Определение № 932 от 02.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4245/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответницата З. Р. Г. срещу решение № 84 от 15.06.2022 г. по в. гр. д. № 64/2022 г. на Варненски апелативен съд, с което е отменено решение № 926/20.05.2021 г. по гр. дело № 2763/2022 г. на Варненски окръжен съд и вместо него е постановено ново решение, с което касаторката е осъдена да заплати на ищеца В. М. Д., на основание чл. 155, ал. 2 ЗЗД, сумата 30 000 лева – част от сумата 175 447. 28 лв., с която ищецът в качеството му на ипотекарен гарант по договор за ипотека, обективиран в акт № 30, том XXIV, дело № 24368, вх. рег. 31396/22.10.2007 г. на СлВп–Варна, е погасил задължението на ответницата Г. по договор за кредит MG07299800012 от 28.09.2007 г., сключен с „ОББ“ АД, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 30.09.2020 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. Претендира заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, ответницата се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следните въпроси, обобщени и преформулирани от настоящия съд съобразно правомощията му по т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: 1. Даването на указания за отстраняване на нередовности на исковата молба чрез въвеждане на допълнителни, посочени от съда, фактически и правни твърдения, които да бъдат потвърдени или отречени, за да бъдат отстранени противоречия в обстоятелствената част на исковата молба, задоволява ли изискването на чл. 129, ал. 2 ГПК и не нарушава ли диспозитивното начало в гражданския процес?, който счита за разрешен в противоречие с определение № 172/28.07.2022 г. по гр.д. № 2670/2022 г. на ВКС, 1 г.о.; 2. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по непредявен иск и длъжен ли е при промяна на правната квалификация на иска да направи ново разпределение на доказателствената тежест или е достатъчно да посочи промененото основание в решението си?, по който навежда разрешаването му в противоречие с решение № 165/12.03.2016 г. по т. д. № 2333/2014 г. на ВКС, 1 т.о. и решение № 68/29.04.2020 г. по гр.д. № 2513/2019 г. на ВКС, 4 г.о., и 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доводи и възражения на страните, както и всички относими към спора доказателства в тяхната взаимна връзка?, по който сочи разрешаването му в противоречие с решение № 33/09.04.202 г. по т.д. № 693/2019 г. на ВКС, 1 т.о.; решение № 221/08.02.2016 г. по гр.д. № 1453/2015 г. на ВКС, 1 г.о.; решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, 4 г.о. и др.. Релевира и основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Следва ли въззивният съд да приеме, че един факт е доказан, ако страната твърди точно обратното?, който счита за значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба – В. М. Д. не подава отговор на същата. Касационната жалба е допустима като подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна и срещу решение на въззивния съд, подлежащо на касационен контрол. По основанията за допускане на касационното обжалване: Въззивният съд е приел за установено, че страните по делото, заедно с трето лице, са били съсобственици по силата на договор за продажба, сключен с нотариален акт № 22 от 03.10.2016 г. на Нотариус П. С., с рег. № 335 на НК, на следните недвижими имоти: самостоятелен обект в сграда с идентификатор .......................... в [населено място], [улица], ет. 1 с предназначение за търговска дейност, с площ 242. 20 кв. м., заедно с открита тераса с площ 38. 50 кв. м., ведно с отстъпено право на строеж, заедно с прилежащите му части представляващи покрит английски двор, при права на ищеца в размер на 1/2 идеална част, и самостоятелен обект в сграда с идентификатор...................... на същия адрес в сграда № 1 с предназначение за търговска дейност, с площ 45. 71 кв. м., заедно с 1. 5221 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху поземления имот, при права за ищеца 36. 21/137. 71 идеални части. На 28.09.2007 г. ответницата е сключила с "ОББ" АД договор за кредит № М007299800012 за сумата от 200 000 лв., като задължението й е обезпечено с договорна ипотека върху целите горепосочени съсобствени имоти, обективирана в нотариален акт № 30 том XXIV дело № 24368, вх. рег. 31396/22.10.2007 г.. На 03.10.2016 г. с договор, сключен с нотариален акт № 22 том. II, дело № 357 от 03.10.2016 г. на Нотариус П. С., ищецът като продавач, със съгласието на своите съсобственици, е продал на купувачите В. Й., И. Г. и И. Р. за сумата от 370 000 лв., собствените си идеални части от горепосочените и ипотекирани в полза на банката за обезпечаване на чуждия дълг (дълга на ответницата) имоти. В договора за продажба от 03.10.2016 г. е постигнато съгласие, че сумата от 175 447. 28 лв. се заплаща поравно от купувачите по посочена банкова сметка в "ОББ" АД на името на ответницата Г. за погасяване на вземанията на банката по договор за кредит от 28.09.2007 г., отпуснат на същата и обезпечен с договорна ипотека върху продаваните идеални части на ищеца от имотите. С три платежни нареждания от по 58 482. 42 лева, сумата от 175 447. 26 лева е постъпила по сметка на ответницата на 05.10.2016 г., като с тях обезпеченото с ипотеката кредитно задължение на Г. към „ОББ“ АД е погасено изцяло на 14.10.2016 г.. Релевантните според Варненски апелативен съд твърдения на ищеца в исковата молба и в уточняващите я молби са: че е бил собственик на идеална част от имоти, съсобствени с ответницата и трето лице; че е получен от ответницата по договор за банков кредит от 28.09.2007 г. кредит в размер на 200 000 лв., който ищецът е гарантирал със своите идеални части от имотите чрез договорна ипотека; че през 2016 г. е продал собствените си идеални части от имотите за общата сума от 370 000 лв., като уговорил с купувачите, част от дължимата му продажна цена в размер на 175 447. 28 лв. да бъде платена директно по банковата сметка на ответницата в „ОББ“ АД за погасяване на задължението й по кредита; че е сторил последното, за да изпълни задължението си по договора за продажба да прехвърли имотите без тежести, и че сумата е постъпила по банковата сметка на ответницата и е погасила дълга й към банката, обезпечен с ипотеката. Претенцията е квалифицирал като частична по чл. 155, ал. 2 ЗЗД - за заплащане от ответницата на преведената (наредена от ищеца) за погасяване на дълга й сума от продажната цена на собствените на ищеца идеални части от ипотекираните имоти. Правното основание на иска по чл. 155, ал. 2 ЗЗД е изведено от това, че ищецът е ипотекарен гарант и е наредил на купувачите да преведат част от договорената и дължима му за имота цена директно на банката – ипотекарен кредитор за погасяване на обезпечения с ипотеката личен кредит на ответницата и за да бъде освободен имота от ипотеката като вещна тежест. Въззивният съд е посочил, че част от дължимата му от купувачите (съгласно посоченото в договора за продажба) продажна цена, ищецът е уговорил да му се плати чрез превод по сметка на ответницата за погасяване на задължението й по договора за кредит, т.е. доказано е плащането от него на чуждото задължение, за което е гарантирал с имота си. Това изпълнение предпоставя и правото му да се суброгира в правата на удоволетворения кредитор, на основание чл. 155, ал. 2 ЗЗД, без да е необходимо да доказва интерес по смисъла на чл. 74 ЗЗД. Суброгацията настъпва по силата на закона с факта на плащане на чуждия дълг от ипотекарния гарант. Съобразил е, че първоинстанционният съд е разгледал точно посочените по-горе фактически твърдения на ищеца, но неправилно е квалифицирал иска по чл. 59 ЗЗД. Поради това първоинстанционното решение не е недопустимо, като в случая дадената от първата инстанция неправилна правна квалификация води до неправилност на решението. Поради това Варненски апелативен съд е отменил първоинстанационното решение и е постановил ново, с което е уважил изцяло предявения частичен иск с правилната правна квалификация по чл. 155, ал. 2 ЗЗД. Първият въпрос на касаторката не е от значение за крайния изход на делото, тъй като нито първоинстанционният съд, нито въззивният съд са давали указания на ищеца за отстраняване на нередовности на исковата молба, чрез посочване на допълнителни фактически и правни твърдения. Дадените указания в хипотезата на чл. 129, ал. 2 ГПК са за отстраняване на противоречиви твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, всички въведени от ищеца, не от съда, при което нито е нарушено диспозитивното начало в гражданския процес, нито е нарушен процесуалния закон в контекста на правомощията на съда в хипотезата на чл. 129 ГПК. Именно взаимноизключващите се твърдения на ищеца са посочени в указанията на съда по чл. 129, ал. 2 ГПК, за да може той да избере онези, на които основава претенцията си и по нея да бъде постановено съдебното решение. Отсъствието на общо основание за допускане на касационния контрол е достатъчно, за да не бъде той допуснат, без да е необходимо обсъждането на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос също няма обуславящо значение за крайния изход на спора, тъй като въззивният съд не се е произнасял по непредявен иск, а само е поправил дадената от първоинстанционния съд погрешна правна квалификация при непроменени, въведени от ищеца, фактически твърдения – всички обсъдени в първоинстанционното решение. Следователно въззивното решение не би могло да бъде и вероятно недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. При поправяне на правното основание на предявения иск, при обсъдени всички фактически твърдения на страните, които остават непроменени, въззивният съд не дъължи указания по чл. 146, ал. 2 ГПК за разпределение на доказателствената тежест досежно правнорелевантните факти. Поради неосъществени общо и допълнително основания, и по втория въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Поставеният трети въпрос е процесуалноправен и той всякога е от значение за изхода на спора, т.е. удовлетворява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за общо основание за допускане на касационния контрол. По него не се установява обаче наведеното допълнително основание - противоречие с практиката на ВКС, вкл. цитираната в касационната жалба. Варненски апелативен съд, излагайки собствени фактически и правни съображения по спора, както и аргументи защо приема за неоснователни оплакванията на въззивницата - ответница във въззивната жалба, е изпълнил задължението си да мотивира своето решение съобразно процесуалния закон и съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поради това, по него също не следва да бъде допуснат касационен контрол. Поставеният в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос не е правен такъв, тъй като изисква преценка на конкретните обстоятелства и доказателства по делото, за да може да му бъде даден отговор. Той касае фактическите констатации в атакуваното решение, които се отнасят до правилността на последното и не могат да бъдат проверявани в настоящата предварителна фаза по селекция на касационните жалби. Поради това спрямо него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по него не може да бъде допуснато. Съобразно гореизложеното, не следва да бъде допускано касационно обжалване на атакуваното решение, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение