Определение № 129 от 01.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2765/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. С. К., чрез адвокат В. В., срещу въззивно решение № VI-113/18.03.2021 г., постановено от Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 113/2021 г. Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна “ГАЛОП ГРУП“ ЕООД, представлявано от управителя Д. Т., чрез адвокат М. Я., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Бургаски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Бургаски районен съд, приел за установено, че В. С. К. дължи на “Галоп груп“ ЕООД сумата от 5350 лева – главница по договор за заем от 07.09.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 15.02.2019 г. до окончателното издължаване. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че К. е работил в дружеството като шофьор. Изпълнявал е курсове с товарни камиони в различни европейски държави. Установява се, че на 06.09.2018 г. при проверка на управлявания от него камион властите в Б. наложили на К. глоба в размер на 2450 евро – поради това, че не е спазил задължителните изисквания за почивка, указани в т. 8.1 и 8.6 на Регламент (ЕО) № 561/2006 г. на Европейския парламент и на Съвета от 15.03.2006 г. На следващия ден – 07.06.2018 г. дружеството е превело по банкова сметка на К. сумата от 5350 лева. Като основание на превода е посочено “отпускане на заем“. Сумата е отразена като заем и в счетоводството на дружеството. По делото е приета съдебно-техническа експертиза, от която съдът извел, че глобата е наложена на К. в личното му качество на водач на товарен автомобил. По основното възражение на касатора, че макар сумата действително да е преведена по банковата му сметка, не е налице съгласие за сключване на договор за заем (сумата не е получена на заемно основание, за да се дължи връщането ѝ) съдът изложил съображения, че парите са преведени, за да се заплати наложената глоба, като посочил, че от показанията на свидетелите А. и Ч. се установява, че сумата е дадена именно като заем, а не на друго основание. Не се спори, че глобата действително е платена. Спори се за основанието, на което сумата е получена по сметка на К.. По този въпрос съдът тълкувал разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК. Посочил, че договорът за заем е реален договор, за който законът не изисква специална форма; писмената форма не е условие за действителност на договора; в производствата по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е достатъчно с писмен документ да се установи само предаването на сумата, а за останалите елементи на договора няма забрана да бъдат установени със свидетелски показания. В конкретния случай предаването на сумата е извършено с банков превод и е установено по безспорен начин от приложените по делото банкови документи. При анализ на всички данни по делото, а и като препратил към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, достигнал до извода, че между страните по делото е налице валидно облигационно правоотношение по договор за заем – сумата е преведена и получена от К. в заем, а той е поел задължение да я върне до края на 2018 г. Посочено е, че върху К. лежи доказателствената тежест да установи, че сумата му е предадена евентуално на друго основание – не на заемно, за което няма никакви данни по делото. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът кои са необходимите предпоставки, за да се приеме, че е сключен договорът за заем по чл. 240 ЗЗД е общ, без конкретика относно постановеното от въззивния съд, като целта на решението на ВКС по чл. 290 ГПК е не да прави принципни теоретични разработки относно правни институти или видове сделки. Следващият въпрос - следва ли ищецът да докаже, че предадени суми са въз основа на договор за заем и поемане на задължение от страна на ответника за връщането им, е принципно значим при съдебен спор по чл. 240 ГПК. Първо, трябва да се посочи, че ако се установи, че парите са дадени по силата на заемно правоотношение, от това следва, че заемополучателят дължи връщането им. Не се установява, от друга страна, никакво противоречие с посочената от касатора съдебна практика, която, той превратно приема, и питането му не е съответно на разясненията, дадени в решенията на състави на Върховния касационен съд - решение № 283/03.10.2013 г. на ВКС по 2202/2013 г., IV г.о.; решение № 390/20.05.2010 г. на ВКС по гр.д. № 134/2010 г., IV г.о.; решение № 97/22.03.2011 г. на ВКС по гр.д. № 417/2010 г., IV г.о.; решение № 69/24.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 584/2010 г., III г.о.; решение № 52/22.05.2009 г. по т.д. № 695/2008 г., I т.о. В казуса, предмет на спора въззивният съд е приел наличие на заемно правоотношение не просто поради данни за предаване на пари от ищеца на ответника, а въз основа на посоченото основание за превода - „заем“, получаването на парите от ответника, който не ги е върнал и липсата на друго основание за получаването на парите, както и анализа на свидетелските показания, т.е. съдът е извършил съвкупна преценка на доказателствата и е установил основанието, на което е извършено плащането. Следващите въпроси, по изложените съображения, се явяват неотносими към постановеното от въззивния съд, а те са: при липсата на писмен договор за заем, достатъчно ли е наличието на посочване на основание при банков превод, за да се приеме, че е налице валидно сключен договор за заем по смисъла на чл. 240, ал. 1 ЗЗД; може ли да се презюмира сключването на договор за заем, без да е установено изрично основанието на задължението за връщане на определена сума; следва ли при доказване на елемент от фактическия състав на договора за паричен заем по чл. 240 ЗЗД, а именно предаване на парична сума, да се презюмира осъществяването и на друг елемент от същественото съдържание на договора, а именно поетото задължение за връщане на сумата. Както стана ясно, въззивният съд не е правил фактически изводи въз основа на презумпции, установил е реалното предаване на парите, както и основанието за това – заем, при анализ на всички доказателства по делото поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение и в съответствие със закона. Отново съставът на ВКС посочва, че при договора за заем на задължението на заемодателя да даде заемната вещ (пари в случая), заемополучателят отговаря със задължението да я върне. Не е ясно, а и не намира основание в закона, какво има предвид касатора, като смята, че при установен валиден договор за заем на парични средства между страните, трябва допълнително да се установява изрично изразена воля на заемополучателя да върне заетата сума. В цитираната в изложението съдебна практика също никъде няма подобно тълкуване. Последният въпрос, поставен от касатора е - допустимо ли е със свидетелски показания да се докаже волеизявление на получателя на сума, както и че същият се задължава да върне полученото в заем и противоречи ли това на забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК на договора за заем, над определена в закона стойност – твърди се противоречие с решение № 119/01.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 6182/2015 г., IV г.о. и определение № 1189/30.09.2009 г. на ВКС по гр.д. № 1268/2009 г., III г.о; и решение № 283/01.11.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2117/2016 г., IV г.о.; Въпросът е включен в предмета на спора, защото въззивният съд е направил извод за наличие на заемно правоотношение между страните при обсъждане на множество доказателства, между които и свидетелски показания. Разрешението му обаче не противоречи, а е в пълно съответствие с посочената съдебна практика на ВКС, както и друга, непосочена от страната, но в унисон с разрешението, че при доказано предаване на парите, допустимо е събиране на гласни доказателства за установяване основанието за плащането, без ограничения във връзка със сумата, още повече, че в случая преводът е извършен с изрично посочено основание „заем“ и като такъв е приет от ответника, който нито е върнал превода, нито е направил друго изявление, отричащо основанието за престиране. Касаторът счита още, че въззивното решение е постановено при очевидна неправилност, като на практика не сочи причина, която да дава основание за приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд служебно също не намира, че е осъществен фактическият състав на цитираната правна норма. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 720 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът