Определение № 3664 от 19.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2487/2024 г.

Производството е с правно основание чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, наричана за краткост по-долу Комисията, чрез процесуалния представител Д. против въззивно определение № 840 от 2.04.2024г. по в.ч.гр.д. № 744 по описа за 2014г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено определение № 260205 от 9.01.2024г. по гр.д.№ 5774/2019г. на СГС в частта му, с която оставено без уважение искането на Л. Ц. за изменение на постановения акт в частта за разноските и вместо това е постановено друго, с което е изменено определението и е осъдена Комисията да заплати на Л. Ц. сумата от 13 800лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение и е потвърден акта в останалата част. Като основание за допустимост, в представеното към жалбата изложение, жалбоподателят се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните два въпроси: 1. Следва ли в договора за правна помощ изрично да бъде посочено, че възнаграждението ще бъде изплатено от трето за делото лице, на основание чл.103 ЗЗД? и 2. Следва ли изявлението за извънсъдебно споразумение за прихващане на вземане по чл.103 ЗЗД да бъдат представени и доказателства за неговата ликвидност и изискуемост? Отделно частният касатор се позовава и на основанието за допустимост по чл.280 ал.2 ГПК. Очевидната неправилност на постановения акт обосновава с неуважаването на искането за намаляване на направените разноски поради прекомерност и позоваването от страна на съда на Наредбата № 1/9.01.2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения след постановяване на решение по дело С-438/22 на СЕС, с което се обяви нейната нижощност. Срещу подадената частна касационна жалба е постъпил отговор от Л. Ц., чрез процесуалния представител адвокат Д., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи по допускането и данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно определение № 840, САС е преценил, че следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение. Обстоятелството, че задължението от 13 800лв. по издадената от Адвокатското дружество фактура с № 6802/27.09.2023г., въз основа на представения договор за правна помощ от 27.09.2023г., е платена на 3.10.2023г. от трето лице, въззивният съд е приел за ирелевантно. Счел е, че от значение за спора е, че ответникът е одобрил плащането, поради което то следва да се счита за извършено от негово име. С оглед представените доказателства – споразумение, сключено между ответника и третото лице от 27.09.2023г. и извлечение от счетоводството по с/ка 426, съдът е приел за установено, че по силата на сключеното споразумение за прихващане, третото лице погасява задължението на ответника като прихваща сумата от 13 800лв. с дължими от ответника допълнителни вноски. По този начин имуществената сфера на ответника се засяга, защото неговото имущество се намалява /след извършеното плащане, той се отказва от свое вземане срещу третото лице/. Въззивният съд е намерил за неоснователно направеното възражение за прекомерност с два довода: 1. Възнаграждението е под минимума, определен с Наредбата № 1/9.01.2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения и 2. Делото не е с ниска правна сложност, по него е събран значителен доказателствен материал, правени са множество възражения и са проведени няколко съдебни заседания. Имайки пред вид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по поставените въпроси, във връзка със специалното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / изискуемо с оглед препращането на чл.274 ал.3 ГПК/ не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като същите са разрешени от въззивния съд в съответствие с установената практика. Съгласно чл. 78 ГПК на овъзмездяване подлежат доказаните като заплатени от страната разноски. С т.1 от ТР № 6 от 6.11.2013г.по т.д.№ 1/2012г., ОСГТК на ВКС конкретизира някои хипотези за доказване на направените разноски в исковото производство. Принципът е, че когато е договорено заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение /както е в случая/, извършването му следва да бъде документално установено със съответните документи, удостоверяващи плащането. В този смисъл, във връзка с първия поставен от частният касатор въпрос следва да се посочи, че не е необходимо в договора за правна помощ изрично да се посочва, че възнаграждението ще бъде изплатено от трето за делото лице, на основание чл.103 ЗЗД. Необходимо е обаче да бъде установено, че имуществената сфера на лицето, задължено за заплащане на адвокатско възнаграждение, е засегната. Това може да стане с всякакви доказателствени средства, включително и със споразумение за извънсъдебно прихващане. Потестативното право на прихващане се осъществява чрез изявление на прихващащия. За да породи предвидения в закона ефект – погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото, изявлението за т.нар.„извънсъдебно прихващане трябва да е безусловно и да е достигнало до адресата. Необходимо е вземането на прихващащия (активното вземане) да е изискуемо и ликвидно. Задължението на прихващащия (пасивното вземане) може да не е изискуемо. За него е достатъчно да е изпълняемо /вж.т.1 от ТР № 2 /18.03.2022г. по т.д.№ 2/2020г. на ОСГТК на ВКС/. Не е налице и второто, посочено от касатора, специално основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК. Очевидната неправилност не е идентична с основанието по чл.281, т.3 ГПК, а изисква видимо тежко нарушение на закона, материален или процесуален, или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно, без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, каквито в случая – не се установяват. Обстоятелствата, на които частният жалбоподател акцентира /неправилно неуважаване на възражение за прекомерност на направените разноски и ориентировъчно позоваване на Наредба № 1/9.01.2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ не могат да обосноват очевидна неправилност като основание за допускане на касационно обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение