Определение № 2937 от 27.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1762/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. П. А. срещу определение №340 от 17.06.2026 г. по в.ч.т.д.№272/2026 г. на АС Варна. С обжалваното определение е потвърдено определение №806 от 14.05.2026 г. по т.д.№282/2026 г. на ОС Варна, с което е спряно производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК до приключване на ДП №5416/2025 г. на Сектор ПП при ОД на МВР Варна. В жалбата се посочва, че определението е неправилно, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Длъжен ли е гражданският съд, сезиран с пряк иск по чл.432 КЗ, да спре производството на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК само поради наличие на висящо досъдебно производство, без да извърши конкретна преценка дали престъпните обстоятелства могат да бъдат установени в гражданския процес чрез допуснатите и поискани от страните доказателствени средства. 2. Какво е разграничението между предпоставките за спиране по чл.229, ал.1, т.4 и т.5 ГПК, когато гражданският спор за вреди от деликт е свързан с висящо досъдебно производство и длъжен ли е съдът да прилага критериите за преюдициалност, характерни за т.4, в хипотезата на т.5. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежни страни, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд, позовавайки се на константната практика на ВКС, е приел, че пречка за надлежно упражняване правото на иск по смисъла на чл.229 ГПК е наличие на образувано наказателно производство в съдебната му фаза или в досъдебната такава, когато е налице пълна идентичност между дееца и извършеното от него престъпление, съгласно повдигнатото обвинение и личността на деликвента и противоправното вредоносно деяние, които се сочат в исковото производство като правопораждащи вземането факти и не е налице хипотеза, при която престъпното обстоятелство следва да бъде установявано самостоятелно от граждански съд по реда на чл.124, ал.5 ГПК. Посочил е, че в тези случаи производството по гражданското дело трябва да бъде спряно до приключване на наказателното производство, като когато последното е в съдебна фаза, основанието за спиране е по чл.229, т.4 ГПК, а когато е в досъдебна фаза, както е в случая, основанието за спиране е чл.229, т.5 ГПК. Отчел е, че съгласно справката от досъдебното производство са налице основания, достатъчни за преценката от съда за идентичност на разследваното престъпление с противоправното деяние и за тъждество между привлеченото като обвиняем лице и деликвента по делото - застраховано лице, които обстоятелства са заявени от ищеца като правопораждащи на вземанията за получаване обезщетение за претърпени вреди от застрахователя по риска „Гражданска отговорност“, предмет на предявените осъдителни искове, като е достигнал до извод, че всичко това правилно е било взето предвид от първата инстанция като основание за приложението на чл.229, т.5 ГПК при съобразяване, че след като деянието, от което ищецът твърди, че е увреден, представлява престъпление и не е налице никоя от предпоставките, предвидени в чл.124, ал.5 ГПК, не може да бъде установено от гражданския съд, а само от наказателния съд Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. При произнасянето си, въззивният съд се е съобразил изцяло с константната практика на ВКС, според която, пречка за надлежното упражняване на правото на иск по смисъла на чл.229 ГПК е наличието на образувано наказателно производство в съдебната му фаза или в досъдебната такава, когато деецът и извършеното от него (престъпно) деяние са идентични с тези, за които са въведени твърдения в исковото производство и не е налице хипотеза, при която престъпното обстоятелство следва да бъде установявано самостоятелно от гражданския съд по чл.124, ал.5 ГПК. В тези случаи производството по гражданското дело следва да бъде спряно – при образувано наказателно производство в съдебна фаза – на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, а при образувано наказателно производство в досъдебна фаза – на основание чл.229, ал.1, т.5, като в този смисъл са и мотивите по т.2 на ТР №5 от 05.04.2006 г. по тълк.д.№5/2005 г. на ОСГТК на ВКС, съобразно които до приключване на наказателното производство срещу делинквента гражданското дело за обезщетяване на вредите от деликта следва да се спре съгласно чл.182, б.„д“ ГПК (отм.), разпоредба, аналогична на чл.229, ал.1, т.5 ГПК. С оглед изложеното в случая не се установява наличие на поддържаното от частния касатор селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК спрямо формулираните въпроси и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,