Определение № 355 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 3005/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ” МИКРОПАК”О., [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1227 от 12. 06.2014 год., по т.д.№ 3520/2013 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 30.04.2013 год., по т.д.№ 633/2011 год., в неговата отхвърлителна част, е уважен предявения от СТОЛИЧНА ОБЩИНА срещу касатора иск по чл.236, ал.2 ЗЗД за сумата 56 775.72 лв., представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот, представляващ производствени сгради с площ от 560 кв.м., находящ се в [населено място], район „В.”,[жк], с административен адрес – [улица], за периода 01.05.2006 год. – 01.10.2010 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба – 21.02.2011 год. до окончателното и изплащане, както и деловодни разноски по компенсация от 4 646.40 лв.. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че въпреки отсъствието на изрично писмено волеизявление за напускане на имота от оправомощено да ангажира с действията си Общината - наемодател, лице е доказано противопоставянето и по см. на чл.236, ал.2 ЗЗД, което е породило целените правни последици за облигационната връзка между страните и наемателят дължи обезщетение за продължилото ползване на наетия имот, след изтичане срока на наемния договор. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, депозирано към касационната жалба приложното поле на касационното обжалване е обосновано с едновременното наличие на всички предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на процесуалното и материално право: 1 .” Може ли да се приеме за доказано, че има противопоставяне на наемодателя до момента на връчване на писменото уведомление от 05.08.2010 год./ получено на 09.08.2010 год./, при положение, че до този момент такова не е обективирано явно и недвусмислено в писмена форма и не изхожда от лице, имащо право да представлява и ангажира с действията си наемодателя?”; 2. ”При липса на доказателства за противопоставяне на продължилото ползване на имота от страна на наемодателя и изричното му заявление за ползване/ получаване на данъчен кредит, свързан с наема на процесния имот, т.е. наличие на предпоставките на чл.236, ал.1 ЗЗД, може ли съдът да присъди обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД?”; 3 .” Не следва ли обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД да обхваща периода от получаване на писменото уведомление -09.08.2010 год. за освобождаване на процесния имот до датата на предаване владението на същия от страна на наемателя – 91.10.2010 год.? ”; 4. ” Подлежат ли на доказване от страна на наемодателя конкретните вреди и/ или пропуснатите ползи в хипотезата на чл.236, ал.2 ЗЗД и чия е доказателствената тежест, предвид обстоятелството, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на материалния закон?” и 5 .”Допустимо ли е да бъде определено обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД само на база на уговорения между страните наем за ползване на имота, без да са доказани по размер вредите, респ. пропуснатите ползи и може ли размерът на обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД да представлява аритметична величина, изчислена въз основа на стойността на последната наемна вноска по договора за наем, умножена по броя на месеците, за които се претендира обезщетение?”. Като израз на визираното противоречие с практиката на касационната инстанция са посочени решения на отделни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК: № 365 от 08.07.2010 год., по гр.д.№ 939/2009 год. на ІV г.о.; № 18 от 05.03.2010 год., по т.д.№ 527/2009 год. на І т.о.; № 164 от 28.10.2010 год., по т.д.№ 1079/2009 год. на ІІ т.о.; № 156 от 29.11.2010 год., по т.д. № 142/2010 год. на І т.о.; № 192 от 20.01.2011 год., по т.д.№ 1057/2009 год. на ІІ т.о.. Ответникът по касационната жалба не е заявил становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и съобрази данните по делото, според правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след анализ на събраните по делото доказателства, е приел за осъществени елементите от фактическия състав на чл.236, ал.2 ЗЗД, обуславящ ангажиране отговорността на ответника за обезщетяване на наемодателя за продължилото, след изтичане срока на наемния договор, ползване на наетия имот, въпреки изричното противопоставяне на последния, до неговото предаване. Размерът на дължимото обезщетение решаващият състав на Софийски апелативен съд е определил, като е съобразил неоспореното заключение на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза за средната месечна пазарна стойност на наемната цена за процесния имот, с вкл. ДДС и периода на продължилото ползване на същия – 01.05.2006 год. – 01.10.2010 год.. Счел е,обаче, че доколкото тя надхвърля претендираната с исковата молба сума, съобразена с размера на дължимия от ответника месечен наем за процесния период, вкл. с уговорената индексация за месеца, предхождащ преустановяване на облигационната връзка между страните, то следващото се на наемодателя обезщетение следва да бъде редуцирано до същата. Въззивната инстанция е преценила като неоснователни доводите на ответника за недължимост на търсеното по реда на чл.236, ал.2 ГПК обезщетение, обосновани с отсъствие на ангажирани от ищеца доказателства за реално пропуснати от него ползи. Изложени са съображения, че обезщетението в хипотезата на чл.236, ал.2 ЗЗД, произтичащо не от договора, а от закона няма престационен, а обезщетителен характер, поради което за ищеца отсъства задължение да доказва реалността и/или предвидимостта на твърдяната да е претърпяна вреда и причинно- следствената връзка на настъпването и с конкретно виновно поведение на ответника, извън ползването на недвижимия имот, въпреки прекратяването на наемния договор и противопоставянето на наемодателя за бъдещо негово продължаване и средната пазарна наемна цена за обекта за същия този период. Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че обуславящи изхода на спора се явяват само формулираните от касатора материалноправни въпроси, под № 4 и № 5 от изложението за обосноваване на достъпа до касационен контрол. Неоснователно по отношение на същите се явява поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Не съществува спор в правната доктрина и последователната практика на ВКС, че държането на наетия обект от наемателя, след разваляне или прекратяване на наемния договор, поради изтичане на срока, за който обекта е бил нает, въпреки противопоставянето на наемодателя, е основание за заплащане на обезщетение на последния. Размерът на същото, обаче, не съставлява аритметична величина, изчислена като стойност на последната наемна вноска по договора, умножена по броя на месеците, за които се претендира, а е съизмерим със средния пазарен наем за подобни обекти за процесния период, но не може да е по-малък от уговорената наемна цена, явяваща се и пропусната за наемодателя полза. Горното разрешение е възприето, както в цитираните от касатора относими към приложението на чл.236, ал.2 ЗЗД решения на ВКС № 18 от 05.03.2010 год., по т.д.№ 527 / 2009 год. на І т.о. и № 164 от 28. 10. 2010 год., по т.д.№ 1079/2009 год. на І т.о., така и в решения на ВКС, представляващи, съгласно т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, задължителна за съдилищата в страната практика, служебно известна и споделяща се от настоящия съдебен състав: № 90 от 08. 07. 2009 год., по т.д.№ 3/2009 год. на І т.о.; № 68 от 21.04.2009 год., по т. д. № 697/2008 год. на ІІ г.о.; № 173 от 22.03.2013 год., по т.д.№ 939/2011 год. на І т.о.,№ 422/21.05.2010 год., по гр.д.№ 981 / 2009 год.; № 391/ 26. 05. 2010 год., по гр.д.№ 765/2009 год.. С тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил, като е приел, че разпоредбата на чл.236, ал.2 ЗЗД е правен способ за обезщетяване на наемодателя за неоснователното ползване на наетия имот от наемателя след преустановяване на договорната обвързаност между страните, а размерът на обезщетението е съизмерим със средния пазарен наем за подобни обекти в процесния период, изчислен конкретно въз основа на заключението на съдебно- счетоводната експертиза. В съгласие със същата е и възприетото в обжалвания съдебен акт разрешение, според което при заявена искова претенция по чл.236, ал.2 ЗЗД в по- нисък от средния пазарен наем размер, то дължимото на наемодателя обезщетение е поне до месечната наемна цена, която е била уговорена с прекратения наемен договор, за процесния период. При наличие на задължителна практика на касационната инстанция, по отношение на която не само не е доказана обществена и правна необходимост да бъде изоставена, за да бъде възприета различна, но не е било и въведено подобно твърдение от жалбоподателя, селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо. Формирането на задължителна съдебна практика по поставените правни въпроси, изключва обсъждането и на критерия за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съществуващото до този момент противоречие в практиката на съдилищата се счита за преодоляно – арг. от т.2 и т.3 на ТР № 1/19. 02. 2010 год. на ОСГТК на ВКС. Ответникът не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК съставът на касационната инстанция не присъжда такива. Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС