Определение № 60773 от 30.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2618/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. С. К. срещу въззивно решение на Добрички окръжен съд № 260099 от 21.04.2021 г. по гр.д.№ 54/ 2021 г., с което е потвърдено решение на Добрички районен съд по гр.д.№ 1218/ 2020 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от касатора против Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” /ГД ПБЗН/ иск, квалифициран по чл.234 ЗМВР, за заплащане на сумата 19 600 лв – обезщетение за прослужено време и стаж. Жалбоподателят повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК следните /уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на Общо събрание на гражданска и търговска колегии на Върховния касационен съд/ материалноправни въпроси: за приложимия закон, уреждащ отношенията при прекратяване на служебните и трудови отношения със служители на МВР и в частност приложими ли са наред със специалния ЗМВР правилата на ЗДСл; представлява ли преобразуването на служебните правоотношения със служители на МВР, придобили право на пенсия, заобикаляне на закона с цел избягване на заплащане на обезщетение по чл.234 ЗМВР и не представлява ли преобразуването съвкупност от два акта – прекратяване на старото правоотношение и възникване на ново; кога възниква правото на обезщетение за прослужено време на пенсионирани служители на МВР – към момента на пенсионирането им или към момента на прекратяване на служебното им правоотношение. Счита, че въпросите имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна ГД ПБЗН оспорва касационната жалба и моли въззивното решение да не бъде допускано до касационно обжалване, без да взема изрично становище по поставените въпроси. Излага съображения за правилност на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд приел за установено, че ищецът бил държавен служител в системата на МВР. Служебното правоотношение, от което ищецът претендирал спорното право, възникнало на 01.11.1995 г., когато със заповед № 886/ 31.10.1995 г. той бил назначен на длъжността водач на специален автомобил в служба ПО при РДВР-Добрич. Последователно бил преназначаван на различни длъжности, последно със заповед № 1983к-1001/ 17.08.2015 г. бил назначен на младши изпълнителска длъжност водач на специален автомобил I степен, той и пожарникар в гpyna „Пожарогасителна и спасителна дейност“ на Районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението”, считано от 01.09.2015 г. Със заповед № 1983к-1559/ 31.10.2019 г., считано от 01.11.2019 г. служебното правоотношение на ищеца било прекратено на основание чл.226 ал.1 т.8 ЗМВР - поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Жалбата на ищеца срещу тази заповед била отхвърлена с влязло в сила на 22.07.2020 г. решение по адм.д.№ 761/ 2019 г. на Добрички административен съд. При тези фактически установявания от правна страна въззивният съд приел, че абсолютна предпоставка за придобиване на правото за изплащане на парично обезщетение по чл.234 ал.1 ЗМВР е прекратяване на служебното правоотношение между държавния служител и МВР на някое от основанията, регламентирани в чл.226 ал.1 ЗМВР, с изключение на тези по чл.226 ал.1 т.7, букви "а", "д", "з" и "к", т.8 и т.14. Твърденията на ищеца, че служебното правоотношение било прекратено на 06.04.2016 г., когато придобил право на пенсия, останали недоказани по делото. Служебното му правоотношение не било прекратявано със заповед поради пенсиониране по негово заявление или пък по инициатива на органа по назначаване. Още от възникването му то не било прекратявано на никакво основание, това е станало едва с влязлата в сила заповед № 1983к-1559/ 31.10.2019 г. Придобиването на право на пенсия по чл.68 или по чл.69 ал.2 КСО по време на съществуването на служебното правоотношение не водело автоматично до прекратяването му. Самият ищец не твърдял съществуването на акт за прекратяване на служебното правоотношение поради пенсиониране към дата 06.04.2016 г. Затова основанието за прекратяване на служебното правоотношение между него и ответника било това по чл.226 ал.1 т.8 ЗМВР, съгласно влязлата в сила заповед № 1983к-1559/ 31.10.2019 г. - поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Това основание изключвало възникването на право на обезщетение по чл.234 ал.1 ЗМВР, съгласно изричната разпоредба на чл.234 ал.7 ЗМВР. С оглед тези мотиви на въззивната инстанция, от релевираните от касатора материалноправни въпроси обуславя крайните й изводи само питането кога възниква правото на обезщетение за прослужено време на пенсионирани служители на МВР – към момента на пенсионирането им или към момента на прекратяване на служебното им правоотношение. Той обаче няма претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като законът е пълен и ясен и не съществува противоречива практика по прилагането му. Правото на обезщетение възниква винаги към момента на прекратяване на служебното правоотношение, а моментът, в който съответният служител е придобил право на пенсия е ирелевантен. Докато служебното правоотношение съществува, вземане за обезщетение по чл.234 ал.1 и сл. ЗМВР не може да възникне, тъй като прекратяването е елемент от фактическия състав на правото. Същото е прието в обжалваното решение, поради което по обуславящия въпрос то не може да бъде допуснато до касационен контрол. Останалите въпроси са необуславящи. Въззивният съд не е постановил в акта си, че ЗДСЛ е приложим или че не е приложим към служебните правоотношения, уреждани от ЗМВР. При направената от него фактическа констатация, че преди връчването на заповедта от 31.10.2019 г. възникналото през 1995 г. служебно правоотношение между ищеца и ответника не е прекратявано, въпросът няма никакво отношение към правните му изводи. Същото важи и за въпроса, свързан с твърденията на касатора за „преобразуване“ на правоотношението. Такова „преобразуване“ въззивният съд не е установил от фактическа страна, а неговите фактически констатации не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. Контролират се правните му разрешения при установените от него факти. Доколкото съдът не е установил „преобразуване“ на служебното правоотношение между ищеца и ответника, въпросът за правните последици от такова „преобразуване“ е неотносим към разрешенията му по същество. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и