Определение № 60409 от 10.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2085/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК.

П. А. Н. чрез адв. Е. Е. обжалва определение № 546 от 23.2.2021 г. по ч.гр.д. 325/21 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав, в частта, с която е оставена без уважение частично частната му жалба срещу разпореждане № 21 014 от 28.07.2020 г. по описа на Софийски градски съд, 1 Гражданско отделение за оставяне без уважение на искането му за освобождаване от внасяне на държавна такса, дължима по въззивна жалба, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК.

Излага съображения, че са налице предпоставки за пълното му освобождаване от дължимата държавна такса при обжалване на съдебното решение на първоинстанционния съд с въззивна жалба. Имотите, притежавани от него не били годни да генерират допълнителен доход. Апартаментът в [населено място] бил закупен през 2006 г., в груб стореж и се ползвал като семейно жилище. Апартаментът в [населено място] бил закупен през 2007 г. и се ползвал като семейно жилище на сина му. Освен това, тези имоти не можели да бъдат дадени под наем в рамките на 7 дневния срок, необходим за внасяне на дължимата държавна такса. Вилата и дворното място не били собственост на жалбоподателя, а на съпругата му, придобити чрез дарение от родителите й. Тези имоти също не можели да генерират доходи. Наличието на двата апартамента не можело да се разглежда като инвестиция, а задоволявало жилищни нужди.

Аргументът на възивния съд ( по отношение на посоченото от него, че изплаща задължение в размер на 160 000 лв), че „наличието на задължение към един кредитор, в случая банка, не бил основание за освобождаване от задължението на страната към друг кредитор – съдебния бюджет“, бил ирелевантен. Жалбоподателят бил посочил, че е длъжник по изпълнително дело. Това дело било образувано срещу него за чуждо задължение. Пенсията му била запорирана. Секвестируемият минимум бил установен като екзистенциален минимум. Наличието на това задължение, го лишавало от възможност да заплаща държавна такса в посочения от въззивния съд размер, а съответно и от правото на защита. Освен това заплащал лекарства на стойност 400 лв месечно. Моли да се отмени определението в обжалваната част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Съдът при преценка на предпоставките по чл. 83, ал. 2 от ГПК, към кой момент следва да прецени невъзможността за осигуряване на средства – а/към момента на възникване на задължението за внасяне на такса или б/ към минал момент, т.е. преди възникване на задължението за внасяне на такса, когато молителят е разполагал със средства?

2. 2.1. Притежаването от молителя по чл. 83, ал. 2 ГПК на имущество и обстоятелството, че в миналото е имал възможност да закупи някакви имущества, следва ли да се взема предвид от съда и влияе ли на преценката за наличие невъзможност да се плати държавна такса към момента на извършване на преценката от съда за освобождаване от държавна такса? 2.2. За да бъде освободен от такса по чл. 83, ал. 2 от ГПК, следва ли молителят не само да няма достатъчно доходи, но да няма и никакво имущество?

3. Притежаването от молителя на имущество, което по принцип може да бъде използвано за генериране на доход, води ли до невъзможност за пълно освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса, ако не е доказано какъв по размер и за какъв срок може да бъде придобит този доход?

Обосновава наличие на допълнително соченото основание – чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. Счита, че по поставените правни въпроси липсва трайна практика на ВКС, същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Освен посочените основания сочи и основание за допускане касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на определението.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Съобщение с препис от определението е връчен на частния жалбоподател чрез неговия пълномощник на 24.03.2021 г. Частната жалба е подадена на 31.03.2021 г. Следователно е подадена в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК срок.

Въззивният съд е бил сезиран с частна жалба срещу разпореждане на първоинстанционния съд, с което е оставил без уважение искането на жалбоподателя за освобождаването му от държавна такса, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, дължима по подадена от него въззивна жалба срещу решението на първоинстанционния съд.

За да остави частично без уважение частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд, въззивният съд е взел предвид, предмета на въззивната жалба, дължимата държавна такса по подадената въззивна жалба, както и подадената от частния жалбоподател декларация за семейно, имотно и здравословно състояние. Изследвайки всички въпроси относно семейното и имущественото състояние на жалбоподателя, въззивният съд е констатирал, че пенсията на жалбоподателя е 1 200 лв, че е в граждански брак и съпругата му получава месечна заплата от 950 лв, както и че осигурява издръжка на своята майки и родителите на жена си, че притежава недвижими имоти в [населено място], [населено място], както и вила със земя в [населено място], както и дялове в търговски дружества на стойност 2 600 лв, както и че изплаща като поръчител задължения от 160 000 лв. Преценил е, че няма данни за влошено здравословно състояние на молителя или неговата съпруга. При преценката на всички тези факти, съдът е изложил съображения, че молителят притежава активи, както и че има доходи заедно със съпругата си около средните за страната, нямат спестени средства, но имат недвижими имоти. Оценил е подпомагането на родителите като морално задължение. Прието е за недоказано, че е налице влошено здравословно състояние на молителя или неговата съпруга. Преценено е, че наличието на имущество предполагало доход от същото. Наличието на задължение към кредитор, не можело да доведе до преценка, че е налице основание за пълно освобождаване от държавна такса. Така преценени в съвкупност всички обстоятелства, са формирали извода на въззивния съд, че не е налице основание за пълно освобождаване от дължимата държавна такса от 2 088,09 лв. Въззивният съд е приел, че жалбоподателят има ежемесечен доход и имущество, но не разполага с други парични средства, извън месечния доход от 1200 лв. С оглед тези данни, въззивният съд е приел, че въззивният жалбоподател може да си осигури достъп до съдебна защита, ако бъде освободен частично от заплащане на дължимата държавна такса или за сума в размер на 50 % от дължимата, равна на 1 044,04 лв. За разликата, до напълно дължимата държавна такса от 2088,09 лв е преценено, че следва да остави без уважение частната му жалба.

Допускането на касационно обжалване на определенията се извършва на основание чл. 280 от ГПК. Съгласно очертаните предпоставки в тази норма, касационно обжалване се допуска служебно когато са налице основанията, предвидени в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. В настоящия случай, при извършената служебна проверка, не се установяват пороци, които могат да обосноват извод, че определението е вероятно да е нищожно. Също така, не се установява да са налице основания, от които да се направи извод, че е налице предвиденото основание - въззивният акт да е вероятно недопустим.

В останалите хипотези на чл. 280, ал. 1 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, касаторът следва да е извършил обосноваване на основание за допускане на касационно обжалване или позоваване на основанието очевидна неправилност на определението на въззивния съд.

В случая по отношение на соченото от касатора основание очевидна неправилност, предвидено в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че определението не е очевидно неправилно. Такъв порок на обжалвания въззивен акт може да се установи от самия обжалван акт, без да се извършва същинска проверка съобразно сочените основания за отмяна на акта. В съдебната практика е утвърдено тълкуването, че основание очевидна неправилност може да е налице, когато с постановения акт е приложена несъществуваща правна норма или е приложена норма в противоположен смисъл или е допуснато съществено процесуално нарушение, което е довело до неправилност на акта или не са спазени логическите и опитните правила, като е постановен явно необоснован акт. Но в конкретния случай, не може да се установи наличието на соченото основание.

Освен посоченото основание, касаторът е мотивирал и правни въпроси, за които счита, че са основания за допускане касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК.

По отношение на първия формулиран правен въпрос, настоящият съдебен състав намира следното. Отправено е искане за освобождаване на частния жалбоподател от дължимата от него държавна такса по въззивна жалба. Искането е с правно основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. Следователно въпросът за имущественото състояние на частния жалбоподател е включен в предмета на делото. Въззивният съд се е произнесъл, съобразявайки всички релевантни обстоятелства, посочени в нормата на чл. 83, ал. 2 от ГПК, към момента на произнасянето от съда, с оглед данните, предоставени от жалбоподателя. Но соченото разрешение, формулирано от касатора, не е дадено от въззивния съд. Въззивният съд не е съобразявал предходното имуществено и гражданско състояние на жалбоподателя, а е съобразил актуалното такова, към момента на произнасянето на съда по формулираното искане, вземайки предвид всички релевантни обстоятелства, определени от закона. В този смисъл поставеният правен въпрос към кой момент, настоящ или минал, съдът взема предвид имущественото състояние на молителя, отправил искане по чл. 83, ал.2 от ГПК, не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил изхода на спора. С поставения въпрос 1 не е обосновано общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на втория поставен правен въпрос, 2.1., също следва да се приеме, че не е разрешен от въззивния съд, по начин, че да обуслови формирания краен извод на съда за неоснователност на искането в цялост. Въззивният съд не е формирал изводи за наличните в предходен момент имущества на жалбоподателя. А е посочил, че към момента на преценката, която извършва, молителят притежава недвижими имоти, независимо кога са купени, както и че има месечен доход, който е съответен на средностатическия доход на човек от населението в страната. Въззивният съд, ръководейки се от нормата на чл. 83, ал. 2 от ГПК е направил преценка към момента на разглеждане на искането какво е релевантното състояние на жалбоподателя с оглед неговия имуществен, семеен и здравен статус. Така е формирал извод, че към момента, към който следва да се определи дали е затруднително да внесе дължима от него държавна такса и ще се наруши ли правото му на защита, ако не бъде освободен от внасянето на държавна такса, правото на защита на жалбоподателя не би било накърнено. За да направи този извод, въззивният съд е обсъдил предвиденото в чл. 83, ал. 2 от ГПК доказателство – декларация. Обсъждайки го, е направил извод, че следва да бъде освободен касаторът частично от задължение за внасяне на държавна такса, като от общо дължимия размер от 2088,09 лв, бъде освободен за сумата от 1044,04 лв. Действително е налице разрешение на поставения от касатора правен въпрос относно преценката към момента, към който се дължи държавна такса, но това разрешение е свързано с конкретно обсъждане на доказателства и възприемане на релевантните факти от тях.. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният от касатора правен въпрос не може да е свързан с обсъждане на доказателствата, с възприемането на фактите и с правилността на изводите. След като преценката е конкретна, то поставеният правен въпрос не може да представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на въпрос 2.2. липсва също разрешение в поставения смисъл. Поставеният въпрос е теоретичен. Въззивният съд е посочил, че преценката се прави с оглед притежаваното имущество, като се преценяват общо имущественото състояние, включващо и ежемесечно получаваната пенсия и доход на съпругата. Формулираният въпрос 2.2. е абстрактен и не е свързан с разрешението дадено от съда, доколкото въззивният съд е приел, че молителят има и имущество, и ежемесечен доход. Поради това няма разрешен от въззивния съд правен въпрос в смисъла, сочен от касатора. Въззивният съд не е разгледал хипотеза, а конкретни факти, с което е обусловил извод, че не следва да има пълно освобождаване от дължима държавна такса.

Посоченият от касатора трети въпрос също не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Въпросът дали имуществото на жалбоподателя може да генерира доход, не е значим за изхода на спора. Изложените мотиви от въззивния съд, че наличното имущество предполага генериране на доход, не е обусловил изхода на спора. Въззивният съд е направил преценката, както бе посочено комплексно. Изхождайки от притежаваните от жалбоподателя и съпругата му активи, доходи, общо здравословно състояние. Изключено е като недоказано влошено здравословно състояние на жалбоподателя и неговата съпруга. Цялостният анализ на декларираните от жалбоподателя обстоятелства, е мотивирал съда да приеме, че при наличие на данни за имущество, жалбоподателят не следва изцяло да бъде освободен от внасяне на държавна такса по въззивната жалба. Въззивният съд не е обосновавал извод за това в какъв размер и срок може да се придобие доход от имуществото, притежавано от жалбоподателя. Основният извод на въззивния съд е свързан с общото имуществено и здравословно състояние на молителя и неговата съпруга. Не е определящ за крайния изход на спора изводът, че имуществото може да носи доходи. Определящ за крайния извод на въззивния съд, че не следва да се освободи жалбоподателят изцяло от задължението за внасяне на дължимата държавна такса, е посоченият от въззивния съд извод, а именно – наличие на имущество и недоказано влошено здравословно състояние на жалбоподателя и неговата съпруга. Поради това, че поставеният правен въпрос не е обусловил изхода на делото, не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.

Частният жалбоподател не е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване и не следва да се извършва преценка за посоченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България