Определение № 2405 от 16.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4160/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЗК Лев Инс“ АД, чрез адв. П. против решение № 113/06.04.2023 г. по в.т.д. № 557/2022 г. на Апелативен съд В. в частта, с която като е потвърдено и отменено частично решение № 57 от 21.04.2022 г. по гр.д. № 58/2021 г. на Окръжен съд Разград, касаторът е осъден да заплати на основание 226, ал.1 КЗ /отм./ на Х. А. Е. сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния съпруг Р. М. Е., а на Х. Р. Р., М. Р. М. и Шериф Р. М., сумите от по 30 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния баща Р. М. Е., починал на 26.09.2015 г. в резултат на травматичните увреждания, настъпили на 09.09.2015 г. при управление от водача на т.а. М., с ДК [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва от 09.09.2017 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е обезсилено решение № 57 от 21.04.2022 г. по гр.д. № 58/2021 г. на Окръжен съд Разград в частта, с която „Кристална вода“ АД и [община], са осъдени солидарно да заплатят на Х. А. Е., Х. Р. Р., М. Р. М. и Шериф Р. М., обезщетения за причинени неимуществени вреди от смъртта на Р. М. Е., починал на 26.09.2015 г. и е оставил без разглеждане исковете, предявени срещу тях. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон – чл.197 и чл.267, ал.1 КЗ /отм./, чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – чл.6, ал.2 ГПК и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК три въпроса по приложението на принципа на диспозитивното начало по чл.6, ал.2 ГПК. С четвъртия въпрос се пита дали когато ищецът претендира пълна отговорност от всеки от солидарните длъжници, въззивният съд има правомощие да възложи цялата тежест от заплащане на обезщетението за вреди само на един от посочените солидарни длъжници и съответно да обезсили първоинстанционното решение в частта му спрямо останалите солидарни длъжници. Петият въпрос е кои са критериите за определяне на процента съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия при ПТП при прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД и как следва да се прилага редукцията на обезщетението, за което искът би бил основателен и как следва да бъде наложено намаляването му, поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредите. Последният въпрос е по приложението на чл.52 ЗЗД – как следва да се прилага принципа за справедливост и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, вкл. и при доказано съпричиняване на вредоносния резултат. По първата група въпроси се поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие със съдебната практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени решения по чл.290 ГПК – по гр.д. № 2559/2021 г. на III г.о.; т.д. № 1425/2020 г. на II т.о.; по гр.д. № 2299/2018 г. на II г.о., по гр.д. № 1281/2010 г. на III г.о.; по гр.д. № 262/2010 г. на II г.о., по т.д. № 354/2010 г. на I т.о.; по гр.д. № 1218/2009 г. на I г.о. по гр.д. № 961/2010 г. на I г.о. и по гр.д. № 14/2013 г. на II г.о. По четвъртия въпрос – в противоречие със задължителна практика на ВС и казуалната практика на ВКС - ТР № 88/62 г. ОСГК на ВС, решение по гр.д. № 126/85 на IV г.о. на ВС и решение по гр.д. № 448/2010 г. на III г.о. на ВКС; по петия въпрос – в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по т.д. № 525/2008 г., решение по т.д. № 35/2009 г. на II т.о., решение по т.д. № 938/2010 г. на II т.о. и решение по т.д. № 623/2011 г. на II т.о.; по последния въпрос – в противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение по гр.д. № 567/72 г. на I г.о., решение по т.д. № 2998/2013 г. на I т.о., решение по т.д. № 3040/2014 г. на II т.о. и решение по т.д. № 2908/2015 г. на I т.о. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като се твърди, че е налице грубо нарушение на основния принцип на диспозитивното начало в процеса, установен в чл.6, ал.2 ГПК, изискващ от съда да даде защита в рамките на правото, по отношение на което се търси и в обема на търсената защита. Насрещните страни по жалбата – Х. А. Е., Х. Р. Р., М. Р. М. и Шериф Р. М., чрез адв. А. А., са депозирали отговор на касационната жалба, в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Заявяват и становище за неоснователност на поддържаните в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Насрещната страна по жалбата – „Кристална вода“ АД, чрез адв. Г., заявява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че наведените в жалбата доводи за неправилност на решението са неоснователни. ас поддържа в отговора, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК на въззивното решение, както и че изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на решението, са неоснователни. Насрещната страна по жалбата – [община], чрез адв. К. поддържа в отговора, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК на въззивното решение, както и че изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на решението, са неоснователни. Въззивното производство е образувано по въззивни жалби на ищците Х. А. Е., Х. Р. Р., М. Р. М. и Шериф Р. М., на ответника [община], на ответника „Кристална вода“ АД и на ответника „ЗК Лев Инс“ АД срещу различни части на постановеното първоинстанционно решение, с което ответниците [община], „Кристална вода“ АД и „ЗК Лев Инс“ АД са осъдени да заплатят солидарно на ищците обезщетения за неимущесвени вреди, причинени от смъртта на техния наследодател. За да обезсили решението на първата инстанция в частта, с която ответниците „Кристална вода“ АД и [община], са осъдени солидарно да заплатят на ищците обезщетения за причинени неимуществени вреди от смъртта на техния наследодател, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: първоинстанционният съд е приел за разглеждане три иска на увредените лица, предявени едновременно срещу трима ответници за солидарното им осъждане, като се претендира обезщетяване от тримата ответници на едни и същи вреди с позоваване на нормата на чл.53 ЗЗД, предвиждаща солидарна отговорност за причинителите на непозволено увреждане, при твърдения, че вредите са причинени от двама извършители при независимо съизвършителство; претенциите са насочени към застрахователя на гражданската отговорност на един от делинквентите – Е. Е., както и срещу възложителите на работата - [община] и „Кристална вода“ АД; претендираното от всеки от ответниците обезщетение е производно от отговорността на делинквента за непозволено увреждане и е в дължимия от последния обем. При тези обстоятелства, съдът е приел, че ищците не могат да претендират обезщетение от всички ответници солидарно, тъй като отговорността им почива на различни фактически състави, които от своя страна не обуславят солидарното им осъждане по чл.53 ЗЗД. Съобразено е, че като е констатирал тази нередовност на исковата молба, правилно първоинстанционният съд е дал изрични указания на ищците за уточняване на обстоятелствата, сочещи на ангажиране солидарната отговорност на тримата ответници, както и уточняване вида съединяване на исковете спрямо застрахователя и възложителите на работата, т.е. на исковете по чл.226 КЗ /отм./ и на чл.49 вр. чл.45 ЗЗД. Неправилно обаче първата инстанция е приела, че е обвързана от заявеното от ищците с молбата – уточнение, обективно съединяване на искове за солидарно осъждане на тримата ответници и се е произнесъл с осъдителен диспозитив за солидарното им осъждане. При дадени на страните точни указания от първата инстанция, въззивният съд е приел, че няма основание да дава на ищците нови указания и е приел, че съединяването на исковете по този ред е изключено съобразно естеството на предявените претенции и постановената задължителна практика на ВС и ВКС. Основанията за отговорността на посочените лица са различни, почиват на различни факти, макар и да имат спрямо увредените лица едни и същи последици - възникване на вземания за обезщетения. Застрахователят отговаря на основание договора по задължителна застраховка Гражданска отговорност на водача на МПС, участвал като делинквент /пряк причинител/, а останалите – като възложители на работа на този и другия делинквент, съпричинил вредите. Посочено е, че законодателят не е предвидил солидарна отговорност на застраховятеля с делинквента и обезпечително отговорните за него лица-възложители на работа, като съдът се е позовал на задължителната съдебна практика на ВКС в този смисъл – т. 11 от ППВС № 7/1977 г. и т.12 от ППВС №4/1975 г., както и т.5 от ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, според която, независимо, че прекият иск по чл.226, ал.1 КЗ и деликтният иск по чл.45 ЗЗД са различни по правно основание, предмет и ответници, макар да съществуват паралелно, да принадлежат на едно и също лице и да възникват като правна възможност в един и същи момент при наличие на общи правопораждащи факти, при отсъствие на предвидена от законодателя солидарна отговорност между делинквента и застрахователя по гражданската му отговорност, обективното им съединяване при условията на кумулативност е недопустимо. Въззивният съд е изложил съображения, че разделността на дълговете съставлява принципно общо правило при множество длъжници/кредитори, както и че съгласно чл.121 ЗЗД, солидарност възниква само в определените от закона случаи и при наличие на изрична уговорка между страните, като е недопустимо разширително тълкуване на разпоредбата предвид изричното изброяване на изключенията от общото правило за разделност на дълговете. Липсата на общност и солидарност в задълженията на ответниците и различието на основанията, не допускат обикновено субективно пасивно съединяване на искове за обща отговорност, тъй като не са налице условията на чл.215 ГПК. Удовлетворяване увредените лица могат да търсят от всеки от посочените ответници, но отделно или в условията на евентуалност, но не и солидарно. При това положение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е допуснал разглеждане на искове при недопустимо съединяване на същите, но същевременно при допустимост на всеки един от исковете поотделно, поради което не се касае до недопустимост на постановеното решение. При съобразяване на трайната съдебна практика на ВКС, въззивният съд е приел, че независимо от посоченото от ищците основание за обективно съединяване и кумулативно разглеждане на исковете, той не е обвързан от изявлението им и сам следва да извърши преценка за съотношението, при което са предявени исковете и следва да разгледа същите в поредността, съответна на естеството на правоотношението. Приел е, че недопустимо би било ищецът да претендира едни и същи вреди от тримата ответници едновременно, тъй като по този начин би се създала сила на пресъдено нещо спрямо ответниците, за които исковете са отхвърлени само поради това, че са били уважени по отношение на друго от пасивно легитимираните да отговарят лица. Ето защо, исковете следва да се разгледат при условията на евентуалност и в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание, като при уважаване на иска на едно от основанията, съдът не дължи произнасяне по същество по останалите евентуални искове. С оглед предпочетените ответници – застрахователят на гражданската отговорност на делинквента и възложителите на работата по чл.49 ЗЗД, обстоятелството, че отговорността на двамата възложители е съвместна и може да бъде самостоятелно предявена като с оглед естеството на техните отношения, в това производство могат да бъдат привлечени и други лица, съдът е приел, че като главен иск следва да се произнесе по иска с правно основание чл.226 КЗ /отм./, като това произтича от обезпечителната отговорност на застрахователя и по-благоприятните условия за удовлетворяване претенциите на увредените от деликта лица доколкото изпълнението на престацията попада в предмета на дейност на този ответник. На следващо място съдът е приел, че съгласно чл.300 ГПК влязлата в сила присъда по нохд № 206/2018 г. по описа на Окръжен съд Разград и установените с нея обстоятелства относно конкретното деяние на 9.09.2015 г., неговата противоправност и виновността на прекия извършител Е. Е., като водач на товарния автомобил, предизвикал при движение с автомобила свличане на земна маса в изкопа както и пропадането на наследодателя на ищците, са в обхвата на силата на пресъдено нещо и са задължителни за съда, разглеждащ гражданските последици от деликта. Съобразно изложеното и конкретно вината на водача на товарния автомобил, което обстоятелство е обуславящо прекия иск по чл.226 вр. чл.267 КЗ /отм./, отговорност носи именно застрахователят на Гражданската отговорност, при когото е застраховано процесното МПС. При съобразяване на нормата на чл.267 КЗ /отм./, въззивният съд е приел, че деянието, за което е налице постановена присъда, представлява покрит риск по застраховка ГО, съгласно разпоредбите на §1, т.3 от ДРна КЗ /отм./, доколкото вредите са настъпили във връзка с използване /и управление/ на МПС, като причинените вреди са пряко обусловени от извършените от водача действия по управление на автомобила при извършване на СМР на строителната площадка. Във връзка с възраженията на въззивника „ЗК Лев Инс“ АД, че са налице основания за изключване на отговорността му на основание чл.239, ал., т.2 КЗ /отм./ или на основание чл.257, ал.5 КЗ /отм./, въззивният съд е приел, че първата разпоредба е неотносима към конкретния спор, тъй като касае за друг вид застрахователно правоотношение – по лични застраховки Живот и Злополука, а втората, макар и да приложима към застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, не покрива останалите факти по делото. Критерий за изключване на отговорността чрез тази норма е, че МПС се използва за превоз на материали с повишена опасност и вредите са настъпили от качеството на материалите, без да са в резултат и на действия или бездействия на застрахования или трети лица.В конкретния случай от установения по делото механизъм на инцидента е видно, че вредите не са пряка последица от качествата на превозвания товар, а се дължат на действията на делинквента като водач на МПС. За неоснователно е намерено и възражението на главния ответник за погасяване по давност на предявените искове съгласно чл.197 КЗ /отм./, доколкото смъртта на наследодателя на ищците е настъпила на 26.09.2015 г. и именно от момент за неговите наследници е възникнало правото да искат обезщетяване на вредите.Видно от пощенското клеймо, исковата молба е изпратена до Окръжен съд Разград на 09.09.2020 г., поради което исковете не са погасени по давност дори към датата на застрахователното събитие, още повече, че съгласно чл. 3 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение, давностният срок е спрял да тече. По отношение на претенцията за лихви, съдът е приел, че погасени по давност се явяват лихвите преди 10.09.2017 г. и същите се дължат, считано от 10.09.2017 г. до предявяване на иска на 10.09.2020 г., ведно със законната лихва след това до окончателното изплащане. При преценка на всички конкретни, обективно съществуващи факти и обстоятелства, установени по делото, съдът е приел, че на преживялата съпруга се дължи обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв., а на низходящите на починалия – по 60 000 лв. Като е споделил изводите на първата инстанция относно определения процент съпричиняване на вредите от пострадалия на 50 %, доколкото не са налице обстоятелства, които да дават превес в приноса на водача на МПС или на пострадалия, въззивният съд е присъдил на преживялата съпруга обезщетение в размер на 50 000 лв., а на децата на пострадалия – по 30 000 лв. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд формулираните от касатора въпроси, не обуславят допускане на касационно обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първата група въпроси, които макар и зададени под различна формулировка, се свеждат до приложението на принципа на диспозитивното начало по чл.6, ал.2 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като въззивния съд не е процедирал в нарушение на този принцип, задължаващ го да се произнесе само в рамките на търсената защита. При постановяване на решението си, въззивният съд не е излязъл извън очертаните с въззивните жалби на всички страни в производството, предели на правния спор. Въпросът за допустимостта на обективното кумулативно съединяване на исковете срещу тримата посочени от ищците ответници е включен в предмета на спора, видно от съдържанието на въззивните жалби на ответниците – възложители на работата и по него въззивният съд е извършил проверка, като е преценил, че липсата на общност и солидарност в задълженията на ответниците и различието на основанията, на които се иска ангажиране на отговорността им, не допускат обикновено субективно пасивно съединяване на искове за обща отговорност, тъй като не са налице условията на чл.215 ГПК. За да достигне до този извод въззивният съд е отчел, че законодателят не е предвидил солидарна отговорност на застрахователя с делинквента и обезпечително отговорните за него лица-възложители на работа, като се е позовал и на задължителната съдебна практика на ВКС в този смисъл – т. 11 от ППВС № 7/1977 г. и т.12 от ППВС №4/1975 г., както и т.5 от ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. При съобразяване на трайната съдебна практика на ВКС, според която след като определянето на основанието на предявения иск е процесуално задължение на съда, то последният извършва и преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, като не е обвързан от изявлението на ищеца относно обективното съединяване на исковете, въззивният съд е приел, че независимо от посоченото от ищците основание за обективно съединяване и кумулативно разглеждане на исковете, той не е обвързан от изявлението им и сам следва да извърши преценка за съотношението, при което са предявени исковете и следва да разгледа същите в поредността, съответна на естеството на правоотношението. Ето защо, по въпросите, касаещи принципа на диспозитивното начало в процеса, не е налице сочения от касатора допълнителен критерий, тъй като въззивният съд се е произнесъл по правния спор именно в предметната рамка на заявените искания и възражения на страните на основата на твърдените факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение. Четвъртият въпрос не отговаря на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като е обусловен от неправилното становище на касатора относно вида на съединяване на исковете, предявени срещу ответниците и несъгласието му с изводите на съда, че отговорността им не е солидарна, а разделна. Петият въпрос е по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и по-конкретно как се определя съотношението на приноса на пострадалия и делинквента и макар, че същият има характер на правен въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като даденото от въззивния съд разрешение по него не противоречи на константната съдебна практика на ВКС, вкл. и задължителна такава, според която принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с поведението на делинквента, но и с поведението на самия пострадал. За да се приеме наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно и противоправно, като релевантен за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с поведението на делинквента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. Съпричиняването е факт от действителността с настъпването, на който правото свързва определени неблагоприятни за увреденото лице правни последици, изразяващи се в намаляването на обезщетението за вредите, настъпили вследствие на непозволеното увреждане, като законът не определя изрично начина, по който следва да се извърши намаляване на обезщетението. При определяне степента на съпричиняване съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексната преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата неделима вреда. В конкретния случай изводът на въззивния съд за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и съответно за намаляване на обезщетението, е извършено въз основа на комплексната преценка относно степента на каузалност на действията както на делинквента, така и на пострадалия. Последният въпрос, макар и да покрива формално общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, също не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е налице сочения допълнителен селективен критерий. В конкретния случай съдът е приложил чл.52 ЗЗД, като е взел предвид освен установените с Постановление № 4/23.12.2968 г. на Пленума на ВС критерии, така и конкретните данни по делото, като и обществено-икономическите условия в страната към датата на настъпване на инцидента. Произнасянето на въззивният съд е съобразено със задължителна и казуална практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора, според която понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица конкретно обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всеки конкретен казус и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Релевантните за конкретния случай критерии, възприети в съдебната практика, са отчетени и анализирани подробно от въззивната инстанция и тя е мотивирала собствени изводи относно размера на справедливото обезщетение. Противно на доводите на касатора, от съдържанието на въззивното решение не се установява съдът да е допуснал грубо нарушение на основни принципи на съдопроизводствения ред, вкл. на чл.6, ал.2 ГПК, т.е. не е налице хипотеза на „тежко нарушение“ на процесуалния закон и съответно не е налице основанието на чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,