Определение № 2973 от 10.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 172/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба на Е. М. М. и „Тампас Инвест“ ЕООД, подадена чрез общия им пълномощник адв. Д. Г., срещу въззивно решение № 4809/14.09.2023 г., поправено с решение по чл.247 ГПК с № 6430/13.12.2023 г. в частта за разноските, по гр.д. № 73/2023 г. по описа на Софийския градски съд, постановено по съединени за общо разглеждане искове по чл.124, ал. 1 ГПК и чл.108 ЗС. Иска се отмяна на въззивното решение, и отхвърляне на установителния иск за собственост на К. В. В. срещу Е. М. М., и на осъдителен иск за собственост от същия ищец срещу „Тампас Инвест“ ЕООД, с предмет един и същи, подробно описания в решението, поземлен имот. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответната страна по касационната жалба – ищец в производството К. В. В. с писмен отговор чрез пълномощник адв. Х. С., оспорва касационната жалба. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение, в резултат на частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 20049304/20.07.2022 г. по гр. д. № 21420/2021 г. на Софийския районен съд, е признато за установено по отношение на Е. М. М. и „Тампас Инвест“ ЕООД, че К. В. В. е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, съгласно КККР на [населено място], С. о., област С. /с./, одобрени със Заповед № РД-18-74 от 20.10.2009 г. на ИД на АГКК, последно изменени за имота на 29.01.2021 г., с адрес: [населено място], С. о., район „О. к.”, [улица], с площ по графични данни: 542 кв.м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: незастроен имот за жилищни нужди, предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: *, квартал 61, парцел *, при посочени граници по КК, като ответникът „Тампас Инвест“ ЕООД е осъден да предаде на К. В. В. владението върху този имот. Със същото решение, след отмяна на решението на първостепенния съд в частта за признатото право на задържане на описания имот от ответника „Тампас Инвест“ ЕООД, е отхвърлено направеното от този ответник възражение за право на задържане на спорния имот до заплащане от К. В. В. на подобренията в него в размер на сумата от 1 810 лв. и дружеството е осъдено да заплати на К. В. В., направените от него разноски във въззивното производство. Двамата ответници са осъдени да заплатят на пълномощника на ищеца - на адв.Х. Г. С. /имена според решението за поправка по чл.247 ГПК/, възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл.38, ал.2 ЗАдв, в размер на 3233,71 лв. В частите, в които с първоинстанционното решение са били отхвърлени исковете за собственост на Р. К. К. срещу Е. М. М. и „Тампас Инвест“ ЕООД за същия поземлен имот с идентификатор ***, първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила и не е било предмет на въззивното производство. Въззивният съд е изложил хронологията на поредицата релевантни факти, приети за установени от събраните по делото доказателства. Установено е, че К. В. П. се легитимира като собственик на парцел *-*, кв. 61, местност „П., Р.-Г. б., С.“ с площ от 1 090 кв.м. с нотариален акт № 63, том XXIII, дело № 4149/1960 г. на нотариус при Софийски народен съд, придобит като обезщетение срещу отчужден имот по реда на ЗПИНМ /за нуждите на СГНС – охранителна зона/. Същото лице, въз основа на скица № 8706 от 13.9.1961 г. и нотариален акт №132, том I, дело №149/1962 г. на І нотариус при Софийски народен съд, е прието да е признато за собственик по силата на дворищна регулация на: 1/ 645 кв.м. от имот пл.№ * и 2/ 62 кв.м. от имот пл.№* от мястото на ТКЗС „Георги Кирков“ – София – Г. Б. – в. з., които са били придадени към собствения му парцел *-* от кв. 61 по плана на [населено място], Г. Б. – в. з., като според отразеното в нотариалния акт стойността на местата общо 852 лв. е внесена в касата на Кирковския районен народен съвет – финансов отдел с квитанции №75929 и №72/4, двете от 22.01.1962 г. Установено е от писмените доказателства и заключенията на приетите по делото съдебно-технически експертизи, които са кредитирани при преценката им по чл.202 ГПК, че в периода 1962-1966 г. в парцел *-* през 1962 г. са построени първо ограда, а в последствие в средата на парцела е построена 1-етажна вилообразна жилищна сграда с квадратура 52 кв.м. К. В. П. е дарил на 22.02.1964 г. на своя син В. К. В., 950/1680 ид.ч. от празно дворно място с обща площ 1 680 кв.м., съставляващо парцел *, пл. №* от кв.61 по плана за в. з. Г. Б., [населено място], а на 16.07.1965 г. е дарил останалите 730/1680 ид.ч. от същия имот на съпругата си М. Д. П.. Последната е дарила на 04.05.1966 г. притежаваните от нея 730/1680 ид.ч. от горния имот, на Т. П.. Съгласно скица № АБ-866/84 г. на Кирковски районен народен съвет, от парцел *-* от кв.61 по РП на [населено място], м. „Г. б.“, одобрен със заповед № РД-14-03- 111/15.07.1983 год., като собственост на Т. Г. П. и В. К. В., целият с площ по графични данни 1680 кв.м., са отчуждени 240 кв.м. и парцелът съдържал 1440 кв.м. В резултат на съдебна делба-спогодба с протокол за от 05.11.1988 г. по гр.дело №16181/1988 г. на СРС, в дял и изключителна собственост на Т. Г. П. е възложен парцел *-* от квартал 61 по плана на Г. б., с площ 600 кв.м., а в дял и изключителна собственост на В. К. В. – парцел *-* от квартал 61 по плана на Г. б*, с площ 840 кв.м., заедно с построената в него сграда на един етаж и сутерен. Впоследствие, с нотариален акт №140, том XXV, дело № 5323/1992 г., В. К. В. е прехвърлил на своя син К. В. В. (т.е. настоящия ищец) правото на собственост върху парцел *-*, кв. 61, м. „Г. б.“, с площ от 840 кв.м., [улица], срещу задължението на приобретателя да поеме гледането и издръжката на прехвърлителя. На 01.02.1993 г. Р. К. К. е призната за собственик по завещание от Т. Г. П. на празно дворно място в [населено място],[жк], с площ от 600 кв.м., съставляващо парцел *-* от квартал 61 по плана на Г. б.. Съгласно скица-проект № АБ-94-Е-46 от 25.08.1999 год. на СО– район „Овча купел“, парцел *-* от кв. 61 по регулационния план на[жк]се разделя на два имота: * и * по точки А, Б, В, Г, Д, Е, като в поземлен имот пл.№ * остава жилищна сграда. С последваща заповед № РД-09-247/27.08.1999 г. на кмет на СО-район „Овча Купел“, била одобрена поправка на кадастралната основа на имот пл.№ * и образуване на нови имоти пл.№№ *, * по черните линии А, Б, В, Г, Д, Е, букви и цифри в кв.61, м.“Г. б.“, така както е означено на приложената скица-проект, както и изменение на регулацията на парцел *-* и образуване на нов парцел *-*, * в кв.61 по плана на м.“Г. б.“, така както е означено на приложената скица-проект. По жалба на К. В. В., с решение от 14.07.2004 г. по адм. дело №2212/2000 г. по описа на СГС, АО, III-А с-в, влязло в сила на 24.11.2004 г., е била прогласена нищожността на горепосочената заповед. За М. Г. М. е установено, че на 07.06.1943 г. е закупил нива в землището на [населено място] /С./, местност „Н. б.“, с площ от 1 998 кв.м. по неурегулирани граници, която, видно от АДС № 716 от 29.08.1950 г. /пореден № 2312/, е била одържавена по ЗОЕГПНС с Министерско постановление № 2013, и на 30.08.1950 г. е предадена за ползване на С.С.П. „Софжилфонд“ на основание § 51 ППЗОЕГПНС. Със Заповед № РД-57-826 от 20.06.1994 г. на кмета на София, е наредено, на основание чл. 1 ЗВСОНИ и чл. 88, ал. 4 НДИ, отписване от актовите книги за държавна и общински недвижими имоти на АДС № 716 от 29.08.1950 г., и предаване на наследниците на М. Г. М., владението на следния недвижим имот: място от 690 кв.м. в Г. б., м. „Н. б.“, представляващо частта от имот пл.№ * в п. III, кв. 61 на в.з. Г. б.. В заповедта е отразено, че върху парцела е отстъпено право на строеж на трети лица 1961 г., което не е реализирано /има малки стопански постройки/, а останалата част от имота от п. IV се ползва от трети лица и не съществува в реални граници. Със заповед № РД-57-357 от 26.09.1998 г. на Областен управител на София-град било наредено на основание чл.78, ал.1 ЗДС вр. чл. 2, ал. 4 ЗОСОИ да се отпише от актовите книги на Район „Овча купел“ акт за държавна собственост №2312 от 29.08.1950 г. в частта му, обхващаща неусвоената част с квадратура около 493 кв.м. от бивш имот пл.*, кв.57 /нов 61/, м. „Н. б.“, в.з. „Г. б.“, представляваща част от придадените по регулация към парцел *-*, кв.61, 645 кв.м. от бившия имот пл. * (целия с площ 1 998 кв.м.), разположени в югоизточния му ъгъл, при граници: север – имот пл.№ *, кв.61 – деактуван със Заповед № РД-57-826/20.06.1994 г. на кмета на София и към който имот се присъединява и деактуваното с настоящата заповед място, юг – улица, изток – улица, запад – парцел *-*, кв.61. На 23.12.2020 г. Е. М. М.- наследник по закон на М. Г. М., е продал на „Тампас Инвест“ ЕООД незастроен поземлен имот с идентификатор *** по КККР на С., одобрени със Заповед № РД-18-74 от 20.10.2009 г. на изп.директор АГКК, с площ от 542 кв.м., с номер по предходен план *, кв.61, парцел *, при съседи: ПИ с идентификатор ***, ПИ с идентификатор ***, ПИ с идентификатор ***, ПИ с идентификатор *** и ПИ с идентификатор ***. От заключението на вещото лице по първоначалната и допълнителната съдебно-технически експертизи, е установено, че процесният недвижим имот с идентификатор *** по действаща КК, с площ от 542 кв.м., се явява част от бившите парцели *-*, *-* и *-*, * от кв. 61 и настоящ УПИ *-*, кв.61, м.“Г. б.“, [населено място] /местоположението му е обозначено в комбинираната скица – приложение №1 към заключението по първоначалната съдебно-техническа експертиза/. Поземлен имот с идентификатор *** не отговарял на изискванията за минимално лице и площ на недвижим имот – както тези, установени в ЗУТ, така и тези в ЗТСУ /отм./ в редакцията към 16.01.1998 г., т.е. имотът не можело да бъде обособен като отделен парцел. От приетите съдебно-техническа и съдебно оценителна експертизи е установено, че за строеж на ажурна ограда не се изисква разрешение за строеж, както и че процесният имот с идентификатор *** е незастроен, а след 23.12.2020 г. в него била изградена ограда по западната му граница с дължина 63.86 м., измерена графично, състояща се от поставени 30 броя метални колове с квадратно сечение – 40x40 мм и височина 2.50 м., изпълнена с електрозаварена мрежа с поцинкована тел, с височина 1.80 м. и конкретно посочена дебелина на телта и на отворите в нея, като коловете били забити в земята, без заливане на бетон в основата, и пазарната стойност на извършените в имота строителни работи по изграждането на оградата възлизала на 1 810 лв. Свидетелят Т. В. А. сочи, че ответното дружество е поставило ограда по западната граница на процесния имот в началото на 2021 г. – телена, с метални колци, без бетонни основи на коловете и без заварка на панели, като същата можела да бъде преместена при необходимост. Въззивният съд е посочил, че спорът по делото е очертан от твърдението на ищеца, че е придобил правото на собственост върху спорния имот по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, евентуално на основание придобивна давност. От друга страна, първият ответник Е. М. М. /праводател на ответника „Тампас Инвест“ ЕООД/ е възразил, че като законен наследник на М. Г. М., е собственик на този имот на основание наследствено правоприемство и реституция по реда на ЗВСВОНИ, а при условията на евентуалност се позовава и на придобивна давност, текла от 24.11.2004 г. до 23.12.2020 г. Въззивният съд, след подробно изложената в установителната част на решението хронологията на поредицата факти, приети за установени от събраните по делото доказателства, при формиране на правните си изводи по същество на спора се е концентрирал върху следните релевантни за спора факти, относими към заявените конкуриращите се права на ищеца и ответника Е. М.: Приел е за безспорно установено, че процесният недвижим имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-74 от 20.10.2009 г. на изп.директор АГКК, с площ от 542 кв.м., с номер по предходен план *, кв.61, парцел *, е част от бивша нива с обща площ 1 998 кв.м., в землището на [населено място] /С./, местност „Н. Б.“, собственост на М. Г. М., от когото през 1950 г. е била отчуждена по реда на ЗОЕГПНС, както и че ответникът Е. М. М. е наследник по закон на М. Г. М.. За безспорно установено е прието, че К. В. П. е бил собственик на парцел *-*, кв.61, м.„Г. б. – в. з.“, [населено място], с площ от 1 090 кв.м., към който имот по силата на план за регулация, одобрен със Заповед № 263 от 23.3.1961 г., са били са придадени 707 кв.м., включващи и площ от 645 кв.м., придадена от имот пл.№ * – реално обособена част от одържавената от М. Г. М. нива с площ от 1 998 кв.м., м.„Н. Б.“. Впоследствие, по силата на договор за дарение от 22.02.1964 г. и съдебна делба-спогодба от 05.11.1988 г. парцел *-*, с площ от 1 680 кв.м., е бил разделен на два реално обособени поземлени имота, като В. К. В. /син на К. В. П./ е придобил в дял парцел *-* от кв. 61 по плана на[жк], с площ 840 кв.м., заедно с построената в него сграда на един етаж и подобренията в него, в който парцел е била включена и придадената по регулация към парцел *-* част от имот пл.№*. Този парцел *-*, кв. 61, В. К. В. е прехвърлил на своя син К. В. В. (т.е. настоящия ищец) с нотариален акт №140, том XXV, дело № 5323/1992 г., срещу задължението на приобретателя да поеме гледането и издръжката на прехвърлителя. Прието е за установено още, че обезщетението за частта от имот пл.№* – който е бил отчужден от М. Г. М., която е била придадена към парцела на К. В. П. /праводател на ищеца/, е било изплатено - в приетия като доказателство по делото нотариален акт №132, т.І, дело №149/1962 год., издаден по реда на § 108 ППЗПИНМ е посочено, че стойността на придаваемите части е изплатена напълно, като в тази част констативният нотариален акт има характер на официален удостоверителен документ и съдът е обвързан от материалната му доказателствена сила, която не е била оспорена и надлежно опровергана в процеса. По правния спор дали дали може да се възстанови по реда на ЗВСОНИ такава част от имот, която е била придаваема по регулация, въззивният съд е преценавал дали са налице изискуемите предпоставки по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ за настъпване на по силата на закона на реституция в полза на бившия собственик, от който имотът е бил отнет: осъществено отчуждаване по ЗОЕГПНС; бившият собственик да не е бил обезщетен; към момента на влизане в сила на закона – 24.02.1992 г., имотът да се намира в собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми, или на еднолични дружества по чл. 61 ТЗ и да съществува реално до размерите, в които е отчужден. Прието е, че заповедта за отписването на имота от актовите книги за държавна и общинска собственост не е индивидуален административен акт, тъй като правото на собственост не произтича от нея, а от закона, тази заповед няма правопроменящо или правопогасяващо действие и не засяга действително притежаваното право на собственост, придобито на друго основание, и при спор с трето лице собственикът на общо основание следва да установи наличието на предвидените в закона предпоставки за настъпване на реституиционния ефект. Като се е позовал на допустимостта по ЗПИНМ /отм./ при урегулирането да се упълномеряват имоти с части от други имоти, на разпоредбата на чл. 39, ал. 3 ЗПИНМ /отм./ за непосредственото отчуждително действие на дворищно-регулационния план, при което промяната на собствеността настъпва автоматично, по силата на самия план, като за дължимото обезщетение възникват облигационни отношения, и на ТР № 3/1993 год. на ОСГК на ВС, решаващият съд е приел, че в такава хипотеза регулацията се стабилизира и се счита за приложена с изплащане на обезщетението за придаваемото място. Доколкото в конкретния случай по делото е установено, че обезщетението за частта от имот пл.№* – който е бил отчужден от М. Г. М., и която е била придадена към парцела на К. В. П. /праводател на ищеца/, е било изплатено, то следва извод, че регулацията за парцел *-*, кв.61, м.„Г. б. – в. з.“, [населено място], е била приложена, придадената част вече не принадлежи към имота на М. Г. М. /наследодател на ответника Е. М./, а е част от парцела на ищеца, тази промяна в собствеността трябва да се съобрази и при възстановяване на имота по реда на ЗВСОНИ, като спорната част следва да се изключи от възстановяването. Посочено е, че правото на собственост е придобито по регулация и това отчуждително действие не може да бъде дерогирано по пътя на възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ, за който извод се е позовал и на решение от 09.12.2011 г. на ВКС по гр.дело № 1593/2010 год., І г. о., ГК, в което е прието, че когато след национализацията са извършени регулационни промени, реституцията се съобразява с тях, защото влезлият в сила дворищно-регулационен план по ЗПИНМ /и по ЗТСУ/ има вещно-отчуждително действие. Така е формиран и извода, че в случая е налице отрицателната предпоставка, установена в нормата на чл. 2, ал. 4 ЗОСОИ – до влизането в сила на ЗВСОНИ (25.02.1992 г.), имотът е бил придобит от добросъвестно лице. Обсъдена е от съда и възможността да бъде възстановена незастроената част от отчужден незастроен имот. Предвид ТР № 1/17.05.1995 г. по т.д. № 3/1994 г. на ОСГК на ВКС, въззивнитя съд е приел, че не се възстановява правото на собственост по отношение на отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е застроен, освен върху останалата незастроена част, ако тя може да се обособи като самостоятелен обект на собственост, което разрешение се отнася и към настоящия случай, предвид приетото от съда за установено, въз основа на заключенията на приетите съдебно-технически експертизи, че спорният имот не отговаря на изискванията за минимален размер на повърхност и минимален размер за лице, установени в чл. 54 ППЗТСУ /отм./, респ. чл. 19 ЗУТ, както и на изискването за допустимо намаление по чл. 54, ал. 5 ППЗТСУ, респ. чл. 19, ал. 4 ЗУТ, т.е. същият не може да се обособи като самостоятелен обект на собственост. Като последица от извода, че процесният имот не отговаря на изискванията за минимални размери за площ и лице нито по чл.54 ППЗТСУ /отм./, нито по чл.19 ЗУТ, въззивният съд е приел за неприложима възможността, предвидена в чл.59, ал.1 ЗТСУ /отм./ и чл.200, ал.1 ЗУТ, правото на собственост върху реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места /и селищните образувания/ да се придобие чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минимални размери за площ и лице, определени с ППЗТСУ /отм./, и така е заключил, че процесният имот не може да бъде придобит на основание давностно владение от ответника Е. М., при което е без значение дали същият е упражнявал непрекъснато, спокойно и явно владение в периода от 24.11.2004 г. до 23.12.2020 г., като за това обстоятелство по делото не били ангажирани каквито и да било доказателства. Тези мотиви са обусловили решаващия извод, че ищецът К. В. В. се легитимира като собственик на процесния недвижим имот по силата на правна сделка. Не е споделено и защитното възражение на ответника Е. М. по въззивната му жалба за придобиване от него на идеална част от процесния имот, по аргумент, че фактическият състав, от който настъпва придобиването на идеални части от правото на собственост върху обектите, изградени върху одържавени недвижими имоти, които не могат да бъдат върнати реално по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ, приключва с издаването на заповед по чл. 6, ал. 5 ЗОСОИ, с която компетентният административен орган по чл. 6, ал. 1 ЗОСОИ утвърждава направената оценка и определя квотите в съсобствеността / така прието с решение № 94 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 892/2012 г., II г. о., ГК./, а такава заповед не е ангажирана по делото. По отношение на ответника „Тампас Инвест“ ЕООД въззивният съд е приел за безспорно, че този ответник понастоящем упражнява фактическа власт върху процесния недвижим имот. Съобразявайки общия правен принцип, че никой не може да прехвърли права, които не притежава, въззивният съдебен състав е намерил за законосъобразни изводите на първата инстанция, че сключеният между ответниците договор за покупко-продажба не е породил своя вещно-транслативен ефект, съответно релевираните от ищеца главна установителна претенция по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу първия ответник и главна ревандикационна претенция по чл. 108 ЗС срещу втория ответник са счетени за основателни. Обсъдено е и възражението на втория ответник за признаване право на задържане. Прието е за установено от съвкупната преценка на събраните доказателства, че след закупуването на процесния имот /23.12.2020 г./ ответникът „Тампас Инвест“ ЕООД е изградил в началото на 2021 г. ограда на западната му граница, която съществува и към настоящия момент, със знанието и без противопоставянето на ищеца. С оглед направения вече извод, за наличието на забраната, установена в чл. 59, ал. 1 ЗТСУ /отм./, респ. в чл. 200, ал. 1 ЗУТ, и разясненията, дадени с ТР № 3 от 28.06.2016 год. на ВКС по т.д. № 3/2014 г., ОСГТК, въззивната инстанция е приела, че сключеният между ответниците договор за покупко-продажба е с невъзможен предмет, поради което се явява нищожен /което основание за нищожност на сделката, с оглед и разясненията в ТР № 1 от 27.04.2022 год. на ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК, съдът е бил длъжен служебно да установи, и без възражение от страна в процеса, тъй като по делото са били събрани доказателствата, от които тя произтича/. Доколкото владението, основано на нищожно придобивно основание, е недобросъвестно, то ответното дружество е счетено да има качеството на приравнен недобросъвестен владелец, т.нар. "добросъвестен подобрител". От друга страна, съобразявайки приетото в т. 6 и т. 8 от ППВС № 6/1974 г. и практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд, при преценка на заключението на вещото лице по съдебно-оценителната експертиза и свидетелските показания, е приел, че оградата може да бъде премахната без увреждане или намаляване на нейната стойност или намаляване цената на имота, поради което същата не представлява подобрение и не подлежи на заплащане от собственика на имота, т.е. от ищеца. Така възражението на втория ответник му за признаване на право на задържане на процесния имот се явява неоснователно. В допълнение е посочено, че разходите за поставянето на процесната ограда не съставляват и необходими разноски, тъй като нямат отношение към запазването на самия имот, като е отбелязал, че същият е част от УПИ *-*, кв.61, м.“Г. б.“ - целият собственост на ищеца. Предвид мотивите на въззивния съд, настоящият касационен състав намира, не следва извод, че са налице сочените от касатора-ответник основания за допускане на касационното обжалване, по следните съображения: Съобразно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, касаторът следва да посочи правен въпрос, по който да бъде селектирана касационната жалба. Правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ. от касационната жалба, като липсата на такъв относим за делото въпрос е пречка за допускане касационното обжалване. По отношение на този правен въпрос като общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е посочена и да е налице някоя от допълнителните (специални) основания (предпоставки), предвидени в чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, като наличието на общото и допълнителното основание за селекция са кумулативно изискуеми. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК - произнасяне в противоречие с практиката на ВКС, касаторът поставя въпроси, относими към 1/ предпоставките за придобиване на право на собственост върху част от имот при придаването му по регулация към съседен имот при действието на ЗПИНМ, на ЗТСУ и на ЗУТ и кога дворищната регулация се счита за приложена, и към 2/ предпоставките по смисъла на чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ за настъпване на реституцията и за възможността да се възстанови по реда на ЗВСОНИ част от имот, която е била придаваема по регулация, респективно върху нея е отстъпено право на строеж. Тези въпроси са обуславящи, доколкото са били предмет на обсъждане от въззивния съд, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, която по такива въпроси е уеднаквена и с тълкувателни решения. Не е налице твърдяното от касаторите противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на въззивното решение с цитираната в изложението съдебна практика- ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. д. № 6/2005 г., ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 17.05.1995 г. по гр. д. № 3/1994 г., ОСГК на ВС, ТР № № 3/15.07.1993 г. по гр.д. № 2/1993 г. на ВС, ОСГК, ТР № 1 от 02.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГК на ВКС и решения по конкретни дела на ВКС/ВС. Част от посочената практика е неотносима: постановена по въпроси, които не са в предмета на настоящия спор, или по правни норми, които не са били обсъждани от въззивния съд, или посочените решения не попадат сред актовете, с които може да се прави преценка за противоречие по смисъла на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС /решение по гр.д.№ 898/1971 г./. Останалата посочена, вкл. и задължителна тълкувателна, съдебна практика на ВКС, е съобразена от въззивния съд по следните съображения: По въпросите за предпоставките за придобиване на право на собственост върху част от имот при придаването му по регулация към съседен имот при действието на ЗПИНМ, на ЗТСУ и на ЗУТ и кога дворищната регулация се счита за приложена, въззивното решение е в синхрон със задължителната практика по ТР № 3/15.07.1993 г. по гр.д. № 2/1993 г. на ВС, ОСГК, с която е изяснено, че по ЗТСУ /отм./, собствеността върху придаваемите части преминава по силата на самата регулация, но тя получава значение на безусловно придобивно основание от деня, когато е приложена, което в хипотезата на чл. 33, ал. 2 ЗТСУ / при последващо изменение на дворищно-регулационния план за нуждите на градоустройството/ настъпва При изпълнени на тези алтернативно предвидени изисквания: или ако към датата на откриване на производството по изменение на дворищната регулация придадените имоти са били заети по законоустановения ред (чрез доброволно отстъпване по реда на чл. 111 ЗТСУ), или чрез въвод във владение след снабдяване с титул за изпълнение - нотариален акт за собственост по регулация на новия собственик след погасяване вземането за обезщетение на правоимащия бивш собственик по давност съгласно чл. 134, ал. 3 ЗТСУ), или чрез заплащане на паричното обезщетение за придаваемите се части. В трайната практика на ВКС се приема, че така дадените разяснения с горепосоченото ТР № 3/15.07.1993 г. по приложението на ЗТСУ са приложими и към придаването по регулация и по ЗПИНМ /отм./, като при изпълнението на посочените изисквания планът се счита приложен и парцелните граници по него се считат за имотни при изработване на следващ кадастрален и регулационен план съгласно чл. 33, ал. 3 във вр. ал. 1 и ал. 2 ЗТСУ (отм.) – така напр. Решение № 43/06.07.2022 г. по гр.д. № 3263/2021 г. на ВКС, II г.о. и цитираните в него Решение № 60157/26.11.2021 г. по гр.д. № 2040/2021 г., Решение № 200/11.05.2011 г. по гр.д. № 439/2010 г., Решение № 334/23.01.2012 г. по гр.д. № 87/2010 г., Решение № 60120/26.10.2021 г. по гр.д. № 77/2021 г. и Решение № 121/22.10.2019 г. по гр.д. № 3419/2018 г. на ВКС, първо г. о., също и Решение № 60120/26.10.2021 г. по гр.д. № 77/2021 г. на ВКС, I г.о.. Тази съдебна практика се споделя и от настоящия съдебен състав, въззивното решение е в съответствие с нея, поради което е неоснователен доводът на касатора, че въззивният съд е смесил двете понятия „отчуждително действие на плана“ и “приложен план“. Ето защо дори и с цитираното от касатора Решение № 780/13.11.2009 г. по гр.д. № 3024/2008 г. на ВКС, V г.о. да е дадено различно разбиране на предпоставките по ТР № № 3/15.07.1993 г. по гр.д. № 2/1993 г. на ВС, ОСГК за прилагане на дворищно-регулационния план, то се явява изолирано и не може самостоятелно да обуслови предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решение № 671/ 11.10.2010 г. по гр.д.№ 1717/ 2009 г. на ВКС, І г.о. се явява неотносима съдзебна практика, защото е постановено по приложението на норми, каквито в настоящия случай не са обсъждани / дали актът по чл.10 от ЗПИНМ /отм./ за одобрение на уличнорегулационния план същевременно и акт за отчуждаване по реда на чл.55а от ЗПИНМ на имот, отреден с този план за нужди на държавата и държавни учреждения за държавно и групово жилищно строителство/. По въпросите за предпоставките по чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ за настъпване на реституцията и за възможността да се възстанови по реда на ЗВСОНИ част от имот, която е била придаваема по регулация, респективно върху нея е отстъпено право на строеж, въззивното решение също е постановено при съобразяване на закона и задължителните разяснения, дадени с решението по т.2 ТР № 1/17.05.1995 г. по тълк.д. № 3/1994 г.,ОСГК, ВКС, според което не може да се възстанови правото на собственост по отношение на останалата незастроена част от отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е застроен, ако тя не може да се обособи като самостоятелен обект на собственост. Направената от въззивния съд в случая преценка дали процесния имот с идентификатор *** отговаря на изискванията за обособяване като самостоятелен имот по ППЗТСУ/отм./ и ЗУТ, е извън предмета на настоящето производство по чл.288 ГПК, защото касае правилността на въззивното решение и е относимо към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Решаващият извод по делото на въззивният съд, че процесният имот с идентификатор ***, като част от част от бившия имот пл.№ * на М. Г. М. /наследодател на ответника Е. М./, е била придадената към имота на праводател на ищеца К. П.- към парцел *-*, кв.61, м.„Г. б. – в. з.“, [населено място], и е придобита по силата на приложена регулация от К. В. П. /праводател на ищеца/, и тази промяна в собствеността трябва да се съобрази като отрицателна предпоставка по чл.2, ал.4 ЗВСОНИ – до 25.02.1992 г. имотът е придобит от добросъвестно лице, и при възстановяване на имота на М. Г. М. по реда на ЗВСОНИ същата следва да се изключи от възстановяването. Този извод е в пълно съответствие с разпоредбите на чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ, както и с постановките на ТР № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВКС, и много решения на ВКС по прилагането на този закон, според която практика собствеността върху недвижимите имоти, отчуждени по изброените в чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ закони, се възстановява на бившия собственик, от който е отнет, при наличието на три кумулативни предпоставки, посочени в чл. 1, ал. 1, съответно чл. 2, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 ЗВСОНИ - 1. към момента на влизане в сила на закона имотите да са собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или еднолични дружества по чл. 61 ТЗ, 2. имотите да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени, 3. собствениците да не са били обезщетени чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот. Собствеността се възстановява по силата на закона - ex lege, без да е необходимо издаването на нарочен акт за възстановяването й от административен орган или от съда. В настоящето дело същественият въпрос в предмета на спора е концентриран върху първата от тези предпоставки- дали придадената по регулация част от имота на М. М./ наследодател на ответника Е. М./ към имота на К. П. /праводателя на ищеца/, принадлежи на държавата и така и на реституция по ЗВСОНИ, или е придобита от праводателя на ищеца, респ. от ищеца, по силата на регулация и последващи сделки и делба преди влизане в сила на ЗВСОНИ на 25.02.1992 г., и той не е решен от въззивния съд в противоречие с ТР № 1/17.05.1995 г., ОСГК на ВКС. А доколкото ответникът с отговора на исковата молба се позовава на отнемане от неговия наследодател на имота по ЗОЕГПНС, по делото не се твърди наличие на спор по чл.7 ЗВСОНИ, то останалата посочена от касатора в изложението /приложение 1 към него/ съдебна практика, се явява неотносима, защото разглежда други хипотези, при които отнемането на собствеността не е било по ЗОЕГПНС, или е практика по приложението на чл.7 ЗВСОНИ / ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. д. № 6/2005 г., ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 02.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГК на ВКС, решение № 900/5.01.2011 г. по гр.д.№ 254/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 240/24.07.2012 г. по гр.д.№ 1472/2010 г. на ВКС, І г.о./. В приложение 1 към изложението на касаторите е поставен и въпрос по приложението на чл.59, ал.1 ЗТСУ /отм./ и чл.200, ал.1 ЗУТ и посочена практика на ВКС в тази връзка, но и по него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационното обжалване. Първо, защото част от съдебна практика на ВКС е посочена като такава по чл.200, ал.2 ЗУТ, която законова норма не е била предмет на разглеждане от въззиния съд, и така се явява така неотносима практика. Второ, останалата част от обосновката в приложение 1 към изложението пак във връзка с извода на съда, че процесният имот е маломерен, съдържа твърдението на касаторите, че предмет на спора не е реална част от друг имот, а конкретен, обособен по ЗКИР самостоятелен урегулиран поземлен имот /т.е. УПИ/ и правото на собственост на ответника Е. М. се простира именно в пространствения обхват на този имот по дворищно-регулационните линии, но доколкото не е формулиран в тази връзка конкретен правен въпрос, самостоятелно това оплакване срещу извода на въззивния съд, че процесният имот като маломерен не може да се придобие по давност, не е правен въпрос и не обуславя наличието на общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се посочи, че в случая се прави и некоректно интерпретиране на мотивите на въззивния съд, защото съдът е приел за установено от СТЕ, че процесният поземлен имот с идентификатор идентификатор *** по кадастралната карта /КК/ е част от сегашния УПИ *-*, кв.61, м.Г. Б., С.. Както е посочено в мотивите към т. 4 на Тълкувателно решение № 8/23.02.2016 г. по тълк.д. № 8/2014 г., одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно действие, от тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите. За отразените данни за имотите в кадастралната карта законодателят е създал в чл. 2, ал. 5 ЗКИР оборима презумпция за вярност, но неправилното отразяване на правото на собственост не води до пораждане, изменение или погасяване на правото. Що се отнася до данните за носителите на вещни права, записани в кадастралния регистър, тази презумпция съществува доколкото следва да бъде зачетен легитимиращият ефект на акта за собственост. Няма колебание в практиката на ВКС, че искът за собственост върху реална част от урегулиран поземлен имот е допустим, поради което не се повдига съмнение за допустимостта на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. В приложение 1 към изложението на касаторите са направени и оплаквания относно изводи на въззиния съд по възражението на ответника „Тапмас Инвест“ ЕООД с което е упражнено правото на задържане на процесния имот, но поради липсата на формулиран правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК не е налице общото основание за селекция, което препятства преценката дали са налице и специфичните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК-противоречие с посочена в приложение1 към изложението практика на ВКС, или по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- последното и не е обосновано. В останалата част с изложението касаторите се позовават на произнасяне от въззивния съд чл.280, ал.1, т.3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, като се сочат като същите въпроси, вече обсъдени по-горе като такива в приложното поле по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и оплакване по извода на съда за значението на липсата на заповед по чл.6, ал.5 ЗОСОИ. Когато се твърди основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване, че произнасянето по спора е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т.4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Развитите от касаторите в тази част от изложението им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК доводи за нарушение на закона и за необоснованост на фактическите и правни изводи, са оплаквания за неправилност и не могат да бъдат предмет на проверка в настоящето производство по чл.288 ГПК, в което съдът проверява само предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По приложението на всички значими за спора въпроси, обсъдени във въззивното решение, е налице трайна практика на ВКС-тълкувателна и каузална, по тълкуването и приложението на закона, част от която съдебна практика беше и обсъдена по-горе в настоящето определение, по която съдебна практика не се установяват причини да бъде променена или осъвременена, което самостоятелно изключва наличието на специфичната предпоставка за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. При извършената служебна проверка от касационния съд, не се установяват факти, сочещи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, нито очевидна неправилност на същото. Горните съображения обосновават извод за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора, в полза на пълномощника на ответника по касация следва да се присъдят поисканите разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., в размер определен от съда на 2316,69 лв. Ето защо, настоящият състав на Второ гражданско отделение на Върховният касационен съд, Гражданска колегия, на основание чл. 288 ГПК