на майка му от 17.10.1988 г. и оспорва твърденията, че имотът е продаден за сумата 14.500 евро. Въззивният съд е приел, че дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска по чл. 59 ЗЗД е неправилна. Изложени са съображения, че едно от съществените условия за възникване право на вземане при този общ фактически състав на неоснователното обогатяване е обеднелият да не разполага с друг иск, с който може да се защити, като съгласно т. 9. ППВС № 1/1979 е указано, че когато законът е поставил на разположение на правоимащия точно определен иск, е недопустимо приложението на общия състав по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Прието е, че в случая ищцата сочи извършването на акт на разпореждане на единия сънаследник с отделен наследствен имот без знанието и участието на другия наследник, който попада в хипотезиса на друга правна норма - чл. 76 ЗН, която има защитна функция и брани правото на собственост на наследника при разпореждане с наследствена вещ. Наследникът-съсобственик може да извършва разпореждане с наследственото имущество, но при ограниченията на общия закон - чл. 33, ал. 2 ЗС, както и с по-тежката санкция на чл. 76 ЗН, даваща право на неучаствалия в сделката наследник да иска спрямо него да бъде прогласена недействителността на акта на разпореждане. В тази връзка е прието, че само в рамките на производствата по вещните искове при разрешаването на спора за материалното право на съсобственост може да бъде разрешен и спора относно издадения констативен нотариален акт и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК да бъде извършена отмяна или изменение на същия. Следователно, ищцата е разполагала с различни способи на защита на нарушеното си материално право – да бъде установено съществуването на съсобствеността, но претенция за неоснователно обогатяване на посоченото основание, би могла да се предяви единствено в условията на обусловеност в случай на избрана защита чрез установителен иск за собственост и реализиране на посочените в други законови разпоредби права на оспорване на охранителния и разпоредителния акт на ответника. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск, поради което е обезсилено решението и производството по иска е прекратено. Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да определи вярната правна квалификацияна предявения иск обуславя решението по делото и е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и по материалноправния въпрос за съотношението между субсидиарността на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и възможността с друг иск да бъдат защитени различни материални субективни права, тъй като този въпрос очевидно обуславя правилността на решението. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение