Определение № 1156 от 08.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 527/2010 г.

Подадена е касационна жалба от И. П. Д. от[населено място] срещу решение на Окръжен съд – Велико Търново по гр. д. № 1039/2009 г., към която е приложено изложение на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът по жалбата, ищец по делото, С. С. от[населено място] не е взел становище. След проверка, касационният съд установи следното: Делото е образувано по иск на С. срещу Д. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за нанесена обида и отправена клевета в качеството му на длъжностно лице – полицай, съответно за 2000 лв. и за 3000 лв. Горнооряховският районен съд с решение по гр. д. № 1672/2008 г. е уважил изцяло двете претенции, както и претенцията на ищеца за заплащане на мораторна лихва, съответно за 389 лв. и за 575 лв. Великотърновският окръжен съд, с въззивно решение от 8. 12. 2009 г. по гр. д. № 1039/2009 г. е отменил частично първоинстанционното решение, като го е потвърдил в частта, с която са присъдени обезщетения за двете деяния до размер на сумата 1000 лв., за всяко от тях и отхвърлил иска в останалата част до предявения размер, съответно за 2000 лв. и за 3000 лв.. С въззивното решение е намален и размера на сумите, присъдени като мораторна лихва, съответно, на 194.50 лв. и на 191.66 лв., като за разликата до 389 лв. и до 575 лв., претенцията е отхвърлена. Касационната жалба на И. Д. съдържа искане за отхвърляне на исковите претенции изцяло или, при условие на евентуалност, присъждане на по-нисък размер на обезщетенията за вреди. Искането на жалбоподателя за допускане на касация е обосновано по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че при определяне размера на обезщетенията, въззивният съд не е преценил характера и степента на неимуществените вреди, което е в противоречие[населено място] № 4/1968 г. на Пленума на ВС и се е произнесъл без установено наличие на причинна връзка между твърдяните от ищеца вреди и престъпленията, за които е осъден ответникът – противоречие с т. 2 на Постановление № 7/1059 год.. Касационният съд счита искането за частично основателно. Въззивният съд е постановил осъдително решение, като е приложил точно закона – чл. 300 ГПК, и зачел задължителната сила на присъдата, постановена по нчхд № 1058/2007 г. на Горнооряховския районен съд, с което И. Д. е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1 и във връзка с чл. 146, ал. 1 НК – обида на длъжностно лице, и за извършено престъпление по чл. 148, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 1 и т. 3 и във връзка с чл. 147 ал. 1 НК – приписване на престъпление на длъжностно лице. В този смисъл съдът се е съобразил и със задължителната съдебна практика – посоченото от жалбоподателя Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС относно причинната връзка между противоправните деяния на ответника по иска и вредите на ищеца. Съдът е приложил точно закона и задължителната съдебна практика и при определяне на размера на неимуществените вреди, настъпили в резултат на деянието на жалбоподателя, изразяващо се в приписване на престъпление на ищеца, извършено от него като длъжностно лице – полицай, по повод изпълнение на службата му, а именно, че е нанесъл побой на Д. и му е причинил лека телесна повреда. Съдът е взел предвид доказателствата по делото – писмени и гласни, от които се установява, че в резултат на писмено изложение на Д. до началника на Р. -Г. О. с твърдения за нанесен му побой от С., последният е имал множество негативни изживявания – поредица вътрешни проверки, дистанциране на колегите му, упреци от други хора, които са му причинили стрес и емоционален дискомфорт. Въззивният съд се е позовал на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и крайната му оценка, че за тези неимуществени вреди ищецът С. следва да бъде обезщетен със сумата 1000 лв. е съответна на закона. Не е налице произнасяне по материалноправен въпрос, което да е в противоречие на задължителната съдебна практика. Произнасянето на въззивния съд за размера на обезщетението за неимуществените вреди на ищеца от нанесената му от ответника публична обида - пренебрежителното му назоваване „ченге”, обаче, представлява произнасяне по правен въпрос в противоречие с установената практика – т. 11 на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, която изисква при определяне размера на неимуществените вреди да се вземат предвид всички установени и конкретно посочени обстоятелства и значението им за размера на вредите. В самата искова молба и в обясненията на ищеца пред съда в съдебно заседание на 12. 3. 2009 г. не се съдържа изложение на обстоятелствата относно това неправомерно деяние – нанасяне на обида. По делото не са събрани и гласни доказателства, тъй-като разпитаните свидетели установяват моралните вреди на ищеца във връзка с приписаното му престъпление. Въззивният съд се е позовал на мотивите на наказателната присъда, от които прави извода си за употребеното от Д. обидно обръщение „ ченге” към С., но съображенията на друг съд, изложени в мотивите на постановения от него акт, не могат да бъдат достатъчно основание за разрешаване на конкретен гражданскоправен спор. Съдът отново се е позовал на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, но определянето на обезщетение от 1000 лв. за публичната обида, толкова, колкото е присъдено и за другото увреждане – приписване на престъпление, за което по делото има конкретни данни за моралните страдания на ищеца, представлява едно несъответно на закона и на задължителната съдебна практика, разрешение за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от това деяние. По изложените съображения Върховният касационен съд