Определение № 13 от 04.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 599/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. Ж. против решение № 3279/17.11.2022 г. по гр.д.№ 2514/2022 г. на Софийски градски съд, в частта му, с която, след частична отмяна на решение от 09.08.2021 г. по гр.д.№ 44094/2020г. на Софийски районен съд, е отхвърлен предявеният от същата против „Ти Би Ай Банк„ЕАД иск, с правно основание чл. 79 ал. 1 вр. с чл. 82 и чл. 52 ЗЗД, за обезщетяване на претърпени от нея неимуществени вреди, за разликата над размера от 1 500 лева и до претендираната сума от 6 000 лева. Оспорва се правилността на въззивното решение, като постановено при несъобразяване на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, независимо от формалното им описване в изложението за установената фактическа обстановка. Така, според касатора, не е съобразено съдържанието на разменената от ищцата - с ответника и с трети лица, през значителен период от време / м. март - м. юни 2020 г. / кореспонденция. Анализа на същата страната навежда в подкрепа на извод за недобросъвестността на банката – ответник, която продължително време е заблуждавала ищцата в готовността си да разгледа молбата й, но по същество единствено отлагала произнасянето си по нея. Счита, че тази кореспонденция установява и негативните преживявания на ищцата, в причинност с поведението на банката – ответник. Такова доказателство страната счита, че е самата нейна активност – многократно установяван лично, чрез баща й и чрез упълномощен адвокат контакт. Намира, че съдът е приложил неправилно чл. 52 ЗЗД, определяйки силно занижено по размер обезщетение, което не отчита младата възраст на ищцата, на която кореспондира по-голяма емоционална уязвимост, както и неравнопоставеността между страните, доколкото банката е по – силна икономически страна, в позиция да диктува съдържанието на правоотношението с клиента. Ответната страна - „Ти Би Ай Банк„ЕАД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на общия селективен критерий с формулираните въпроси, тъй като: 1/ въпросът за справедливия размер на обезщетението не е правен въпрос, а такъв, който изисква директен отговор за правилността на въззивния акт, което е предмет на друга фаза от касационното производство, след успешно преодоляване на фазата по селектиране на касационната жалба; 2 / вторият – процесуалноправен въпрос – не кореспондира със съдържанието на въззивния акт, в който са коментирани всички относими, към определяне размера на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, обстоятелства, въз основа на всички събрани по делото доказателства. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира,че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – съобразно приложението на чл.280 ал. 3 т. 1 пр. второ вр. с чл. 113 ГПК / спор, основан на договор с потребител, като се изхожда от дадената от съда правна квалификация на спора /. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в съответствие с предмета на касационната жалба и обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното: Ищцата С. Ж. е предявила против „ Ти Би Ай Банк „ ЕАД, наред с установителен иск за нищожност на клауза от сключен между страните договор за потребителски кредит и осъдителен иск, за връщане на платена без основание, като платена на основание предявената за нищожна договорна клауза, сума / които не са предмет на настоящото обжалване /, иск за осъждане банката да й заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в размер на 6 000 лева. Твърди същите в причинност с отказа на банката да разгледа и се произнесе по молбата й за разсрочване на задълженията й по договора за кредит, съобразно Механизъм № 1 за отсрочване на главница и лихва за срок от 6 месеца, в съответствие с Насоки от 02.04.2020 г. на Европейския банков орган относно закнодателните и частни мораториуми върху плащанията по кредити, прилагани с оглед кризата, предизвикана от COVID 19, приети за спазване от БНБ, с решение от 03.04.2020 г. и при утвърден на 10.04.2020 г. от Централната банка Ред за отсрочване и уреждане на изискуеми задължения към банки и дъщерните им дружества – финансови институции във връзка с предприети от органите на Република България действия за ограничаване на пандемията и последиците от тях / насетне сочен като „Реда„ /. Твърди неимуществени вреди и в причинност с начисляването от банката на наказателни лихви за периода м. април – 15.07.2020 г., в противоречие с чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, според който, в периода до 15.07.2020 г.при забава не се начисляват лихви за забава и неустойки, като задълженията по кредитите не могат да бъдат обявявани за предсрочно изискуеми. Детайлно в исковата молба ищцата описва проведена с банката комуникация по повод това искане, както и комуникация с БНБ, Национална агенция за защита на потребителите, Комисия за защита на потребителите, към които се е обърнала за съдействие и помощ. Твърди, че банката не е отговорила на молбата й, въпреки че е била задължена да го стори в срок до 30.06.2020 г., въпреки че ищцата е отговаряла на всички условия да бъде приложен спрямо нея Реда за отсрочване на задължения, утвърден от БНБ и възприет от ответната банка. Твърди, че предвид некоректното и заблуждаващо поведение на банката е претърпяла негативни емоции, душевни терзания, безпокойство, дискомфорт, разочарование, огорчение, притеснения, страх, чувство за безизходица и безсилие, тревожност, загуба на време. Акцентира на фрапиращата недобросъвестност на банката, както и на собствената си активност и настойчивост. Позовава се и на обстоятелството, че с неуважаване на искането й е била поставена в позиция на нередовен длъжник, с лоша кредитна история, което също я затормозявало психически. Ответникът е оспорил иска, като се позовава на неоказано от ищцата съдействие за подписването на двустранен анекс, относно приложението на избрания способ за разсрочване на задълженията, и акцентира на това, че длъжникът няма правомощието да го определи единствено по свое усмотрение. Позовава се на това, че ищцата живее в чужбина, посоченият в договора за кредит адрес е неактуален и че въпреки предложените й опции, същата е предпочела да търси съдействието на други институции за разрешаване на проблема, вместо да предприе някое от възможните действия: 1/ упълномощаване на лице /с нотариално заверено пълномощно/, което от нейно име и за нейна сметка да сключи анекса; 2/ подписване на анекса с квалифициран електронен подпис; 3/ подписване с еднократна парола, изпратена на мобилен телефон - за абонати на български мобилни оператори. Оспорва да е давал противоречива и заблуждаваща информация на ищцата. По делото е представена коментираната в исковата молба кореспонденция и е разпитан като свидетел бащата на ищцата. Същият потвърждава, че банката е изисквала двустранно подписан анекс, за да приложи реда за отсрочване на задълженията, но им е отказана възможността за сключването му чрез пълномощник. Заявява също, че при многократните контакти с банката, по повод отправеното искане за отсрочване, са им предлагани други, неизгодни условия, конкретно - предложение за рефинансиране на кредита. Сочи, че въпреки предоставена от него на банката информация за телефона на С., ползван по договор с чуждия мобилен оператор, банката е отказала да комуникира на същия. Поради това свидетелят заявява, че когато я търсели / на мобилен телефон по договор с български мобилен оператор, посочен и в договора за кредит/, но едиствено като длъжник на банката, с просрочие по кредита, а не във връзка с молбата й за отсрочване, той се свързвал с дъщеря си, за да може тя да звънне на банката. Твърди, че първите два месеца нямало никакъв отговор от банката. Дъщеря му се чувствала смазана, липсата на отговор я побърквала, още повече, че живеейки от 8 години в Нидерландия била свикнала на друго, отговорно отношение, а и самата тя била човек на честта. Побърквала се от опасността да стигне до съдебни дела, притеснявала се от това, че ще се сдобие с лошо кредитно досие. Свидетелят намира, че тази й репутация би била от значение с оглед професионалната й ориентация / учи право на ЕС /. Първоинстанционният съд е приел, че с присъединяването си към утвърдения от БНБ Ред за отсрочване и уреждане на изискуеми задължения към банки и дъщерните им дружества – финансови институции във връзка с предприети от органите на Република България действия за ограничаване на пандемията и последиците от тях, банката по същество е отправила публична оферта до неограничен кръг лица / свои клиенти – кредитополучатели / и се явява обвързана със същата. Приемането й от адресат на същата би обвързало банката с правни последици, съобразно съществените елементи на предложението. Съдът е приел, че ищцата е отговаряла на условията за прилагането на Механизъм № 1: 1/ изрично изявление на кредитополучателя, че желае да се ползва от предлаганите облекчения, с посочване на конкретен стандартизиран механизъм, сторено в рамките на посочените срокове и 2/ редовно обслужване на кредита или просрочие не повече от 90 дни към 01.03.2020 г. / констатирано към датата по – малко просрочие /. Съдът е отхвърлил възражението на ответника за неоказано от ищцата съдействие, вкл. поради обективна невъзможност за контакт с нея, предвид пребиваването й в чужбина. От събраните доказателства / кореспонденция на ищцата с банката и трети лица / и от събраните свидетелски показания съдът е приел за доказани понесени от същата неимуществени вреди – негативни емоции, безпокойство, стрес, тревожност, загуба на време / вероятно визирайки причинени неудобства от последното /. Приел е за справедлив размер на обезщетението сумата от 3 000 лева. Първоинстанционното решение е обжалвано и от двете страни. Споделяйки останалите предпоставки за уважаването на иска: недобросъвестно поведение на ответника, квалифицирано като такова в нарушение на договорни задължения, в причинна връзка с което са и претърпените от ищцата неимуществени вреди, съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението е 1 500 лева, с оглед което частично отменил първоинстанционното решение, отхвърлил иска за разликата до приетите от първоинстанционния съд 3 000 лева и потвърдил решението му в останалата част, за разликата до претендираните 6 000 лева. Досежно размера съдът е посочил като съобразени вида и характера на понесените вреди, обстоятелството че ищцата многократно е подновявала искането си към банката, за отсрочване на кредита. Отчел е сбъдването на опасенията й, че кредитът ще бъде обявен за предсрочно изискуем / на 27.10.2020 г./ и поставянето й в положението на некоректен платец. Съдът е коментирал, че предвид очертаното от страната значение на търсеното облекчение, в аспект на последните две обстоятелства, вкл. за личностната й сфера, предпоставя по-голям размер на търпимите от неизпълнението на банката вреди. Същевременно съдът е отчел, че в много по-дълъг от желания за разсрочване период – до 18.03.2021г. - ищцата не е извършила каквото и да било погашение по кредита, което изключва емоционалните й преживявания / страх, притеснение / да са били твърде интензивни. Приел е, че по делото липсват данни ответникът да й е начислявал наказателни лихви, за периода до 15.07.2020 г.. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Следва ли обезщетението за неимуществени вреди от договорно неизпълнение да се определи от съда по справедливост, след преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинно- следствена връзка ? Следва ли съдът да определи размера съобразно конкретните факти по делото, обществените условия и конкретно същшествуващите обективни обстоятелства ? Кои са критериите, които съдът следва да приеме, за да бъде покрит критерия справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от договорно неизпълнение, респ. дължи ли съдът произнасяне относно недобросъвестността на длъжника, с оглед отговорността за всички преки и непосредствени вреди ? – въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с ППВС № 4/1968г., ТР № 4/29.11.2013 г. по тълк.дело № 4/2012 г. на ОСГТК и решения по т..д.№ 157/2011 г. на І т.о., т.д.№ 545/2022 г. на ІІ т.о., т.д.№ 1184/2019 г., т.д.№ 231/2016 г., т.д.№ 566/2010 г. и т.д.№ 44/2012 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 4996/2021 г. и гр.д. № 1107/2012 г. на ІV г.о. на ВКС; 2/ Следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани доказателства и при тяхната преценка, в съвкупност и взаимна връзка и зависимост, да изложи съображения и правни изводи по тях в мотивите на съдебното решение ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, поради противоречие с приетото в т.19 на ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в решения по гр.д.№ 545/2019 г. на ІІ г.о. и т.д. № 234/2020 г. на ІІ т.о. на ВКС. От обстоятелствената част на касационната жалба е видно, че процесуалноправният втори въпрос касаторът обосновава с липсата на коментар на съдържанието на изходящата от ищцата кореспонденция с банката и трети лица, вкл. в аспект на нейната продължителност, като съставляваща доказателство за преживяваните от същата негативни емоции, от която кореспонденция - ако би обсъдил, а не формално изброил – съдът би достигнал до различен извод относно съдържанието и интензитета на търпимите вреди. Посочените, като несъобразени от съда, неравнопоставеност между страните в договорното правоотношение, проявена от самата ищца активност в отстояване на претенцията си, както и проявленията на недобросъвестността на банката нямат отношение към обхвата на търпимите вреди и интензитета им, до което се свеждат решаващите мотиви на съда да намали размера на обезщетението. От друга страна, изходящите от ищцата изявления, сами по себе си не установяват преживявани към момента на отправянето им емоции на автора, а и като частни свидетелстващи документи имат само формална доказателствена сила – че изхождат от посоченото за автор лице, т.е. нямат съобразима материална доказателствена сила, дори действително да съдържат изрази, свидетелстващи за емоционалното състояние на автора. С възможното им за спора значение – като индикиращи продължително и безуспешно развили се между страните, по вина на банката, отношения, във връзка с отправеното искане за отсрочване на кредита, съдът ги е съобразил, описвайки ги хронологично, вкл. по съдържание. Следователно, въпросът не кореспондира с установим от мотивите пропуск на въззивния съд, да разгледа действително относими, установени с годни доказателствени средства обстоятелства, релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Това изключва удовлетвореност на общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, поради което е невъзможно разглеждането на сочения допълнителен такъв. Доколко всички обсъдени от съда обстоятелства са относими към установяването на търпими неимуществени вреди е въпрос по правилността на решението, като се съобрази, че определянето на справедлив размер винаги е предпоставено и от ефикасността на защитата на страната. Не удовлетворяват общия селективен критерий и формулираните група въпроси по п.1, предпоставени от касационния довод за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД. Същите се основават именно на незачетени от съда, но релевантни за определяне размера на обезщетението обстоятелства, каквито касационната жалба не посочва, с оглед преждеизложеното във връзка с втория формулиран въпрос. Напълно неотносими, с оглед решаващите мотиви за частично уважаване на претенцията, са обстоятелства относно причинно-следствената връзка между поведението на банката и претърпените вреди / призната, а не отречена /. В преобладаващата си част въпросите визират несъобразени факти, но такива, вкл. специфични за конкретния случай, вкл. с оглед упоменатите „обществени условия„ касационната жалба не въвежда. Третият от групата въпроси е фактологичен, а не правен - не позволява общовалиден отговор по приложението на чл. 52 ЗЗД, извън конкретиката на спора и събраните доказателства, доколкото относимите критерии не са еднакви и неизменни по съдържание по всяко дело за обезщетяване на неимуществени вреди. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение