Определение № 60326 от 03.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1963/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД против решение № 669 от 06.03.2020 г. по в. гр. д. № 4954/2019 г. на Апелативен съд-София в частта, с която е потвърдено решение № 4043 от 05.06.2019г. по гр.д. №9571/2017г. на Софийски градски съд в частта, в която дружеството е осъдено да заплати на М. Р. Т. обезщетение в размер на 45 000 лева за претърпените от нея вреди от смъртта на К. Т. Г., ведно със законна лихва от 27.07.2014 г., както и в частта за разноските. Касаторът атакува въззивното решение като неправилно, като поддържа, че то е постановено при допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Намира за изяснено по делото, че застрахованият водач не е бил в състояние да предотврати удара, независимо от това, че е съобразил поведението си с предписаното от единствената относима правна норма по чл. 20, ал. 2, предл. 2-ро ЗДвП. Поради това въззивният съд е следвало да приеме, че единствената причина за настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие е поведението на пострадалия К. Г., управлявал лек автомобил „Сузуки Витара“, с рег. [рег.номер на МПС], в нарушение на правилата на чл. 25, ал. 1, чл. 25, ал. 2 и чл. 42, ал. 3 ЗДвП. Намира предложена от инж. Ж. Е. в изготвената от него повторна АТЕ теза на база изчисления, при които се избягва настъпването на удара, за ирелевантна и същата не е следвало изобщо да бъде ценена от съда, тъй като тя не кореспондира с вменените на водачите на ППС задължения при възникване на опасност на пътя. Счита, че съдът е дължал обоснован анализ на това какви задължения е имал застрахованият водач на пътя и допуснал ли е нарушение на въведено в закона правило за поведение, което да се намира в причинна връзка с произшествието и да го посочи. Твърди, че ако беше изпълнил процесуалното си задължение за преценка на съответствието между поведението на застрахования водач и неговите правнорегламентирани задължения, въззивният съд би стигнал до единствения правилен извод, че като не е завил надясно без да спира, водачът на застрахования автомобил не е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, тъй като пострадалият с неправомерното си поведение е създал опасност, която не е могла да бъде избегната, въпреки изпълнението на задълженията по чл. 20, ал. 2, предл. 2 ЗДвП, а именно предприемане на всички възможни действия за намаляване на скоростта и спиране. Опасността за водача П. е възникнала в рамките на опасната зона за спиране на правомерно движещия се водач и за него не е била налице техническа възможност да предотврати удара чрез аварийно спиране. Поради това по отношение на застрахования водач е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК, което изключва неговата отговорност - както наказателна, така и гражданска. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на спора, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Въпросът относно задължението на съда след установяване на относимите към предмета на спора факти и обстоятелства, да ги субсумира под приложимата материалноправна норма и в частност въпросът относно задължението на съда при извод за наличие на противоправно поведение на застрахован по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“ водач като предпоставка за ангажиране на отговорността на застрахователя по предявен срещу него пряк иск, да посочи конкретно правило за поведение, което е нарушено. Сочи противоречие на обжалвания акт с решение № 343 от 30.09.2011 г. по гр. д. № 1260/2010 г. на ВКС и решение № 154 от 31.08.2012 г. по гр. д. № 746/2010 г. на ВКС.; 2/ Въпросът относно задължението на съда при извършване на преценка за наличие на противоправно поведение на водач на ППС да изложи мотиви във връзка с несъответствието между установеното действие/бездействие и нормативно определените задължения на водачите, изхождайки от обстоятелството, че управлението на ППС е правнорегламентирана дейност. Сочи противоречие с: решение № 273 от 17.11.2017г. по гр. д. № 4347/2016г. на ВКС и решение № 77 от 30.05.2017г. по гр. д. № 2956/2016г. на ВКС.; 3/Въпросът относно задълженията, които водачите на пътни превозни средства имат при възникване на опасност на пътя съобразно ЗДвП и ППЗДвП и в частност въпросът относно приложението на чл. 20, ал. 2, предл. 2-ро ЗДвП /„Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.“/. Сочи, че е налице противоречие на решението в обжалваната част с: Тълкувателно решение № 106 от 31.10.1983 г. по н. д. № 90/1982 г. на Върховен съд, решение № 234 от 07.07.2015 г. по н. д. № 665/2015 г. по описа на ВКС и решение № 76 от 18.03.1985 г., по н. д. № 42/85 г. на ВКС.; 4/ Въпросът относно задължението на въззивния съд при извод за осъществен от застрахован водач на ППС деликт, да извърши мотивиран анализ за наличието на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане като абсолютна предпоставка за ангажиране на функционалната отговорност на застрахователя по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Твърди се на противоречие на акта с: решение № 532 от 07.07.2009 г. по гр. д. № 90/2008 г. на ВКС, решение № 657 от 09.12.2009 г. по гр. д. № 500/2008 г. на ВКС и решение № 77 от 30.05.2017 г. по гр. д. № 2956/2016 г. на ВКС. Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и на ал.2, предл. последно ГПК. Ответникът по жалбата и ищец делото, М. Р. Т., в писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба. Постъпила е и насрещна касационна жалба от М. Р. Т. против въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първостепенното решение по гр.д. №9571/2017г. на Софийски градски съд е отхвърлен иска й срещу „ДЗИ-Общо застраховане" АД за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на К. Т. Г., която е настъпила при ПТП на 27.07.2014г. за разликата от 45 000 лева до 105 000 лева. Касаторката атакува въззивното решение, като неправилно, като се позовава на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост. Твърди, че въззивният съд в нарушение на изискванията на чл. 269 изр. 2 ГПК, мотивирайки своето решение приема висок процент на съпричиняване и че пострадалият е допринесъл за настъпване на увреждането, поради това, че е предприел забранена маневра завиване на ляво. Заявява, че по делото няма събрано нито едно доказателство, че на мястото на произшествието е забранено извършването на ляв завой. Отделно от това намира за недоказано твърдението, че смъртта на пострадалия е настъпила поради непоставяне на предпазен колан. Сочи, че първоначално изслушаната медицинска експертиза е била категорична, че смъртта би настъпила независимо от поставянето на предпазен колан. В съдебно заседание пред въззивния съд вещото лице автоексперт е потвърдило, че предпазния колан е предназначен да задържа тялото при челен удар, и не работи при удар отзад и отстрани, какъвто е процесният. В приложението на М. Р. Т. по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени, наред с релевантния материалноправен въпрос по правилното приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД и следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на спора, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Допустимо ли е съдът да обсъжда и излага мотиви на база на обстоятелства, които не са част от възраженията в подадените отговор на искова молба и на подадената въззивна жалба?; 2/ Допустимо ли е съдът да приема наличие на принос от страна на пострадалия за настъпилия вредоносен резултат, поради извършване на незабранена от закона маневра?". Позовава се на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че лицето М. П., който е бил участник в ПТП на 21.06.2014г., при което е настъпила смъртта на К. Г., е имал качеството па застраховано лице по договор за задължителна застраховка „ГО“ на автомобилистите, сключен с ответника. Посочил е, че за да се ангажира отговорността на дружеството в качеството му на застраховател е необходимо да се установи, че пътният инцидент е бил причинен виновно и противоправно от застрахования водач. Съобразно общите правила за разпределение на доказателствената тежест решаващият състав е счел, че ищецът е този, който следва да установи в условията на пълно доказване обективните елементи на общия състав на непозволено увреждане - вреда, противоправно поведение и причинна връзка между поведението и настъпилия вредоносен резултат, доколкото на основание чл.45, ал.2 от ЗЗД вината се предполага до доказване на противното. От заключенията по допуснатите по делото САТЕ, кредитирани от съда като обективно и компетентно дадени, е установено, че е налице следния най-вероятен механизъм на настъпване на произшествието: на Път 11-99, км. 51, малко преди разклона за бетонов възел [населено място], област Б., водачът на л.а. “Ауди“ е предприел изпреварване на л.а. марка „Сузуки“, при наличие на прекъсната разделителна осева линия. При приближаване на л.а. “Ауди“ към задната част на другия автомобил, водачът на л.а. “Сузуки“ е предприел маневра за завиване наляво. Към този момент скоростта на движение на л.а. “Ауди“ е била около 92 км./ч. с опасна зона за спиране от около 84 метра. Водачът на л.а. “Ауди“ предприема аварийно спиране и завива волана за управление надясно в момента на отклоняване на лекия автомобил „Сузуки“ от собствената му лента за движение към съседната лява. Настъпва удар между предната лява част на л.а. “Ауди“ и задна дясно на л.а.“Сузуки“, вследствие на което последният се завърта в посока обратна на часовниковата стрелка и се установява в лявата лента за движение, преобърнат на лявата си страна, като при преобръщането пострадалият К. Г. е бил затиснат от автомобила. При предприемане на действия по изпреварване на движещото се превозно средство водачът се е съобразил с разпоредбата на чл.42 от ЗДвП, като е заел лявата пътна лента, след като се е убедил, че в нея няма други изпреварващи или насрещно движещи се автомобили. Установява се още, че маневрата е била позволена, тъй като разделителната линия между двете пътни платна е била прекъсната. Въпреки изложеното, е прието, че поведението на водача е виновно и противоправно, тъй като същият е бил в състояние да предотврати настъпването на удара между двете превозни средства. Пострадалото лице е предприело ляв завой към отбивка за бетонов възел, към който момент управляваният от застрахования водач автомобил се е движил със скорост от около 92 км./ч. и се е намирал изцяло в пътната лента за насрещно движение. Отстоянието между двете превозни средства е било 43 метра, а опасната зона за спиране на л.а. “Ауди“ е 84 метра. Според вещите лица, ударът за водача на л.а. “Ауди“ е непредотвратим чрез аварийно спиране, но съприкосновение между двете превозни средства е нямало да настъпи, ако този водачът е предприел връщане в дясната лента в момента на отклоняване на лекия автомобил „Сузуки“ наляво. За това действие са му били необходими 41.88 метра, а разстоянието между автомобилите е било 43 метра. Решаващият съд е намерил за основателни оплакванията на ответника за необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че застрахованият водач е нарушил разпоредбата на чл.47 от ЗДвП, тъй като не се е съобразил с това, че наближава кръстовище, което е налагало да намали скоростта на движение. Въз основа на съдържанието на удостоверение от Агенция „Пътна инфраструктура“ е приел за установено, че отбивката към бетонов възел на път 11-99 при км 51+526 дясно не представлява път по смисъла на §6 от ЗДвП. Същевременно е посочил, че това не води до отпадане отговорността на застрахователя, тъй като една от причините за настъпване на инцидента е поведението на М. П., съобразно изложеното по-горе. Въззивният състав е достигнал до извода, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 150 000 лева. Позовал се е на показанията на разпитаната по делото свидетелка, от които е установил, че ищцата и починалият са живеели от 2008г. на съпружески начала до неговата смърт. Отношенията помежду им били много близки и сърдечни. Ищцата изживяла тежко неговата загуба, която и към настоящия момент не е преодоляна. Съобразил е и възрастта на починалия, който е бил на 32г. към момента на настъпване на ПТП. Същевременно апелативният състав е намерил за основателни оплакванията на застрахователя, които са свързани с неправилно определения обем на съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия. Счел е, че пострадалият е допринесъл за настъпване на увреждането, поради това, че е предприел забранена маневра „завиване на ляво“, която е една от основните причини за настъпване на инцидента. Вследствие на тази маневра ударът за застрахования водач е бил непредотвратим чрез аварийно спиране, и предотвратим само чрез рязко връщане на автомобила в дясното платно за движение. Приел е за установено и, че починалото лице не е ползвало обезопасителен колан, вследствие на което е изпаднало от превозното средство и е починал от натиска на автомобила върху главата му. Счел е, че именно тежката черепно-мозъчна травма е причина за настъпване смъртта на лицето. Възприел е за категорични показанията на вещите лица по допуснатата пред въззивния съд комплексна експертиза, че при правилно поставен колан тялото на пострадалия е нямало да изпадне от автомобила и да се получи тежката травма в областта на главата. С оглед посочените обстоятелства, съдът е заключил, че приносът на пострадалия е преобладаващ и следва да се определи на 70%. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта, в която дружеството е осъдено да заплати на М. Р. Т. обезщетение в размер на 45 000 лева за претърпените от нея вреди от смъртта на К. Т. Г., ведно със законна лихва от 27.07.2014г., както и в частта за присъдените в полза на ищцата разноски, предвид следното: Доколкото съдът е приел, че при внезапно възникналата опасност на пътя в опасната зона застрахованият водач е следвало да предприеме посочената от вещото лице спасителна маневра – завой на дясно към лявата лента на движение, въпреки че ударът е непредотвратим при аварийно спиране, е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по отношение на въпрос № 3 в изложението за задълженията, които водачите на пътни превозни средства имат при възникване на опасност на пътя съобразно ЗДвП и ППЗДвП и в частност относно въпроса за приложението на чл. 20, ал. 2, предл. 2-ро ЗДвП /предвиждащ, че „водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.“/. В Тълкувателно решение № 106 от 31.10.1983 г. по н. д. № 90/1982 г. на ОСНК на ВС е прието, че ако в опасната зона на спиране на МПС бъде увредено лицето, което е създало опасността със своето неправомерно поведение, налице е случайно деяние, в каквато насока е и даденото разрешение в решение № 76 от 18.03.1985 г., по н. д. № 42/85 г. на ВКС. В решение № 234 от 07.07.2015 г. по н. д. № 665/2015 г. на ВКС е посочено, че при възникнала опасност за движението, водачът на МПС има единствено задължението да намали скоростта или да спре, като той няма задължение да завива наляво или надясно с оглед избягване на аварийната ситуация. Тъй като в атакувания акт е дадено разрешение на поставения въпрос, различно от цитираната практика на ВКС, налице е и наведеният от касатора - застраховател допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Спрямо въпроси № 1 и 2 от изложението на застрахователя не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка за допускане на решението до касация в осъдителната му част, тъй като цитираната практика не е свързана с противоправно поведение на застрахован по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“ водач, като въпрос № 4 не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдът е извършил анализ за наличието на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, но е достигнал до различни от касатора фактически и правни изводи. С оглед изложеното, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК в частта, в която въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение в осъдителната му част за 45 000 лева, ведно с лихва и осъжда застрахователя за разноски, по въпроса: „Какви са задълженията, които водачите на пътни превозни средства имат при възникване на опасност на пътя съобразно ЗДвП и в частност относно въпроса за приложението на чл. 20, ал. 2, изр. 2-ро ЗДвП?“ По насрещната жалба не може да се допусне атакуваното решение /в отхвърлителната му част/ до касация, тъй като не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. На първо място, е невярно съдържащото се в първия въпрос твърдение, че решаващият състав се е произнесъл по невъведени в жалбата възражения, тъй като оплакванията на застрахователното дружество във въззивната жалба са, че ПТП е настъпило по изключителна вина на пострадалия с изложение на обстоятелствата, на които се базира този довод. На второ място, даденото от съда разрешение се основава не на „незабранена от закона маневра“, както се поддържа във втори въпрос, а на забранена такава, с оглед предприетия завой наляво от пострадалия при ПТП при вече започнало правомерно изпреварване на автомобила му от друг водач на МПС. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът, „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 900 лева. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд