Определение № 615 от 10.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2587/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №21331/22.02.2024г. на Ц. Р. О. и И. Б. О., чрез адв. Т. – Ч. срещу решение №6562/19.12.2023г. постановено по възз.гр.д.№20231100504462/2023г. по описа на СГС, с което е допусната делба на апартамент №116, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляващ самостоятелен обект с идентификатор [№], с площ от 75.31 кв.метра, при квоти: 1/6 ид. част за А. Р. С.; 1/6 идеална част за Ц. Р. О. и 4/6 идеални части общо за съпрузите Ц. Р. О. и И. Б. О.. Касаторите считат, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано поради неправилна преценка на фактите и доказателствата по делото. Твърдят, че считано от 25.08.2016г., когато са придобили 4/6 ид. части, владеят изцяло, явно, необезпокоявано и непрекъснато целия имот с намерение да го своят. С оглед на което и на основание чл.79, ал.1 от ЗС са направили възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност спрямо претендираната от ищеца 1/6 ид. част предвид осъществяваната от тях явна, несмущавана и непрекъсната фактическа власт върху имота с намерение за своене за периода от 25.08.2016г. до датата на предявяване на иска, като съгласно чл.82 от ЗС присъединяват към своето владение, продължило седем месеца и деветнадесет дни и владението на праводателя си М. С. продължило повече от двадесет и три години. С оглед събраните по делото доказателства, считат въведеното своевременно в процеса възражение за напълно основателно. Предвид което и поради липсата на съсобственост между ищеца и ответниците върху процесния имот, твърдят, че делба на същия не следва да бъде допускана. Изводите на съда за обратното не кореспондират със събраните по делото доказателства и противоречат на действащото материално право, поради което обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което искът за делба бъде отхвърлен. В изложението по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК касаторите посочват наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012г. по тълк. д. №4/2012г. на Върховен касационен съд, ОСГК, в което се приема, че ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност щом са продължили владението. На следващо място касаторите считат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение №48 от 11.09.2018г. по гр. д. №1669/2017г., Решение №178 от 09.07.2014г. по гр.д.№7749/2013г. и Решение №699 от 02.11.2010г. по гр.д.№1572/2009г. на ВКС, съгласно които правоприемството предполага преминаване на субективни права от патримониума на едно лице към друго. Присъединяването на владение по смисъла на чл. 82 ЗС изисква да е налице действителен акт, годен да прехвърли права - било при условията на общо правоприемство (като наследяване) или при условията на частно правоприемство чрез сключване на съответна транслативна сделка, какъвто именно е и настоящият случай, поради което изводът на съда, че разпоредбата на чл.82 ЗС е неприложима, е неправилен. По изложените съображения се моли въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено, като им бъдат присъдени разноски. Чрез постъпилия писмен отговор, ответникът по касационната жалба- А. С., чрез адв. Г. оспорва същата като недопустима. Счита, че касационно обжалване не следва да се допуска тъй като не са налице основанията, визирани в чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Излага, че възражението на касаторите за придобиването на неговата идеална част по давност не се установява от събраните по делото доказателство, поради което правилно е било възприето за неоснователно от въззивния съд. В случай, че се приеме за допустима, моли жалбата да бъде счетена за неоснователна, тъй като обжалваното решение е правилно, законосъобразно и мотивирано. Моли за присъждане на разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Производството е образувано по иск, предявен от А. С. срещу Ц. О. и И. О. за допускане на съдебна делба на недвижим имот - апартамент №116, находящ се в[жк], [жилищен адрес] с идентификатор [№]. Ищецът излага, че с ответницата О. са брат и сестра, а тя и вторият ответник са съпрузи. Твърди, че процесният апартамент е закупен по време на брака на родителите им М. и Руси С. в режим на съпружеска имуществена общност. През 1993г., след смъртта на бащата им - Руси С., в резултат на наследственото правоприемство и прекратяване на съпружеската общност, върху апартамента възникнала съсобственост при квоти: по 1/6 ид. част за ищеца и сестра му Ц. О., и 4/6 за майка им - М. С.. С договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 2016г., майка им прехвърлила на Ц. О. и съпруга й И. О. /втория ответник/ собствените си 4/6 идеални части. Предвиди изложеното, ищецът моли да бъде допусната делба на процесния апартамент при квоти: 1/6 ид. част за него, 3/6 идеални части за Ц. О. и 2/6 идеални части за И. О.. Ответниците, чрез подадения писмен отговор оспорват иска за делба, като правят възражение за придобивна давност на процесния имот. Твърдят, че от 2016г.- когато са придобили 4/6 идеални части от имота упражняват давностно владение върху същия, като на основание чл. 82 ЗС добавят към своето владение и това на техния праводател М. С., която владеела имота, считано от 1993г. - след смъртта на съпруга си Р. С.. С допълнителна молба уточняват, че давностното владение е упражнявано от праводателя им само по отношение на идеалната част на ищеца, поради което именно нея те добавят към вече притежаваните от тях останали идеални части от имота. Заявяват, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен, като неоснователен, тъй като процесният имот е изцяло тяхна собственост. От фактическа страна, въззивният съд е приел, че собствеността върху процесния недвижим имот е придобита от съпрузите Р. и М. С. през 1972 година чрез покупка от СГНС, обектирана в Нотариален акт за собственост по чл. 55 ЗПИНП №1515, том VIII, дело №115/30.03.1974г., в режим на СИО според действащия СК от 1968г. След смъртта на Р. С., починал на 02.08.1993г. СИО е прекратена, като всеки от съпрузите е получил равен дял от имота /чл. 27 СК отм. в редакцията към 21.02.1992г./. Видно от представеното удостоверение, наследници по закон на Р. С. са децата му А. С. и Ц. О. и съпругата му М. С.. Следователно, в резултат на наследственото правоприемство и прекратяването на СИО, считано от 02.08.1993г. имотът се притежава в съсобственост както следва: 1/6 ид. част за А. С., 1/6 ид.ч. за Ц. О. и 4/6 ид.ч.- за майка им М. С.. Въззивният съд е установил, че с договор за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт от 25.08.2016г., М. С. е прехвърлила своите 4/6 ид.части от делбения имот на Ц. О., която се е намирала в граждански брак с ответника И. О.. По въпроса, касаещ заявеното от ответниците възражение за придобиване на имота по давност, въззивният съд е изложил, че между страните не е спорно, че след смъртта на баща им - Р. С. през 1993г., в имота е живяла единствено тяхната майка М. С., която го е обитавала до лятото на 2016г., когато се е преместила да живее при дъщеря си, като ѝ е прехвърлила собствените си 4/6 ид. части от него. Въззивният съд е изложил, че фактическата власт върху целия имот е била установена на основание, предполагащо зачитане правата и на другите наследници - нейните деца, т.е. счел е за неприложима презумпцията, че М. С. е упражнявала фактическа власт върху целия имот като владелец единствено за себе си. Посочил е, че по делото не са ангажирани доказателства, от които да се направи извод, че М. С. приживе е упражнявала власт върху имота не само като държател на идеалните части на своите деца, а е обективирала намерение за своене по явен и недвусмислен начин спрямо другите двама съсобственици. Предвид липсата на доказателства, установяващи, че приживе М. С. е отблъснала владението на А. С. и Ц. О. и не е зачитала правата им на съсобственици, съдът е приел, че М. С., упражнявайки фактическа власт върху имота, е била владелец само на собствениците си 4/6 идеални части и държател на идеалните части на децата си. Предвид което е счел, че липсва основание да се приеме, че тя е придобила целия имот по давност. С оглед този извод, за неоснователно е счетено възражението на Ц. и И. О. за придобиване на апартамента по давност, поради присъединяване на владението на праводателя им М. С. по отношение на 1/6 ид. част от имота, притежавана по наследство от А. С., към тяхното лично, упражнявано в рамките на 7 месеца. Въззивният съд е приел направеното позоваване на разпоредбата на чл. 82 ЗС за несъстоятелно и на друго основание, а именно, че според твърденията на страните и представените по делото доказателства, М. С. се е разпоредила посредством валиден договор за прехвърляне на недвижим имот със задължение за издръжка и гледане със собствените си 4/6 идеални части от апартамента, поради което и приобретателите-ответници са станали собственици на същите. Доколкото други сделки не са сключвани между страните, то е невъзможно, въз основа на частно правоприемство, страните да присъединяват чуждо владение /за както липсва доказателства да им е било предадено/ към своето- каквото също не се установява в процеса. По изложените съображения, въззивният съд, след като е приел наличието на съсобственост, е допуснал делба на недвижимия имот при квоти: 1/6 идеална част за А. С., придобита от последния по наследство от Р. С.; 1/6 за Ц. О., придобита от нея по наследство от Р. С. и 4/6 общо за съпрузите Ц. О. и И. О., придобити по време на брака, въз основа на договор за прехвърляне на собствеността срещу задължение за издръжка и гледане. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение / чл. 280, ал. 2 ГПК /. Съгласно дадените в т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на визираното тълкувателно решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая, в „изложението“ към касационната жалба са наведени твърдения за неправилност на въззивното решение на основание чл. 281, т.3 ГПК, като е посочено и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не е формулиран какъвто и да било правен въпрос, свързан с приложението на 79 или чл. 82 ЗС като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. Действително, в цитираното от касаторите Тълкувателно решение №4 от 17.12.2012г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012г. се приема, че е възможно да бъде придобито право на собственост на недвижим имот, на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен спор за собственост, но въззивното решение не е постановено в противоречие с това разрешение. За да отхвърли възражението за придобивна давност, въззивният съд е приел, че ответниците не са ангажирали доказателства, установяващи, че приживе М. С. е отблъснала владението на А. С. и Ц. О., и не е зачитала правата им на съсобственици, доколкото само от обстоятелството, че същата е живяла сама в имота си, не е недостатъчно да се направи такъв извод. Изложените от въззивния съд мотиви са в пълно съответствие с Тълкувателно решение №1 от 6.08.2012г. на ВКС по тълк. д. №1/2012г. на ОСГК, в което се приема, че когато основанието, на което е установена фактическата власт, показва съвладение и съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. В хипотезата на съпритежание на право на собственост, едноличното управление, поддържане и ползване на общата вещ не обосновава извод за оборване презумпцията на чл. 69 ЗС. Такъв може да се направи само ако се докаже, че основанието на което е придобито владението върху чуждите идеални части, изключва намерението те да се държат като собствени, както доказване по настоящото дело не е било успешно проведено от касаторите. В цитираните от касаторите Решение №48 от 11.09.2018г. на ВКС по гр. д. №1669/2017г., решение №178 от 09.07.2014г. по гр. д. № 7749/2013г. на ВКС, и Решение №699 от 02.11.2010г. по гр. д. №1572/2009г. на ВКС, се приема, че правоприемството предполага преминаване на субективни права от патримониума на едно лице към друго. Присъединяването на владение по смисъла на чл. 82 ЗС изисква да е налице действителен акт, годен да прехвърли права – било при условията на общо правоприемство /като наследяване/ или при условията на частно правоприемство чрез сключване на съответна транслативна сделка. Обстоятелството, че едно и също физическо лице в различни периоди от време е било овластено с представителна власт по отношение на различни правни субекти, не съставлява правен акт от вида на изискваните от Закона, за да се приеме, че е налице правоприемство по смисъла на чл. 82 ЗС. Въззивното решение не е постановено в противоречие с тази практика, напротив, именно в съответствие с нея, съдът е изложил допълнителни съображения за неприложимостта на чл. 82 ЗС, отнасяща са до възможността за присъединяване владението на праводателя. Посочил е, че предаване на владение при частно правоприемство може да има когато, макар и с действителна и принципно годна да прехвърли собственост сделка, приобретателят не е получил собствеността върху имота, тъй като самият праводател не е бил собственик на същата. Доколкото според твърденията на ответниците и представените по делото доказателства, М. С. се е разпоредила чрез договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане със собствените си 4/6 идеални части от апартамента, то и приобретателите-ответници са станали собственици на същите. Изводът за липса на частно правоприемство по отношение на предаването на владението на спорните 1/6 ид. части съответства на доказателствата по делото, предвид което не се установява разрешението на въззивния съд да е в противоречие с цитираната съдебна практика по приложението на чл. 82 ЗС. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Не се установява и очевидна неправилност на решението, тъй като това е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т.3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, събрани по делото по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общо приложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, на ответника, направил такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на 2000 лева, определен съобразно представеното пълномощно, договор за правна помощ и списък. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.