Определение № 994 от 01.04.2026 г. на ВКС по д. № 302/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищеца „Банка ДСК“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт Г. П., и на ответницата Д. Л., чрез адв. В. В., срещу решение № 730/30.05.2025г. по възз.гр.д.№ 3405/2025г. на Софийски апелативен съд.

Предмет на жалбата на ищеца е въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна на решение № 260760/26.05.2023г. по гр.д.№ 5423/2021г. на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените по реда на чл.422 ГПК искове за главница за размера от 13 197.03лв.(разликата над присъдената сума от 160 760.37лв., представляваща сбор от падежирали вноски за периода 21.02.2018г. - 21.12.2020г., в размер на 6 557.25лв., и предсрочно изискуеми, считано от 21.12.2020г., вноски в общ размер от 154 203.12лв., до пълния предявен размер от 173 957.40лв.); за възнаградителна лихва за размера от 72 985лв.(разликата над присъдената сума от 43 263.36лв. за периода 06.01.2018г. - 21.12.2020г. до пълния предявен размер от 116 248.36лв.); за санкционна лихва за размера от 1 145.90лв.(разликата над присъдената сума от 1 344.95лв. до пълния предявен размер от 2 490.85лв.); за такси за управление за периода 21.11.2012г. - 21.11.2017г. (разликата над присъдения размер от 1 869.50лв. до пълния предявен размер от 2 439.50лв.) и за законна лихва за периода 22.12.2020г. - 06.01.2021г. в размер на 10.33лв. (разликата над присъдения размер от 714.49лв. до пълния предявен размер от 724.82лв.). Според ищеца въззивното решение в обжалваните от него части е неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорва извода за погасяване по давност на вземанията, предмет на частично отхвърлените искове, с оплакване, че не е отчетено спирането течението на давността за произтичащото от договора за кредит вземане по време на висящността на производството по чл.422 ГПК по друго дело между същите страни за същото вземане, а именно в периода 26.07.2013г.-03.08.2020г., поддържайки тезата, че ефектът на спирането течението на погасителната давност не е заличен с отхвърлянето на иска за непадежиралите вноски, тъй като основанието за това е ненадлежно обявена предсрочна изискуемост. Релевира и оплакване, че не е взето прекъсващото според него погасителната давност признание на вземанията по договора за кредит, каквото счита, че е неоспорването от ответницата на приетото по предходното дело заключение на ССЕ относно размера на вземанията и забавата. По изложените съображения искането е за отмяна на решението в обжалваните части и за постановяване на друго, с което исковете да бъдат уважени. Претендира за присъждане на направените разноски.

В приложеното към жалбата на ищеца изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са въведени основанията за допускане на обжалване по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Прилага ли се чл.115, ал.1, б.„ж“ ЗЗД по отношение на вземане, за което е предявен установителен иск по реда на чл.422 ГПК, ако искът е процесуално допустим, но е отхвърлен, поради липса на настъпила предсрочна изискуемост? По този въпрос касаторът се позовава на решение № 50017/27.03.2023г. по гр.д.№ 720/2022г., IV г.о.

2. В хипотезата на процесуално допустим установителен иск по реда на чл.422 ГПК, който е отхвърлен, поради липса на настъпила предсрочна изискуемост, счита ли се, че кредиторът е бездействал за периода на съдебния процес и следва ли да приложи чл.115, ал.1, б. „ж“ ЗЗД? По него е въведено е основанието за допускане на обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

С писмен отговор ответницата Д. Б. Л., чрез адв.В. В., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба на ищеца. Претендира за присъждане на направените разноски пред касационната инстанция.

Предмет на касационната жалба на ответницата е въззивният акт в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените против нея искове по реда на чл.422 ГПК. Оспорват се изводите, че е настъпила предсрочната изискуемост, че договорната клауза на чл.20.1. от ОУ към договора не е неравноправна, че е налице забава и нейната продължителност, че се дължат главница и лихви след подаване на първото заявление по чл.417 ГПК и, че възражението за погасителна давност е частично неоснователно. В касационната жалба е обективирано и искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по следните въпроси:

1. Ако е установено, че клауза за едностранно изменение на лихвения процент по договор, сключен между търговец и потребител, е неравноправна, допустимо ли е националният съд да приеме, че дължимата се по договора лихва е фиксирана(въпреки противната уговорка в първоначалния договор) в размера, който е определен към датата на отпускане на кредита?

2. Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен, допустимо ли е националният съд въобще да присъжда лихва при наличие на неравноправна клауза, която не определя по правомерен начин променливия лихвен процент по договора?

В приложеното към касационната жалба на ответницата изложение, освен бланкетно позоваване на чл.280, ал.2 ГПК, са въведени основанията по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли уведомлението за отнасяне на кредита като предсрочно изискуем да отразява точно стойността на дължимата главница, лихви за забава, наказателни лихви и такси, както и деня на настъпилата изискуемост или е достатъчно бланкетно уведомление, че задължението по дадения договор за кредит е отнесен като предсрочно изискуем? В тази връзка формалното отправяне на уведомление, което не съдържа данни за точния размер на дълга и/или същите се разминават с установеното по делото, следва ли да се счита за редовно уведомление от страна на банката и при несъвпадане размера на кредита по уведомлението и установеното в съдебното производство, искът като цяло неоснователен ли се явява или - до съвпадането на по-малките суми? Ответницата намира, че даденото по тези въпроси разрешение е в противоречие с определение № 810/29.11.2011г. по ч.т.д.№ 753/2011г., I т.о., определение № 656/14.07.2016г. по т.д.№ 2609/2015г., I т.о., и решение № 180/23.11.2016г. по т.д.№ 2400/2015г., I т.о.

2. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит? По този въпрос ответницата се позовава на решение № 90/31.03.2014г. по гр.д.№ 6629/2013г., IV г.о., решение № 45/17.06.2020г. по т.д.№ 237/2019г., II т.о., решение № 50076/14.11.2022г. по т.д.№ 1730/2019г., I т.о. и решение № 45/17.06.2020г. по т.д.№ 237/2019г., II т.о.

3. Неравноправна, въз основа на което нищожна, ли е клауза от потребителски договор, въз основа на която е начислена наказателна лихва, която определя начина на формиране на наказателната лихва, като сбор от договорна лихва плюс твърда надбавка, при положение, че клаузата, определяща договорната лихва е вече обявена за неравноправна клауза с влязло в сила съдебно решение по см. на Закона за защита на потребителите и Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправни клаузи в потребителските договори?

4. Какви са основанията и критериите за допускане на разсрочване по чл.241 от ГПК?

По втория и третия въпроси ответницата въвежда основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

С писмен отговор ищецът „Банка ДСК“ АД, чрез юрисконсулт Г. П., оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на жалбата на ответницата. Претендира за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговора.

Производството по делото е образувано и по касационната жалба на ответницата Д. Б. Л. от [населено място], чрез адв.В. В., срещу постановеното по възз.гр.д.№ 3405/2025г. на Софийски апелативен съд решение № 1099/29.08.2025г., с което е отхвърлена молбата на Д. Б. Л. за допълване на решение № 730/30.05.2025г. В тази жалба се поддържа, че обжалваното с нея въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и е необосновано. По същество се оспорва изводът, че ответницата не е обжалвала първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлено искането й по чл.241, ал.1 ГПК. По изложените съображения, искането е за отмяна на обжалваното решение.

В приложеното към тази жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен основанията за допускане на обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 и 3 – вероятна недопустимост и очевидна неправилност, е въведено основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да разгледа молбата по чл.241, ал.1 ГПК, която е оставена без уважение от първоинстанционния съд, когато във въззивната жалба се сочи изрично, че се обжалва изцяло първоинстанционният съдебен акт?

2. Сезиран ли е с искане за произнасяне въззивният съд, когато първоинстанционното решение се обжалва изцяло, а с него е отхвърлена молба за разсрочване на изпълнението по чл.241, ал.1 ГПК?

3. Какви са основанията и критериите за допускане разсрочване по чл.241 ГПК и разглеждане на това искане от въззивния съд?

Не е постъпил писмен отговор на тази жалба от насрещната страна, ищеца „Банка ДСК“ АД.

Съставът на I т.о., въз основа на доводите на страните и данните по делото, в изпълнение нап равомощията в производството по чл.288 ГПК, приема следното:

Пред въззивната инстанция е установено и безспорно от фактическа страна сключването между страните по делото на договор за ипотечен кредит от 12.11.2007г., по силата на който банката е предоставила на ответницата кредит в размер на 200 000лв., със срок на издължаване 360 месеца, считано от датата на усвояване на кредита, което е извършено на 21.11.2007г., на месечни вноски, съгласно погасителен план, с падежи 21-о число на съответния месец. Във връзка със същия договор за кредит е водено между същите страни друго дело - гр.д.№ 7664/2014г. на Софийски градски съд, образувано по предявени по реда на чл.422 ГПК искове от банката против ответницата за установяване съществуването на произтичащите от същия договор за кредит вземания за главница, възнаградителна лихва за периода май 2012г-25.07.2013г. и наказателна лихва, с правно основание т.21.2. от ОУ към договора за кредит, съединени с насрещни искове, с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД. С влязло в сила решение по гр.д.№ 7664/2014г. на Софийски градски съд са обявени за нищожни клаузи от договора за кредит (чл.7, чл.14) и клаузи от ОУ на банката за предоставяне на ипотечни кредити на ФЛ (т.9.1., т.9.4. и т.25.3.), поради което задълженията на ответницата са определени по първоначалния погасителен план, съответно са уважени само частично исковете по чл.422 ГПК – след преизчисляване на задълженията по първоначалния погасителен план и само за падежиралите към 16.02.2018г. вноски за главница и възнаградителни лихви, след приспадане на на заплатените суми по договора, съответно исковете за главница и възнаградителна лихва са частично отхвърлени за непадежиралите вноски, включващи главница и възнаградителна лихва, тъй като е прието, че предсрочната изискуемост не е обявена преди подаване на 26.07.2013г. на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, както и изцяло са отхвърлени искът за наказателна лихва, с правно основание т.21.2. от ОУ към договора, както и насрещните искове.

На 06.01.2021г. банката е подала против ответницата ново заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за произтичащите от същия договор за кредит вземания за главница, възнаградителна лихва за периода 21.08.2012г.-22.12.2020г., наказателна лихва за периода 21.04.2012г.-22.12.2020г., с правно основание т.20.2.от ОУ към договора, заемни такси и законна лихва за периода от 22.12.2020г.-06.01.2021г. Тъй като ответницата е подала възражение по чл.414 ГПК срещу заповедта по чл.417 ГПК, се е развило настоящото производство по предявените от банката против ответницата искове по чл.422 ГПК за оспорените вземания в заповедното производство.

Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба на ответницата срещу първоинстанционното решенише, с което исковете са изцяло уважени. За да обезсили частично първоинстанционното решение и да прекрати производството по претенцията за възнаградителна лихва за периода 21.08.2012г.-25.07.2013г., съставът е приел, че е недопустима, предвид формираната сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по предходното дело между същите страни относно дължимостта на договорна лихва за целия период 22.09.2011г.-25.07.2013г. Счел е, че в останалата част първоинстанционното решение е допустимо, по съображения, че отхвърлянето на исковете за вземанията по договор за банков кредит, поради ненастъпила предсрочна изискумост, не преклудира възможността на банката да събере вземанията си след изтичане на срока на договора или при последващо обявяване на кредита за предсрочно изискуем, по отношение на санкционните лихви - че не са идентични с тези, предмет на решението по предходното дело, а по отношение на заемните такси - че такива изобщо не са били предмет на предходното дело. При обсъждане на оплакванията във въззивната жалба за ненадлежно обявяване на предсрочната изискуемост решаващият състав е констатирал, че ответницата е уведомена лично на 21.12.2020г. за просрочие на задълженията по договора за кредит, както и, че кредитът се обявява за предсрочно изискуем. Приел е, че разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗКИ не изисква даването на допълнителен срок за изпълнение. Въз основа на заключението на ССЕ по делото е установил, че последното плащане по договора е на 15.12.2011г., което е достатъчно по размер да погаси дължимата анюитетна вноска, а последното частично плащане е на 21.03.2012г., съответно е налице забава на плащанията значително над 90 дни. Приел е, че това е основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, на осн. т.20.2. от ОУ към договора. По тези съображения е приел, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила, считано от 21.12.2020г. Въз основа на заключението на ССЕ е установил размера на дължимите главница и възнаградителна лихва - при преизчисляване на задълженията, според първоначалния лихвен процент, и при съобразяване на вече платените суми. По релевираните оплаквания във въззивната жалба във връзка с правилността на решението в частта по претенцията за наказателни лихви, с правно основание чл.20.1. от ОУ към договора, въззивният съд е извършил служебна проверка на действителността на клаузата чл.20.1. от ОУ към договора, предвид качеството на ответницата на потребител. Счел е, че обявяването за нищожни - изцяло или частично на отделни клаузи на договора и ОУ към него с влязло в сила решение между страните не освобождава кредитополучателя от договореностите за заплащане на възнаградителна лихва в първоначално договорения размер, който, от своя страна, е установен ясно и недвусмислено между страните. Ето защо съставът на апелативния съд е приел, че санкциите, предвидени в чл.20.1. от ОУ към договора, се явяват ясни и изначално определени. Произнасяйки се по релевираните във въззивната жалба на ответницата оплаквания във връзка с изводите по възражението за погасителна давност, въззивният състав е намерил за погасени по давност вземанията за главница, които са падежирали преди 06.01.2016г.(5 години преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК), поради което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил иска за тях, респективно е потвърдил решението за падежиралите вноски за главница за периода от 21.02.2018г. до настъпване на предсрочната изискуемост на 21.12.2020г. в размер на 6 557.25лв., както и е приел, че предсрочно изискуемата главница не е погасена по давност, поради което е потвърдил решението в тази част; Приел е, че са погасени по давност вземанията за възнаградителна лихва, включени във погасителни вноски, падежирали преди 06.01.2018г.(3 години преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК или вземанията за периода 25.07.2013г. - 06.01.2018г.), и, след частична отмяна на решението, искът е отхвърлен за тях, респективно решението е потвърдено за вземанията за възнаградителна лихва за периода 06.01.2018г.-21.12.2020г., за които е прието, че давността не е прекъсната, предвид отхвърлянето на иска с влязлото в сила решение; Приел е, че са погасени по давност и вземанията за санкционна лихва, които са станали изискуеми преди 06.01.2018г. - за периода 21.01.2018г.-21.12.2020г., както и вземанията за дължими такси за управление на кредита, станали изискуеми преди 06.01.2018г. - за периода 21.11.2012г.-21.11.2017г. По отношение на вземанията за разходи за подновяване на ипотеката, за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и за застрахователни премии решението е потвърдено, тъй като въззивният съд е счел, че не са оспорени, като погасени по давност.

За да отхвърли молбата на ответницата за допълване на въззивното решение чрез произнасяне по жалбата й срещу първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на молбата по чл.241 ГПК, въззивният състав е приел, че, видно от въззивната жалба, първоинстанционното решение не е обжалвано в тази част.

По касационната жалба на ищеца срещу решение № 730/30.05.2025г. по възз.гр.д.№ 3405/2025г. на Софийски апелативен съд:

Извън проверката за валидност и/или допустимост, допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от касационния състав въз основа на изложеното от касатора, с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.

Поставените от ищеца въпроси в изложението са свързани с приложението на чл.115, ал.1, б. „ж“ ЗЗД в релевантната за спора хипотеза, в която с влязло в сила решение по предходно дело между същите страни искът по чл.422 ГПК е отхвърлен за произтичащите от същия договор вземания, но на основание ненастъпила предсрочна изискуемост. Неоснователността на искането за допускане на обжалване по тях произтича от това, че не удовлетворяват общата предпоставка за допускане на обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Значимостта на тези въпроси следва да бъде отречена за изхода на частично отхвърлените искове за санкционни лихви и заемни такси, предвид произнасянето от въззивния съд, че не са били предмет на производството по предходното дело между същите страни, както и по отношение на претенцията за законна лихва върху главницата, която е за исков период след влизане в сила на решението по предходното дело. По отношение на претенциите за главница и възнаградителна лихва въпросите не съответстват на въведените от ищеца касационни доводи, които са за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в неотчитане спирането на течението на давността по време на воденото между страните съдебно производство за произтичащи от същия договор вземания. Същевременно ищецът не поддържа, че въззивният съд не е изпълнил правомощията си да се произнесе по въведени от него в отговора на въззивната жалба доводи във връзка с възражението за погасителна давност и не формулира процесуалноправни въпроси в тази връзка. Ето защо даването на отговор на въпросите не би променило крайния изход на спора. Поради отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е необходимо обсъждането на въведените по въпросите допълнителни предпоставки.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че ищецът не обосновава приложното поле на нито една от въведените по въпросите допълнителни предпоставки. Посоченото от него решение по чл.290 ГПК е постановено в хипотеза на предявен от длъжника отрицателен установителен иск за недължимост на вземане, с предявяването на който ищецът (длъжникът) се позовава на погасителна давност. Същото е неотносимо, тъй като в него поставените от ищеца въпроси не са обсъждани и не са получили принципен отговор, еднозначен за всички случаи, в релевантната за спора хипотеза, в която с влязло в сила решение между същите страни искът по чл.422 ГПК е отхвърлен за произтичащите от същия договор вземания, но на основание ненастъпила предсрочна изискуемост. Изводите в казуалната част на решението, до които е достигнал съставът при разглеждане на касационната жалба по същество, са от значение единствено за изхода по конкретното дело и не могат да обосноват наличие на основанието за допускане на обжалване по т.1, предл.2 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Отсъства и въведената втора допълнителна предпоставка за допускане на обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая за обосноваване на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК ищецът изтъква съдебна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, която намира, че е в подкрепа на доводите му за спиране течението на давността, същевременно поддържа, че по въпроса е създадена противоречива съдебна практика на ВКС, но не посочва такава. Не са въведени доводи, че е създадена непротиворечива, но погрешна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване, с оглед изменение в законодателството или обществените условия, или за непълнота или неяснота на нормата, която налага тълкуване. Ето защо приложното поле на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е необосновано.

По касационната жалба на ответницата срещу решение № 730/30.05.2025г. по възз.гр.д.№ 3405/2025г. на Софийски апелативен съд:

Предвид произнасянето, че е настъпила предсрочната изискуемост, и оспорването от ответницата на този извод, по първата група въпроси е налице общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Неоснователността на искането за допускане на обжалване по тях произтича от отсъствието на въведената допълнителна предпоставка. Съгласно т.18 на Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост; В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. В мотивите към т.18 на посоченото тълкувателно решение е изяснено, че обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изрично изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Формирана е съдебна практика по т.1, предл.2 на чл.280, ал.1 ГПК, която е трайна и непротиворечива, вкл. посочената от касатора, че волеизявлението на банката – кредитор за обявяване на предсрочната изискуемост следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл.60, ал.2 на Закона за кредитните институции или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото си; В писмения документ кредиторът може да определи и срок за изпълнение на задължението от длъжника, но във всички случаи волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост следва да е изрично и недвусмислено. Видно от изложените мотиви, не се констатира отклонение от така даденото тълкуване на приетото от състава на апелативния съд, че в уведомлението банката не е била длъжна да дава на ответницата /нов/ срок за изпълнение на задължението.

Неоснователно е и искането за допускане на обжалване по втория въпрос, който е свързан с началния срок на течението на погасителната давност при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи. По него отсъства въведената допълнителна предпоставка за допускане на обжалване, тъй като, видно от мотивите, даденото по него разрешение не е в отклонение от даденото с Тълкувателно решение № 3/2023г. на ОСГТК на ВКС нормативно тълкуване.

Значимостта на четвъртия въпрос за крайния изход на спора следва да бъде отречена, тъй като, видно от мотивите, той не е обсъждан от въззивния съд.

Предвид произнасянето относно действителността на договорната клауза за санкционна лихва и оспорването на този извод от ответницата, по третия въпрос е обосновано приложното поле на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. По него отсъства въведената допълнителна предпоставка по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК в смисъла, изяснен с т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са въведени доводи, попадащи в някоя от изведените от тълкувателното решение форми на основанието за допускане на обжалване, а въведените са идентични с тези, с които се обосновава неправилността.

Ето защо не следва да се допуска обжалване и по третия и четвъртия въпроси.

Идентични с въведените касационни доводи са и аргументите, с които ответницата обосновава основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Изведено от практиката на касационния съд, основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност е налице, когато съдебният акт е постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност, поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Основанието „очевидна неправилност“ изисква порокът на съдебния акт да е очевиден – да бъде установим пряко от мотивите, без да се извършва същинската проверка от касационния съд. Основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да бъде въведено и обосновано от касатора. Тъй като не са въведени доводи за обосноваване на очевидна неправилност на решението, не следва да се допуска директен достъп до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Предвид липсата на основание за допускане на касационно обжалване по жалбата на ответницата, е неоснователно и не следва да бъде уважено обективираното в нея искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по поставените въпроси.

По касационната жалба на ответницата срещу решение № 1099/29.08.2025г.:

При служебната проверка не се констатира вероятност обжалваното от ответницата решение да е нищожно, тъй като то не е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, не е абсолютно неразбираемо или неподписано. Не съществува вероятност решението да е недопустимо, тъй като с него не е разгледан спор, който не е подведомствен на съдилищата или непредявен иск, произнасянето не е при липса на право на иск, при ненадлежно упражняване на право на иск или при десезиране на съда, отсъстват отрицателни процесуални предпоставки за възникване или надлежно упражняване на правото на иск. Що се отнася до въведените от ответницата доводи за обосноваване вероятната недопустимост, същите са идентични с доводите, които са въведени за обосноваване неправилността на решението.

Първите два въпроса са изцяло израз на поддържаната от ответницата теза, че е обжалвала първоинстанционното решение в неговата цялост, поради което предмет на въззивната жалба е и решението в частта за отхвърляне на искането по чл.241 ГПК. Въпросите се явяват фактически и по правилността на решението, доколкото отговорът им е в зависимост от конкретните за спора факти, и изискват проверка, каквато е изключена от предмета на селективната фаза на касационното производство, а се извършва в производството по чл.290, ал.2 ГПК, при условие, че бъде допуснато обжалване. Ето защо тези въпроси не могат да послужат за допускането на обжалване.

Третият въпрос не е обуславящ за изхода на производството по чл.250 ГПК. Предвид произнасянето, че първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл.241 ГПК, не са обсъждани основанията и критериите за допускане разсрочване по чл.241 ГПК и разглеждане на това искане.

Необосновано е приложното поле на основанието „очевидна неправилност“. Въведените от ответницата доводи не съответстват на изведените от практиката на касационния съд критерии. Ето защо, не следва да се допуска директен достъп до касационен контрол на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.