Определение № 166 от 08.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4051/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. Б., подадена чрез адв.В. от ВАК срещу решение № 1097/21.06.2021 г. по в.гр.д. № 356/2021 г. на Окръжен съд – Варна, с което като е потвърдено решение № 261019/04.11.2020 г. по гр.д. № 9072/2019 г. на Районен съд – Варна, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД срещу В. Р. Д. за отмяна на обективираното в н.а. № *, том *, дело № 15662 от 1993 г. на нотариус при РС-Варна дарение на недвижим имот, представляващ апартамент № 56, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 40,71 кв.м., състоящ се от стая, кухня, баня-тоалетна, коридор и балкон. Касаторът счита, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. В изложението към касационната жалба са поставени следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/ Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи мотиви по тях?; 2/ Следва ли съдът да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им? По тези въпроси твърди се, че обжалваното решение противоречи на решение № 106 от 30.12.2020 г. по гр.д. № 927/2020 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 717 от 05.11.2009 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 501 от 29.06.2010 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 145 от 01.11.2017 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 141 от 10.03.2010 г. на ВКС, ІІІ г.о.; ППВС № 1/1953 г.; решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 134 от 30.12.2013 г. по гр. д. № 34/2013 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 109 от 13.07.2016 г. по т. д. № 1050/2015 г. на ВКС, І т.о.; решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, І г.о.; решение № 106 от 03.12.2020 г. по гр. д. № 927/2020 г. на ВКС; тълкувателно решение № 1/21.10.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГК. Не се посочва във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с какво произнасянето на настоящия състав ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответницата по касационната жалба В. Р. Д. в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Предявен е иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД за отмяна на дарение на недвижим имот от 22.12.1993г., с който В. Б. е дарила на внучката си В. Д. собствения си апартамент в [населено място], подробно индивидуализиран в решението, като дарителката си е запазила правото на ползване върху жилището, докато е жива. Ищцата е твърдяла, че дарената отказва да й даде издръжка. Въззивният съд е посочил, че за основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да установи по безспорен начин кумулативното наличие на следните предпоставки: извършено дарение в полза на ответника и възникването след дарението на трайна нужда от издръжка, която е поискана от надарения и последният да е отказал такава. Въззивният съд е цитирал съдебна практика, според която наличието на „трайна нужда“ следва да се преценява във всеки конкретен случай с оглед личността на дарителя, неговите конкретни битови и здравословни нужди, като се вземе предвид социалната му среда и икономическите условия на живот. Необходимо е да се извърши съпоставка между средствата, с които дарителят разполага или може да ползва за съответните месеци и конкретна сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди. Въззивният съд е анализирал събраните писмени доказателства по делото и експертното заключение по приетите пред първата инстанция съдебни експертизи и е приел, че ищцата страда от няколко заболявания с хроничен прогресиращ ход, за които няма вероятност за пълно възстановяване; към настоящия момент се придвижва с помощни средства, има нужда от оперативно лечение – смяна на дясна тазобедрена става; във връзка с установените заболявания приема множество медикаменти и е на задължителен диетичен режим; общият месечен разход на ищцата за медикаменти е 169,55 лева; обичайните разходи за живот, сведени до жизнено необходимите възлизат на 200 лева месечно; средномесечният разход за издръжка на ищцата е 495 лева, като задължителните и минимални разходи за месечна издръжка на ищцата са в размер на 370 лева; ищцата е запазила правото на ползване върху дарения имот, тоест е с осигурен подслон и не разходва средства за наем. Установено е още, че ищцата е изпратила покана на ответницата по телепоща, която е връчена на 28.05.2019 г., като в нея поискала заплащането на месечна издръжка в размер на 380 лева. На 09.04.2020 г. дарената е изпратила на ищцата чрез куриерска фирма хранителни продукти, но пратката е отказана; на 28.08.2019 г. и на 10.11.2020 г. е изпратила парични преводи, всеки в размер на 50 лева, но същите са неизплатени поради отказ. Съдът е посочил също така, че надареният следва да разполага с необходимите средства, които да му позволяват да дава на дарителя издръжка в такава степен, че да не постави себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя. Приел е, че в случая ответницата е конституирана като длъжник по изпълнително дело за задължения на починалия й баща, има сключен договор за кредит за сума от 4 800 евро, не работи, грижи се за домакинството и за двете си малолетни деца, като по-малкото е със здравословен проблем с очите, претърпяло е операция на очите на стойност 800лв. и се нуждае от перманентна смяна на очила за корекция на зрението. При така установеното за доходите на ответницата съдът е приел, че същата не е в състояние да предостави на дарителката издръжка, от която тя трайно се нуждае поради липса на достатъчно средства, доколкото с даването на издръжка би поставила себе си в по-лошо положение от това на дарителя. Въззивният състав е приел, че е ирелевантно за спора дали мъжът, с когото ответницата съжителства фактически, има доходи, които биха му позволили да заплаща издръжка на дарителя – същият няма задължение да заплаща издръжка, дължима от лицето, с което съжителства фактически, а освен това има задължение да издържа родените от съжителството му с ответницата две малолетни деца. Поради тези съображения предявеният иск е приет за неоснователен. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от цитираното ТР са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулираните от касаторката два въпроса, които са сходни и касаят задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните при постановяване на решението си във връзка с изразеното несъгласие с обсъждането на доказателствата, преценката и анализа им от страна на съда и като цяло несъгласие с правните изводи в решението, на които въпроса последният се позовава като основание за допускане до касация по чл.280 ал.1, т.1 ГПК, се отнасят към материалната и процесуална законосъобразност на изводите на въззивния съд по спорното материално право, при специфичните за спора факти, което предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение въз основа на последните, а не до тълкуването на съответни разпоредби, с цел установяване на съдържащите се в тях правни норми и при приложението на които в обжалваното въззивно решение е дадено разрешение в противоречие с тълкувателни решения на ВКС, постановления на Пленума на ВС или решения на ВКС. Произнасянето по законосъобразността на въззивното решение по фактите по конкретния спор не попада в обхвата на селективното производство по чл.288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. С поставените в изложението въпроси касаторката излага съображения, че не е съгласна с изводите на въззивния съд, че ответницата не е в състояние да предостави на ищцата-дарителката издръжка, от която трайно се нуждае. Изложените от касаторката оплаквания, че въззивният съд не е взел предвид всички доказателства по делото, съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, по които ВКС не се произнася в настоящата фаза на производството. Следователно поставените въпроси не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване. Независимо от това за пълнота следва да се отбележи, че въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, като е допуснал и събирането на нови с оглед изясняване материалното състояние на дарената и възможността й да осигури издръжка на баба си. Въззивният състав е изследвал предпоставките за уважаване на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД и въз основа на всички събраните писмени и гласни доказателства е приел, че последната предпоставка не е налице. Съдът е посочил и че надареният следва да разполага с необходимите средства, които да му позволяват да дава на дарителя издръжка в такава степен, че да не постави себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя. В тази връзка е взел предвид както доводите относно необходимостта от издръжка на ищцата, така и възраженията на ответницата за липсата на лични доходи и разходите на семейството й – съобразил е множеството заболявания на дарителката и специфичния й хранителен режим, а от друга страна материалното състояние на надарената и задълженията й за издръжка на двете й малолетни деца, по-малкото със здравословен проблем с очите, за което са необходими допълнителни средства за смяна на очила след корекция на зрението и допълнителна помощ от родителя. В тази връзка въззивният съд е съобразил напълно възприетото в ТР№1/2013год. на ОСГК на ВКС, че при иск за отмяна на дарение на основание чл.227, ал.1, б. „в” ЗЗД не е налице проява на непризнателност, когато дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка, от която той трайно се нуждае, ако поради липса на достатъчно средства, с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо състояние от това на дарителя. Договорът за дарение е едностранен и безвъзмезден. При него срещу полученото, дареният има моралното задължение за признателност към дарителя, което при определени обстоятелства се трансформира в правно такова задължение за даване на издръжка. За да послужи като основание за разваляне на договора за дарение, недаването на издръжка трябва да се прояви в обществено укорима форма на непризнателност към дарителя. Такава високо укорима непризнателност ще има, когато дареният има възможност да даде и осигури издръжка на дарителя си, без да накърнява минималните свои нужди и обичайната издръжка на лицата, на които дължи такава по закон и въпреки това отказва да я даде. В този смисъл, обект на изследване и преценка са и възможностите на дарения, каквато преценка е направил въззивният съд след цялостен анализ и конкретна преценка на всички обстоятелства по делото, за да обоснове извода си, че давайки издръжка ответницата би поставила себе си и лицата, които е длъжна за издържа по закон в по-лошо положение от това на дарителя, с оглед на което е отхвърлил предявения иск за отмяна на дарението. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е необходимо да се посочи, че това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторката бланкетно се е позовала на това основание и не е развила доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това по въпроса за отмяна на дарение на основание чл.227, ал.1,б.“в“ ЗЗД има постановено ТР №1/2013год. на ОСГК, както и постановени след ТР о решения на ВКС, с която практика въззивният съд се е съобразил. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото на касаторката не се дължат разноски, а ответницата по касация не е претендирала доказателства да е направила такива. Воден от горeизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.