Определение № 626 от 07.11.2014 г. на ВКС по т. д. № 1565/2013 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца С. М. А. от [населено място] чрез Адвокатско дружество „Б. и П.”, представлявано от адв. А. Б. срещу решение № 1442 от 12.12.2012г. по в. т. дело № 1296/2012г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 1 състав, с което е потвърдено решение № 453 от 20.07.2012г. по т. дело № 467/2009г. на Пловдивски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от С. М. А. срещу [фирма], [населено място] и Р. Р. Д. от [населено място] на основание чл. 422 ГПК искове за признаване съществуването на следните вземания:

1/ вземането му по заповед № 582/05.09.2008г. и допълнителна заповед от 29.09.2008г. по ч. гр. дело № 10031/2008г. на Пловдивски районен съд, ХІІ гр. състав за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК за сумата 32 053 лв. и за сумата 5 644 лв. - разноски с длъжник [фирма] /сега с наименование [фирма]/ – издател на запис на заповед от 15.04.2008г. към 03.09.2008г.;

2/ вземането му по заповед № 593/12.11.2008г. по ч. гр. дело № 10875/2008г. на Пловдивски районен съд, ХV гр. състав за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК за сумата 32 053 лв., държавна такса 641,06 лв. и адвокатско възнаграждение 1 980 лв. с длъжник Р. Р. Д. – поръчител по запис на заповед от 15.04.2008г. към 16.10.2008г. С първоинстанционния съдебен акт ищецът е осъден да заплати на Р. Р. Д. от [населено място] направените по делото разноски в размер 1 000 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба писмено изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд е процедирал и се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. „Следва ли решаващият съд да даде конкретни указания на страните за допълване или конкретизиране на фактическите им твърдения, както и за посочване кои факти и обстоятелства се нуждаят от доказване /чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК/ и за кои от твърдяните от страните факти те не сочат доказателствени средства /чл. 146, ал. 2 ГПК/ или е достатъчно решаващият съд да посочи, че т. к. няма обстоятелства, които се признават, то всяка от страните следва да докаже това, което твърди?”

2. „Може ли във въззивното производство страната да иска да бъдат събрани доказателства, които страната не е представила пред първоинстанционния съд поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, както и длъжен ли е въззивният съд да ги допусне, когато с въззивната жалба страната е поискала събирането им?”

3. „Всяко лице, което не е участвало в съставянето на документ, респ. не го е подписало, следва ли да се квалифицира като „трето лице” по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, респ. по отношение на него важи ли датата на документа?”

4. „При редовен от външна страна запис на заповед, следва ли при възражение от страна на длъжника за липса на каузално правоотношение между него в качеството му на издател на менителничния ефект и поемателя по него, обвързано с твърдението за съществуването на каузално правоотношение, чието изпълнение обезпечава, но възникнало между издателя на записа на заповед и трето лице, да се въвежда в процеса и да се доказва съществуването му, и ако да – в кои случаи, както и кой носи доказателствената тежест да установи съществуването му, респ. изпълнението на задължението?”

По отношение на първите три правни въпроса касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а допускането на касационно обжалване на въззивното решение по четвъртия правен въпрос обосновава с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответниците [фирма] /предишно наименование [фирма]/ и Р. Р. Д. не изразяват становище по касационната жалба.

Третото лице – помагач [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Въззивният съд е приел, че издаденият от [фирма] /сега [фирма]/ на 15.04.2008г. запис на заповед за плащане на процесната сума на С. М. А. е във връзка с каузални правоотношения между третото лице помагач [фирма] и ответника [фирма] /тогава с наименование [фирма]/, възникнали по силата на сключени между тях договори за покупко-продажба на гориво и издадени фактури № [ЕГН]/30.11.2007г. за 17 705,23 лв. и №[ЕИК]/31.12.2007г. за 13 084,47 лв., и обезпечава задължение на ответното дружество към третото лице помагач.

Изводът за неоснователност на предявените искове е аргументиран с изпълнение на обезпеченото със записа на заповед задължение чрез плащане на цената на горивото на бензиностанцията от ответното дружество на продавача [фирма], продадено чрез ищеца, който към него момент е работил при третото лице – помагач по трудов договор на длъжност „помощен персонал” в бензиностанция и е бил упълномощен да договаря продажби на гориво, както намери за добре, за които плащания са издадени фискални бонове.

Релевираните от ищеца твърдения, че той е платил цената на горивото на [фирма] поради забавяне на плащането по двете фактури от страна на ответника – купувач, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед, са приети за неоснователни въз основа на обсъдените събрани доказателства, намиращите се в счетоводството на ответника фискални бонове и предвид начина на работа в бензиностанцията. По отношение на представения договор за гарантиране на задължение между ищеца и [фирма] като основание за плащането и направеното в него саморъчно отбелязване, че към 01.09.2008г. ищецът е заплатил сумите по двете фактури, решаващият съдебен състав е изложил съображения, че същият представлява частен документ, който е оспорен от противната страна, поради което и с оглед факта, че ответното дружество не е страна по него и липсата на достоверна дата, същият не може да бъде противопоставен на ответника. Въззивният съд се е позовал и на непредставянето от ищеца на други доказателства за твърдяното от него плащане.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и от който зависи изходът на делото. Той следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд или да е подготвил формирането на силата на пресъдено нещо. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора доводи.

Посочените от касатора първи, втори и четвърти процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Първите два въпроса се отнасят до правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен. Тези въпроси не са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която въззивният съд няма задължение да следи служебно за допуснати в първоинстанционното производство процесуални нарушения при докладване на делото, а в случай, че във въззивната жалба са релевирани обосновани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивната инстанция е длъжна да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В настоящия случай първоинстанционният съд е изготвил проекто доклад на делото, връчил го е на страните, в първото съдебно заседание на 18.03.2010г. страните са изразили становище по него и по този начин го е инкорпорирал като доклад по делото. Страните са направили доказателствени искания и предвид изложените от ищеца в допълнителната искова молба твърдения във връзка с възраженията на ответника Пловдивски окръжен съд е дал възможност на ищеца да конкретизира и представи договорите за заем. С оглед твърдените от ищеца и ответника до първото съдебно заседание и по време на него факти и обстоятелства и предвид отреченото от ищеца и новоупълномощения адвокат в по-нататъшния ход на производството правоотношение по договор за заем, въззивният съд е приел, че не е налице непълен или неточен доклад, поради което като е отказал да допусне исканите от ищеца – въззивник доказателства, не се е отклонил от постоянната практика на ВКС. Не е налице извинителна причина за допускане на исканите от ищеца доказателства за първи път във въззивното производство по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК, тъй като фактите относно извършено от ищеца плащане на цената на доставено от третото лице помагач на ответника гориво не са въведени в процеса своевременно, което е следвало да се направи при двойната размяна на книжа с оглед възраженията на ответника. За първоинстанционния съд не съществува задължение да направи нов доклад по делото със съдържанието по чл. 146, ал. 1 ГПК поради релевирани от ищеца след първото съдебно заседание факти и обстоятелства във връзка с каузалното правоотношение, за обезпечаване на задължението по което е издаден процесният запис на заповед.

Четвъртият правен въпрос се отнася до предмета на делото и разпределянето на доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. С Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК е формирана постоянна практика на ВКС, съгласно която предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. В производството по установителния иск ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Ако страните са въвели твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение, като всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. В конкретния случай ответното дружество е въвело евентуално възражение, че записът на заповед обезпечава негово задължение за погасяване на цената на закупеното от него гориво с продавач третото лице помагач, поради което въззивният съд е изследвал каузалното правоотношение. Като е обсъдил събраните доказателства в тяхната взаимна връзка и е приел, че ответното дружество е платило цената, а ищецът не е доказал извършено от него плащане, е процедирал и решил релевантния правен въпрос в съответствие с постоянната практика на ВКС.

Третият правен въпрос „Всяко лице, което не е участвало в съставянето на документ, респ. не го е подписало, следва ли да се квалифицира като „трето лице” по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, респ. по отношение на него важи ли датата на документа?”е важен, но както и да бъде решен, не би променил изхода на спора. За да приеме, че договорът за гарантиране на задължение не обвързва ответниците и не може да им се противопостави, въззивният съд се е аргументирал с обстоятелството, че договорът представлява частен документ, който не носи подписа на оспорилата го ответна страна, поради което го е обсъдил във връзка с останалите доказателства, установяващи плащане на цената на горивото /фискални бонове, заключение на съдебно-счетоводна експертиза/ и е взел предвид липсата на други доказателства за твърдяното плащане от страна на ищеца. Доколко направените въз основа на обсъдените доказателства фактически констатации и изводи съответстват на правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към правилността на решението, и може да бъде преценяван в производството по чл. 290 ГПК, но не и в производството по чл. 288 ГПК.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице твърдените предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответниците не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение