Определение № 2809 от 03.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4853/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1184/19.09.2022 г. по гр.д. № 371/2021 г. в частта, с която Софийски апелативен съд, изменяйки решение № 261259/19.11.2020 г. по гр.д. № 13987/2018 г. на Софийски градски съд, е осъдил Прокуратурата на Република България, процесуален субституент на държавата, да заплати на С. А. Г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ: · сумата 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъпление по чл. 212, ал. 4, вр. ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, преквалифицирано по чл. 219, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, ведно със законната лихва от 20.03.2018 г., като искът е отхвърлен до пълния размер от 50 000 лв., и · сумата 37 661.26 лв. – обезщетение за пропуснатите ползи в периода 27.05.2013 г. – 20.03.2018 г. поради разлика между възнаграждението за длъжността началник сектор „Регионални дейности“ – [населено място] към Главна дирекция „Инфраструктура на отбраната“ към Министерство на отбраната и възнаграждението за длъжността началник на регионален отдел „Национален строителен контрол“ – [населено място] към Дирекция за национален строителен контрол, ведно със законната лихва от 20.03.2018 г. Страните обжалват решението в частта по иска за обезщетение на неимуществените вреди, производно на своя правен интерес, като повдигнатите въпроси са процесуално-правен и материално-правен. Процесуално-правният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са в причинно-следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение и са от значение за определяне размера на обезщетението. Касаторите считат, че въззивният съд го е решил в противоречие с ТР № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.гр.д. № 1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС и с ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС. Материално-правният е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, като касаторите считат, че решението противоречи на т. 11 ППлВС № 4/23.12.1968 г. и на конкретни, цитирани от всеки решения на ВКС. Оплакванията по същество са, че е неправилно, защото е необосновано и е нарушен чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК). Прокуратурата обжалва решението и за присъдената сума 37 661.26 лв. Повдигнатият въпрос е материално-правен: Кои пропуснати ползи подлежат на обезщетяване по иска по ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от незаконно обвинение – всички или само онези, които имат сигурен характер и са в пряка причинна връзка с незаконния акт? Този касатор счита, че въпросът обуславя решението в тази част (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК) и че въззивният съд му е отговорил в противоречие с Решение № 150/05.01.2021 г. по гр.д. № 716/2020 г. ВКС IV-то ГО (допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Касаторът С. Г. възразява, че повдигнатите от Прокуратурата въпроси нямат претендираното значение, а решението в осъдителните части е правилно. Претендира разноски. По касационните жалби срещу въззивното решение, с което искът за обезщетение на неимуществените вреди е уважен частично: Въззивният съд е приел, че ищецът е бил незаконно обвинен в извършване на престъпление по чл. 212, ал. 4, вр. ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, зачитайки задължителното действие на оправдателната присъда, влязла в сила на 20.03.2018 г. (чл. 300 ГПК). След това е пристъпил към обсъждане на установените по делото обстоятелства, за които е намерил да са в причинна връзка с незаконното обвинение и да имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост (чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ, вр. чл. 52 ЗЗД). В изследване на продължителността на проведеното незаконно наказателно преследване срещу ищеца и при зачитане на неговата специфика въззивният съд е приел, че с постановление от 15.02.2011 г. ищецът е привлечен като обвиняем за продължавано престъпление по чл. 212, ал. 4, вр. ал. 2 НК, за което законът предвижда наказание лишаване от свобода за срок от 2 до 8 години, конфискация и лишаване на наказаното лице от право да заема държавна или обществена длъжност и определена професия/дейност. Тогава ищецът е на 51 г. и заема по служебно правоотношение длъжността „началник сектор „Регионални дейности“ – [населено място] към Главна дирекция „Инфраструктура на отбраната“ към МО. В обезпечение на наказанието конфискация на 23.02.2011 г. наказателният съд постановява запор върху лек автомобил и възбрани върху недвижими имоти, притежавани от ищеца в съпружеска имуществена общност. Той има чисто съдебно минало. На 20.04.2011 г. срещу него и още две лица е внесен обвинителен акт за престъпления по чл. 212, ал. 4 НК. С присъда от 16.12.2011 г. на военен съд ищецът е признат за виновен по повдигнатото обвинение. С решение от 20.03.2012 г. на военен апелативен съд присъдата е отменена и делото върнато на Прокуратурата за отстраняване неясноти в обвинителния акт. На 07.11.2012 г. е внесен нов обвинителен акт, но сезираният военен съд отново връща делото на Прокуратурата. На 09.01.2013 г. е внесен нов обвинителен акт. С присъда от 17.05.2013 г. ищецът е признат за виновен в извършване на престъплението и присъдата е потвърдена с решение на военния апелативен съд. С решение от 16.01.2015 г. ВКС отменя решението поради неяснота в мотивите и връща делото за ново разглеждане от друг състав. С решение от 11.12.2015 г. военният апелативен съд признава ищецът за невинен, но решението е отменено от ВКС и делото е върнато на Прокуратурата, тъй като повдигнатото обвинение не съответства на фактите по него. На 30.05.2016 г. Прокуратурата отново внася обвинителен акт. С присъдата той е признат за виновен в извършването на квалифициран състав на безстопанственост, като са му наложени условно наказание лишаване от свобода с изпитателен срок три години и наказание лишаване от право да заема отговорна длъжност за срок от две години. С присъда от 27.04.2017 г. апелативният военен съд отменя присъдата и оправдава ищецът по повдигнатите обвинения. Присъдата на апелативния съд е потвърдена от ВКС с решение от 20.03.2018 г. Така въззивният съд е приел, че наказателното преследване срещу ищеца е продължило близо осем години. В периода е включил и този на предварителната проверка, проведена от разследващите органи (16.04.2010 г. - 15.02.2011 г.), макар тя да предхожда привличането на ищеца като обвиняем. Мотивирал се е с решения на ЕСПЧ по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, в които се приема, че за начало на наказателното производство по обвинение в извършването на престъпление по смисъла на разпоредбата се взема всяко официално уведомление до определено лице от компетентен орган относно твърдение, че лицето е извършило престъпление, или всеки друг акт, от който твърдението се подразбира, когато по този начин значително се засяга положението на заподозрения от предприетите срещу него действия. Приел е, че случаят е такъв, защото в предварителната проверка ищецът е разпитан от полицейските органи на 16.04.2010 г. с оглед събиране на данни за престъплението, в извършването на което впоследствие е привлечен като обвиняем. Приел е, че в периода на незаконното преследване ищецът е изпитвал страх поради опасността да бъде несправедливо осъден за престъпление, което не е извършил и за което законът предвижда тежки кумулативни наказания, особено интензивен след всяка от двете осъдителни присъди и при отмяната на първата оправдателна. Негативните емоционални преживявания са предизвикани и от участието на ищеца като обвиняем три пъти пред първа инстанция, два пъти пред апелативна и два пъти пред върховната инстанция. На 28.05.2012 г. на ищецът е отказано продължаване на издаденото разрешение за достъп до класифицирана информация, необходим за изпълнение на служебните функции на длъжността. Отказът е по чл. 57, ал. 1, т. 1, вр. чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЗКИ - поради образуваното наказателно производство за умишленото престъпление от общ характер. Със заповед, влязла в сила на 10.01.2013 г., служебното правоотношение е било и прекратено на основание чл. 165, ал. 1, т. 7 ЗОВСРБ – поради отказаното продължаване на разрешението за достъп до класифицирана информация. Въззивният съд е приел, че тези два, влезли в сила индивидуални административни акта, също рефлектират негативно в неимуществената сфера на ищеца, а са свързани с незаконното обвинение, защото последното е осъществило законовите основания за издаването им. Съдът е съобразил, че чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЗКИ е разпоредба, обявена за противоконституционна с РКС № 7 от 2016 г., Обн. ДВ бр. 49/2016 г. и отменена с ДВ бр. 71/2016 г., но това РКС и последвалото го съответно изменение на закона не рефлектират върху правните последици, породени от влезлите в сила два индивидуални административни акта. Добавил е, че негативната интервенция в неимуществената сфера на ищеца по причина на незаконното обвинение е продължила и след 27.05.2013 г., когато той започва нова работа, за която възнаграждението е значително по-ниско в сравнение с предишната заемана длъжност, която е била и ръководна. Така ищецът търпи финансови лишения и ограничения в имуществената си сфера поради загубата на доходи, изразена в разликата във възнагражденията. На ръководната длъжност, той се ползва с авторитет, възприеман е като работохолик, отговорен и креативен служител, а повдигнатото незаконно обвинение води до срив в отношенията му с колегите, невъзможност от кариерно израстване, което предизвиква емоционален и психически срив у ищеца. Като обстоятелства, които налагат по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивния съд е приел доброто име в обществото, с което ищецът се е ползвал; това, че кариерното му израстване е осуетено в трудоспособна възраст към момент, в който не е осъждан или обвинен в други престъпления, а работата му е била оценявана положително. Такова обстоятелство е и трайно изпитваното чувство за несправедливост, унижение, тревога и безпокойство от загубените доходи поради незаконното обвинение. Съобразени са и каменно-жлъчната болест, наложила оперативно лечение през 2012 г., и нарасналите туморни маркери от изследванията на ищеца през 2013 г. и 2017 г. след оперативната интервенция през 2006 г. поради карцином на млечна жлеза. Добавил е, че стресът от незаконното обвинение е един от факторите, макар и не единственият, за тези усложнения в здравословното състояние. Като обстоятелства, налагащи по-нисък размер на обезщетението, въззивният съд е квалифицирал това, че спрямо ищеца не е взета мярка за процесуална принуда или приложена друга административна мярка (например отстраняване от заеманата ръководна длъжност); че той е останал без работа и трайни доходи през кратък период от време, а незаконното обвинение не е попречило в установяването му на друга работа, макар и по-ниско платена; че обвинението не е медийно разгласено и не се е отразило трайно и негативно в семейните отношения на ищеца. При отчитане на обективно проявените обстоятелства и съобразявайки материално-икономическите условия (стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходите към момента на увреждането) въззивният съд е определил сумата 20 000 лв. за адекватната да обезщети по справедливост интервенцията в неимуществената сфера на ищеца поради незаконното обвинение. Съответно е изменил първоинстанционното решение, с което искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е бил уважен до размера 8 000 лв. При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите от двамата касатори въпроси обуславят решението, но начинът, по който въззивният съд им е отговорил, не съответства на тълкувателните решения и на постановлението, на които се позовава касаторът-ответник. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди, неглижирайки онези обстоятелства, които са установени по делото и предполагат по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди. Решението противоречи на т. 11 от ППлВС №4/23.12.1968 г. Така въззивният съд е приел, че наказателното преследване срещу ищеца е продължило близо осем години. В продължителността на незаконното наказателно обвинение на ищеца (близо осем години), като обстоятелство, налагащо по-висок размер на определеното обезщетение, въззивният съд е включил периода на предварителната проверка, проведена от разследващите органи (16.04.2010 г. - 15.02.2011 г.). Решението противоречи и на решение № 50047/10.03.2023 г. по гр.д. № 3092/2022 г. на ВКС, IV-то ГО, с което е прието, че само лицето, привлечено като обвиняем, впоследствие може да бъде оправдано, наказателното производство срещу него да бъде прекратено, погасено по давност или да бъде амнистирано, а да претендира обезщетение за претърпени вреди от незаконното обвинение в смисъла по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Приетото с това решение на ВКС изключва възможността обективната отговорност на държавата да обезщети вредите от незаконна дейност на правозащитните органи да се ангажира само защото преди привличането му като обвиняем лицето участва в наказателно-процесуални правоотношения в друго качество, макар да са предприети за същото престъпление. Различен извод не следва и от решенията на ЕСПЧ по чл. 5 и 6 КПЧОС. По жалбата от Прокуратурата е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Решенията на Върховния касационен съд, на касаторите се позовават, не я осъществяват. Противоречие на обжалваното въззивно решение с други решения на ВКС относно приложения критерий за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение има, когато по висящото и по приключилите със сила на пресъдено нещо дела са идентични обвинението, мерките за процесуална принуда, продължителността, възрастта, общественото и здравословното положение на пострадалите лица, кръгът на засегнатите техни неимуществени блага и степента на негативната интервенция, а определените обезщетения са различни. В случая такава идентичност липсва. Материално-правен въпрос, повдигнат от Прокуратурата на Република България, кои пропуснати ползи подлежат на обезщетяване по иска по ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от незаконно обвинение – всички или само онези, които имат сигурен характер и са в пряка причинна връзка с незаконното обвинение, не обуславя решението в смисъла, осъществяващ общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК по следните съображения: С първоинстанционното решение частично е уважен искът за обезщетение на пропуснатите ползи от незаконното обвинение на ищеца, изразени в разликата между получаваните възнаграждения за труд в периода 27.05.2013 г. – 20.03.2018 г. Първоинстанционното решение е обжалвано само от ищеца. След събрани допълнително доказателства пред въззивната инстанция и допуснато увеличение искът е уважен до пълния размер. Повдигнатият въпрос е свързан с основанието на иска (с фактите, от които произтича присъденото обезщетение за пропуснатите ползи). Въззивният съд обаче не обсъждал и не е следвало да обсъжда основанието на иска, което е било установено с първоинстанционното решение, доколкото пренесеният пред него спор с жалбата на ищеца е по размера на това обезщетение (чл. 269, изр. 2 и чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК). При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК направените от ищеца разноски пред Върховния касационен съд остават за него. Тази касационна жалба не е допусната до разглеждане. При тези мотиви, съдът