Определение № 2456 от 25.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 2289/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. М. М., ЕГН: [ЕГН], трето лице-помагач на страната на ответника по делото - ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 85 от 07.05.2025 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по в.гр.д. № 53 по описа на съда за 2025 г., в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 921 от 01.11.2024 г., постановено от Окръжен съд – Бургас по гр.д № 1079 по описа на съда за 2023 г., с което е уважен предявеният от И. В. З., ЕГН: [ЕГН] срещу ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, иск за за сумата 18 999,43 лв. - неизплатена част от обезщетение за претърпени неимуществени вреди в общ дължим размер от 36 000 лв., изразяващи се в болки и страдания в резултат на настъпило на 24.06.2022 г. ПТП, причинено от водача на застрахования при ответното дружество автомобил – касатора М., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.11.2024 г. до окончателното изплащане, както и в частта за разноските. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и за необоснованост. Сочи се, че нарушенията в обжалваното съдебно решение са толкова тежки, че е налице хипотезата на очевидна неправилност. Твърди се, че въззивният съд не е взел предвид всички събрани по делото доказателства, както и че неоснователно е било отхвърлено своевременно направено доказателствено искане за назначаване на КСМЕ и АТЕ, както от окръжния съд, така и от апелативния съд, което е довело до нарушение на правата и законните интереси на третото лице-помагач. Излага се, че вследствие на това механизмът на ПТП не е бил изяснен, а въззивният съд е възприел неверни факти, което води до очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Сочи се, че съгласно чл. 300 ГПК влязлото в сила споразумение е задължително за гражданския съд относно извършването на деянието, неговата противоправност и вината, но гражданският съд не е обвързан със споразумението относно връзката между деянието и вредите, техния размер и ако изобщо са налице вреди, подлежат ли те на обезщетяване. В тази връзка се изтъква, че гражданският съд следва да изследва наличието на причинно-следствена връзка между деянието и твърдените вреди, а ищецът следва да докаже връзката между деянието и настъпилите вреди - постулати, които според касатора не са били съблюдавани от въззивния съд в конкретния случай и това е довело до липса на мотиви на решението в обжалваната му част - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 ГПК, и същевременно представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че поради неизясняване на основни факти и обстоятелства по спора, произнасянето от съда по размера на дължимото обезщетение, както и по размера на съпричиняването от страна на пострадалото лице е безпредметно. В заключение се добавя, че в случая е налице отказ от правосъдие от двете съдебни инстанции. Иска се отмяна на съдебния акт в обжалваната му част, като делото бъде върнато на въззивния съд с указания за назначаване на исканите експертизи. В условията на евентуалност се иска отмяна на съдебния акт в осъдителната му част и отхвърляне на предявения иск като недоказан. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, както и на това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото и отговарят на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да събере абсолютно всички възможни доказателства, които са необходими и достатъчни за установяване по несъмнен начин на обстоятелствата, свързани и включени в предмета на доказване, и след като съответните експертизи са надлежно оспорени с подробно изложени аргументи, и по такъв начин, че възниква основателно съмнение за тяхната основателност и правилност, следва ли въззивният съд да назначи такава?“ 2/ „След като се оспорва твърдяната причинно-следствена връзка между настъпилото ПТП и причинените, и претендирани от ищцата неимуществени вреди, следва ли да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданския спор, с оглед на принципа на непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат ли на изрично доказване пред гражданския съд, независимо от това, дали по отношение на същите вече са събрани доказателства в приключилото със споразумение наказателно производство?“ По този въпрос се твърди противоречие с решение № 55/30.5.2009 г. по т.д. № 728/2008 г. на I ТО на ВКС и с решение № 29/14.5.2016 г. по т.д. № 94/2015 г. на I ТО на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. 3/ „В тежест на ищеца ли е да установи механизма на ПТП-то и противоправното поведение на деликвента във връзка с прилагане на специалния Закон за движение по пътищата и Правилника за приложението му?“ 4/ „Тогава, когато травмите на ищцата са настъпили в резултат на нейното собствено виновно поведение, осъществено в нарушение на императивни правни норми и съпричиняването от нейна страна на първо място било ли е в пряка причинно-следствена връзка с тежестта на увреждането, и тогава когато тя е съпричинила в значителна степен вредоносния резултат, допустимо ли е екскулпиране на водача на МПС и как в такива случаи следва да се приложи чл. 51 ЗЗД? Приложението на посоченото правило било ли е обусловено от причинна връзка между поведението на пострадалата, с което тя обективно е създала предпоставки за настъпване на увреждането, т.е. налице ли е в случая хипотеза, при която е налице причинна връзка между действията и бездействията на пострадалата и вредоносния резултат?“ По четвъртия въпрос като съдебна практика, на която решенето противоречи по см. на чл. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, се сочат т. 7 на ППВС № 17/1963 г., решение № 92/24.7.2013 г. по т.д. № 540/2012 г. на I ТО на ВКС и решение № 169/28.2.2012 г. по т.д. № 762/2010 г. на II ТО на ВКС. 5/ „Нарушава ли се принципа обезщетението да има само обезщетителна функция, тогава когато то е присъдено при неизяснен механизъм на ПТП-то, неизяснено поведение на участниците в него, при неизяснени и установени по категоричен начин факти, то това обезщетение не придобива ли несвойствената за него наказателна функция?“ 6/ „Тогава, когато механизмът за настъпване на ПТП не е изяснен, със заключение на съответните експертизи и когато те са надлежно оспорени с подробни аргументирани възражения, има ли право съдът да постанови своя съдебен акт, съгл. чл. 235, ал. 2 ГПК? Порок в съдебния акт ли е неизясняване на причините за ПТП-то, поради непълнота на доказателства и нарушение на процесуалните правила, липсата на мотиви, и тогава когато ПТП-то не е установено в неговата цялост, изводите за отговорност, направени от въззивния съд, произволни ли са, или не?“ 7/ „Обвързан ли е гражданският съд със споразумението, което има сила на влязла в сила присъда - чл. 381 и следв. НПК във вр. с чл. 384, ал. 1 НПК, относно въпросите за причинна връзка между деянието и вредите, размера на вредите, налице ли са неимуществени вреди, в какъв обем и дали подлежат на обезщетяване, както и може ли споразумението да бъде пречка за установяване на причинно-следствената връзка и има ли право гражданският съд самостоятелно да изследва наличието на такава, и в доказателствена тежест на ищцата ли е да докаже връзката между деянието и конкретно настъпилите вреди?“ Обосновавайки наличието на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, освен на горецитираната съдебна практика, касаторът се позовава и на решение № 748/17.12.2024 г. по гр.д. № 4464/2023 г. на III ГО на ВКС. По отношение на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът твърди, че поставените от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, без да излага конкретни аргументи. Бланкетно се сочи и хипотезата по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, без допълнителна аргументация. Другите страни в производството - И. В. З., ищец по делото и ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, ответник по делото, надлежно уведомени по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, не са депозирали писмени отговори по подадената касационна жалба. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Бургаски апелативен съд е сезиран с две въззивни жалби срещу първоинстанционното решение - въззивна жалба от ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД и въззивна жалба от третото лице-помагач на негова страна - К. М.. Апелативният съд е посочил, че с въззивната си жалба третото лице-помагач е направило искане по доказателствата, за допускане от въззивния съд на нова комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза при подробно формулирани задачи /непосочени във въззивната жалба/, с участие на експерти-специалисти, не от списъка с вещи лица на бургаския съдебен окръг, които да извършат действителен, на нужното високо научно експертно ниво, анализ на станалото ПТП, с помощта на експертните знания на такава експертиза, за да се разкрие истината по случая. За да се произнесе, апелативният съд е отчел, че по предявения иск по чл. 432, ал.1 КЗ от И. В. З. срещу ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД въззивната инстанция е сезирана да се произнесе по въпросите за основателността на иска, за базовото обезщетение за неимуществени вреди до размера от 40 000 лв., законните лихви и за квотата на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице. С оглед на въззивната жалба на К. М. апелативният съд е отбелязал, че с нея предявеният иск се оспорва по основание с твърдение, че обезщетение в полза на ищцата не се дължи и не следва да се присъжда, поради допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд, в резултат на което е останал неизяснен механизма на ПТП относно причината за неговото възникване и вината. Апелативният съд е отбелязал и твърдението на К. М., че контакт между управлявания от него автомобил и ищцата не е бил осъществен и че при правилно изясняване на начина, по който е възникнало ПТП, ще се установи, че ищцата е можела да предотврати произшествието, а като не го е направила, единствено тя е причина за нанесените й вреди. Тези възражения, с които се отричат предпоставките по чл. 45 ЗЗД за възникване на деликтната отговорност на третото лице, респективно - на ответника - застраховател спрямо ищцата, не са споделени от въззивния съд. Съдът е подчертал, че предпоставките за възникване на деликтната отговорност на третото лице, респективно на ответника - застраховател спрямо ищцата, се установяват от задължителното за съдилищата влязло в сила споразумение по наказателно дело, което има правните последици на присъда. Изтъкнато е, че според влязлото в сила споразумение по НОХД № 489/2022 г. по описа на РС - Царево, К. М. е признат за виновен за извършването на престъпление по чл. 343, ал. 3, предл. второ, б. “а“, предл. второ вр. ал. 1, б. “б“, предл. второ, вр. чл. 342, ал. 1, предл. трето НК, вр. чл. 5, ал. 3 вр. чл. 116, чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, като по непредпазливост, при форма на вината престъпна самонадеяност и след употреба на наркотични вещества - кокаин, на 22.06.2024 г. около 22,30 часа в [населено място], при управление на МПС - лек автомобил марка „Мерцедес“, модел Е 250 ЦДИ с рег. [рег.номер на МПС], нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 5, ал. 3 от ЗДвП, чл. 116 от ЗДвП, чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, като в тъмната част на денонощието в близост до кръстовище с места за пресичане на пешеходци, предприемайки маневра ляв завой, не съобразил скоростта на движение, така, че да може да спре при възникнала опасност за движението и движейки се по [улица]в посока юг - север, на кръстовището в [улица], със скорост 24 км/ч., по непредпазливост предизвикал ПТП с неправилно пресичащата пътното платно на [улица]пешеходка И. В. З., и й причинил средна телесна повреда, изразяваща се във фрактура на латерален малеол на лява глезенна става, наложило оперативна интервенция, което довело до трайно затруднение в движението на ляв долен крайник за срок от около 2,5 - 4 месеца, при обичаен ход на оздравителния процес. Апелативният съд се е позовал на чл. 300 ГПК, съгласно който съдилищата, които разглеждат гражданските последици от деянието, са задължени да приемат за установено по делото, че в пряка връзка с виновното, противоправно поведение при процесното ПТП на застраховането при ответника лице - К. М., изразяващо се в описаните по-горе нарушения на ЗДвП, са причинени на ищцата по делото посочените в споразумението телесни увреждания. Въззивният съд е подчертал, че гражданските съдилища, разглеждащи последиците от деянието на К. М. при процесното ПТП, не биха могли да приемат нещо различно по въпросите, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Съдът е счел за неотносими възраженията, целящи да опровергаят в настоящия процес приетото по тези въпроси с посоченото споразумение по наказателното делото, а искането за събиране на доказателства в подкрепа на тези възражения е приел за неоснователно. С оглед на това апелативният съд е заключил, че възраженията на въззивника М. за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд са неоснователни. Ето защо апелативният съд е обобщил, че по фактическите елементи от състава на чл. 45 ЗЗД, съдът не би могъл да приеме нещо, различно от приетото по споразумението по наказателното дело. Извън това, съдът е допълнил, че от приетите от окръжния съд тройна съдебно-техническа експертиза и съдебно-медицинска експертиза се установява, че - противно на възраженията на третото лице-помагач, при процесното ПТП е бил установен контакт между управлявания от М. автомобил и левия крак на ищцата, в частта на глезена. Съдът се е позовал на следното от посочените експертизи: според получените от ищцата наранявания, контакт е настъпил между предното ляво колело на автомобила управляван от М. и глезена на левия крак на ищцата. От извършения оглед непосредствено след ПТП е констатирано прибиране на лявото странично огледало на автомобила, а по повърхността на платното за движение е констатирано петно от червеникаво-кафява течност. Вещите лица са посочили, че след първоначалния контакт, тялото на пешеходката е попаднало на левия калник и лявото странично огледало. След спирането на автомобила пострадалата е паднала на терена, като от откритата рана на глезена е оставено петното червеникаво-кафява течност. Предвид гореизложеното въззивният съд е счел предявения иск за неимуществени вреди за доказан по основание. С оглед размера на претендираното обезщетение апелативният съд е изложил подробни аргументи, с които е възприел за справедлив определения от окръжния съд размер от 40 000 лв. Въззивният съд се е произнесъл и по спорния въпрос за размера на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалата. Излагайки подробни аргументи, апелативният съд е потвърдил извода на окръжния съд, че обективният принос на ищцата за вредоносния резултат от процесното ПТП е в размер на 10 %. Приспадайки съпричиняването от 10 %, въззивният съд е приел, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е 36 000 лв. Съдът е отчел, че пред окръжния съд са представени доказателства за извършени плащания след предявяване на иска, от страна на ответника - застраховател, постъпили по сметка на ищцата, които са били взети предвид при постановяване на решението, поради което с решението си окръжният съд е присъдил разликата от 21 000 лв. Отбелязано е, че извършеното плащане след постановяване на първоинстанционното решение, на осн. чл. 235, ал. 3 ГПК, следва да бъде взето предвид от въззивния съд. Съдът е посочил, че във въззивното производство въззивникът- застраховател е представил доказателства за извършено плащане по сметка на ищцата на сумата от 6338,32 лв., за която се твърди, че погасява част от главницата за неимуществени вреди и част от законните лихви, но съдът е уточнил, че тъй като в представеното преводно нареждане не е посочено с тази сума как се погасяват вземанията, следва да се приложи правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, като се приеме, че сумата погасява първо дължимите лихви и при остатък - неплатената главница за обезщетение за неимуществени вреди. Изложени са подробни съображения, при съобразяване извършените частични плащания в хода на процеса пред първоинстанционния и пред въззивния съд, като е аргументирано, че остатъкът от дължимата главница по обезщетението за неимуществени вреди е 18 999,43 лв. Добавено е, че поради извършеното плащане на дължимите законни лихви до 17.11.2024 г. включително, върху остатъка от неплатена главница от обезщетението за неимуществени вреди от 18 999,43 лв., следва да се присъди законна лихва, считано от 18.11.2024 г. до окончателното изплащане на сумата. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Освен в случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросът не може да е хипотетичен, но същевременно следва да не е и от фактологично естество /при което отговорът му да е в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а следва да има характер на въпрос по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая не са налице хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. И двете не са обосновани с конкретни твърдения на касатора, първата – в съответствие със задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 4 от ТРОСГТКСВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., втората – съобразно ясно уредените в практиката на ВКС критерии, касаещи очевидната неправилност на въззивните съдебни актове. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. За да бъде въобще преценявано наличието на някой от допълнителните критерии за селектиране на касационната жалба, законоуредени в т.т. 1-3 на ал. 1 от чл. 280 ГПК, по делото касаторът следва да е формулирал правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и в случая поставените от касатора въпроси не съставляват такова годно общо основание. По начина, по който са формулирани и обосновани – доколкото зависят от конкретните обстоятелства по делото и изразяват всъщност несъгласието на касатора с обусловилите изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съд, обективирани в мотивите му, въпросите на касатора са относими към правилността на въззивното решение, схващана обаче като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване, преценката за което е единственият възможен предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК. На свой ред, правилността на въззивното решение може да бъде проверявана от касационната инстанция единствено в производство по чл. 290 от ГПК и след допускане на касационното му обжалване, но не и в настоящото производство. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение