Определение № 520 от 08.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2295/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. П. В., подадена чрез адв. Д. И., срещу определение без номер от 15.03.2021 г., постановено по гр. д. № 31/2021 г. на Окръжен съд – Монтана. С това определение е отменено определение № 260251 от 30.10.2020 г., постановено по гр. д. № 145/2019 г. на Районен съд – Монтана, с което е отхвърлена молбата на Б. М. А. за разглеждане на делото за родителски права върху общото му с касационната жалбоподателка дете А. А. от Районен съд Амберг, Германия. Въззивният съд е приел, че обичайното местопребиваване на детето в Германия обосновава наличието на „особена връзка“ с другата държава-членка по смисъла на чл. 15, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета, поради което е спрял производството по делото и е дал указания на страните да внесат искане пред надлежния германски съд за разглеждане на предявените претенции. В жалбата се развиват доводи, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателката сочи, че не е налице предпоставката на чл. 15 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 и че международната компетентност на българския съд е установена с влязло в сила определение на РС – Монтана съобразно правилата за определяне на обичайното местопребиваване на детето към момента на сезирането на съда от ищцата. Твърди, че е налице приемане на компетентността на българския съд от бащата чрез конклудентни действия. Искането е за отмяна на определението. В жалбата е инкорпорирано и искане за спиране на изпълнението на обжалваното определение до произнасянето по касационната жалба. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил определението си в противоречие с практиката на СЕС и е приложил неясно и противоречиво нормата на чл. 15, пар. 3 от Регламент (ЕО) № 2201/2003. Жалбоподателката излага въпроси, обобщени от съда по следния начин: „Налице ли е особена връзка по чл. 15 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на дете – български гражданин, с друга държава-членка на ЕС /Германия/, различна от държавата на съдебно установения като компетентен по съществото на висящо дело за родителски права български съд, ако тази друга държава се е 1 превърнала в обичайно местопребиваване на детето в резултат на отвеждането му в нея от другия родител в хода на производството пред българския съд, като към момента на отвеждането е действало решение на другата държава за привременна мярка по чл. 20 от Регламент (ЕО) № 2201/2003, прехвърляща на отвеждащия родител изключителното право да определя местопребиваването на детето, и: 1/ детето няма установен режим на лични отношения с майката и с бабата и дядото по майчина линия; 2/ родителите и детето имат двойно българско и немско гражданство? Представлява ли другата държава място, определящо гражданството на детето по смисъла на чл. 15 от Регламент (ЕО) № 2201/2003?“ Ответникът в производството Б. М. А., чрез адв. Б. М. от САК, изразява становище, че атакуваното определение не подлежи на обжалване, евентуално – че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на III г. о., след преценка на данните по делото, констатира следното: Жалбата е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна. Насочена е против определение, постановено по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, с което се отменя първоинстанционно определение за оставяне без уважение на молба за разглеждане на заведеното пред РС – Монтана дело от районен съд в Германия поради настъпили промени по чл. 15 от Регламент (ЕО) № 2201/2003, обуславящи компетентността на чуждестранния съд. Тъй като по същество уважава молбата за прехвърляне на делото в германски съд при изпълнение на необходимите за това процесуални действия от страните, обжалваното определение е от категорията на преграждащите по смисъла на чл. 274, ал. 3 т. 2, предл. 2 ГПК определения, които подлежат на инстанционен контрол. Следователно жалбата е допустима съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Относно искането на частния жалбоподател по чл. 277 ГПК да се постанови спиране на изпълнението на въззивното определение, следва да се има предвид, че съгласно чл. 277 ГПК частната жалба не спира производството по делото, нито изпълнението на обжалваното определение. То може да бъде спряно по преценка на съда, ако това е необходимо. В случая такава необходимост не е налице предвид характера на обжалваното определение. За да се произнесе, съдът съобрази следното: На 21.01.2019 г. пред Районен съд – Монтана е предявен иск от М. В. срещу Б. А. за предоставяне упражняването на родителски права по отношение на малолетното им дете А. А., определяне на режим на лични контакти с бащата и осъждането му да плаща месечна издръжка. Пред съда е бил повдигнат въпросът за компетентността му да разгледа иска, тъй като бащата е с обичайно местопребиваване в Германия, и е било прието, че не са налице условия за изпращане на делото на германски съд. С молба от 09.09.2020 г. Б. А. е посочил, че от януари 2019 г. детето живее с него в Германия, а през септември 2019 г. и майката се е преместила там за постоянно. Заявил е отново, че делото е подсъдно на немски съд в [населено място]. По молбата РС – Монтана е постановил, че международната компетентност на българския съд вече е установена и въпросът не подлежи на преразглеждане. В обжалваното определение е посочено, че в молбата от 09.09.2020 г. се излагат нови факти, които са предпоставка за промяна на подсъдността по делото – както страните по делото, така и детето им вече живеят в Германия. Поради това въззивният съд е приел, че са налице условията за прилагане на чл. 15 от Регламент (ЕО) № 2201/2003, който допуска прехвърляне на делото на съда на държавата-членка, в която детето се е преместило, при условие, че то има „особена връзка“ с другата държава-членка. В случая според съда се установява, че детето е имало местопребиваване в България към момента на завеждане на 2 иска, но е придобило местопребиваване в Германия при вече висящото производство, а е живяло в другата държава-членка и преди завеждането на иска в България. С това се обосновава интерес делото да се разглежда от германския съд, което ще улесни значително събирането на доказателства и явяването на страните пред съда, а и е по-подходящ за охрана висшия интерес на детето. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Въпросите, така, както са поставени от жалбоподателя са фактически, а не правни по смисъла на чл.280 ГПК, поради което и не съставляват общо основание за достъп до касация. Същите са привързани към оплакванията на жалбоподателя за неправилност и необоснованост на определението и изразяват несъгласието му с формираните от съда фактически и правни изводи. Отговорът на такива въпроси предполага преценка на събраните доказателства, както и проверка на правилността и обосноваността на определението, каквато не може да бъде извършена в тази фаза на производството. Изложеното е достатъчно, за да се обоснове извод за липса на основание за допускане на касационното обжалване. Въпреки това следва да се посочи, че не са налице и поддържаните допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.2 пр.2 ГПК и чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Във връзка с първото поддържано допълнително основание касаторът твърди противоречие на въззивното определение с приетото в решение от 22.12.2010г. на СЕС по д. №С-497/10 относно понятието обичайно местопребиваване, което е в основата и на преценката за наличие на изключението по чл.15 от Регламент (ЕО) №2201/2003. Твърди противоречие на въззивното определение и с решението на СЕС по д.№ С-335/17 тъй като при отговора на въпроса за особена връзка на детето с държавата Германия въззивният съд изобщо не е обсъждал обстоятелството, че липсват лични отношения на детето с разширеното семейство на майката – бабата и дядото на детето по майчина линия. Следва да се посочи, че по отношение съдържанието на понятието „обичайно местопребиваване“ въззивното определение не е в противоречие с приетото в решение от 22.12.2010г. на СЕС по д.№С-497/10. Според последното, както е разяснено еднозначно и в множество други решения на СЕС, понятието за „обичайно пребиваване“ по смисъла на чл. 8, § 1 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда, като следва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държавата-членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Разяснено е още, че обичайното пребиваване на едно дете според чл. 8 от Регламента се намира на мястото, където е центърът на неговите интереси, както и, че престоят на детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно местопребиваване. Тези разяснения са възприети и в трайната практика на ВКС, обективирана в множество съдебни актове – пр.: определение № 225 от 16.06.2020 г. по ч. гр. д. № 1250/2020 г., III г. о. и определение № 176 от 26.04.2021 г. по ч. гр. д. № 433/2021 г., III г. о. По тези принципни разяснения въззивното определение не е в противоречие по смисъла на чл.280 т.2 пр.2 ГПК, а оплакванията на касатора по чл.281 ГПК за неправилни и необосновани изводи поради необсъждане на всички установени според него обстоятелства, релевантни за определяне на това обичайно местопребиваване, подлежат на преценка само ако обжалването бъде допуснато. Не може да се обоснове извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 пр.2 ГПК и с второто решение, посочено от касатора. Позоваването на това решение е некоректно, доколкото третира въпроси, които не са обуславящи решаващите изводи на съда в процесния случай. 3 Не е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК. Според касатора това основание е налице, тъй като въззивният съд се произнася противоречиво в различни актове в рамките на настоящото дело, и тъй като при „липса на изрична правна норма и установена практика на ВКС“ има „неясно и противоречиво прилагане на чл.15, пар.3 от Регламента. Така изложените съображения не обосновават извод за наличие на основанието по чл.280 т.2 ГПК, а по естеството си са касационно основание по чл.281 ГПК и изразяват несъгласието на касатора с извода на съда, че са налице предпоставките на чл.15, пар.3 от Регламента. Последните подлежат на преценка във втората фаза на производството ако обжалването бъде допуснато, но не обосновават извод за наличие на поддържаното допълнително основание. Предвид изложеното в обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че член 8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. посочва, че общата компетентност по искове за родителска отговорност се определя по обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране на съда. От това правило се установява изключение в чл. 15 от регламента, съгласно който компетентността за разглеждане на делото се прехвърля към съда на друга държава-членка, с която детето има особена връзка, когато това е в най-добър интерес за детето. Счита се че детето има особена връзка с тази друга държава-членка при изпълнение на някоя от алтернативно изброените предпоставки на чл. 15, пар. 3 от регламента. Спорът по делото в процесния случай се свежда до наличието на „особена връзка“ на детето с Германия по смисъла на член 15, пар. 1 от Регламента. Същата се изследва с оглед критериите на чл. 15, пар. 3 от Регламента и в този смисъл за установяването й е ирелевантен режимът на лични отношения с бабата и дядото. В настоящия случай съдът е констатирал, че детето А. е с българско и с немско гражданство; живяло е в Германия с двамата си родители от раждането си до средата на 2017 г., а от януари 2019 г. се връща там с баща си, който трайно се е установил в немската държава; майката на детето също се е върнала в Германия. При тези обстоятелства следва да се приеме, че е налице „особена връзка“ на детето с Германия, тъй като са изпълнени не една, а няколко от предпоставките на Регламента – чл. 15, пар. 3, б. „а“, „б“, „в“ и „г“. Житейски нелогично е в такъв случай да се настоява за продължаване на съдопроизводствените действия в България, тъй като това би било свързано с допълнителни разходи за страните и възможно забавяне на делото във времето – обстоятелства, които не са в интерес на детето. С оглед изложеното, в обжалваното определение не е приложена неясно и противоречиво нормата на чл. 15, пар. 3 от Регламент (ЕО) № 2201/2003. Въззивният съд правилно е възприел обстоятелствата по делото и се е произнесъл в съответствие с практиката на СЕС. При този изход на делото на жалбоподателката разноски не се следват, но тя следва да заплати на ответника по жалбата сторените и надлежно удостоверени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.