Определение № 1029 от 06.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2447/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца, А. Д. Чупров, срещу решение № 296 от 06.06.2025 г. по гр. д. № 768/2024 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 100 от 10.06.2024 г. по гр. д. № 120/2022 г. по описа на Районен съд - Самоков, с което е отхвърлен предявеният от А. Д. Чупров срещу „Първа инвестиционна банка“ АД и срещу „А и Л Корпорация“ ООД – в несъстоятелност, иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че в полза на ответника „Първа инвестиционна банка“ АД не съществува ипотечно право по учредената договорна ипотека с нотариален акт № 197, том ІІІА, рег. № 3957, дело № 573/2007 г. на нотариус Б. М. върху следния собствен на ищеца недвижим имот, находящ се в к.к. „Боровец“, [община], апартаментен хотел „К.“, ет. 3, а именно: самостоятелен обект в сграда, представляващ студио-С43, с идентификатор № 65231.919.144.4.51 по одобрените кадастрална карта и кадастрални регистри (КККР) на [населено място], с площ 33,49 кв.м. и принадлежащите 8,51 кв.м. идеални части от общите части на сградата, попадащ в сграда с идентификатор 65231.919.144.4, построена в поземлен имот с идентификатор 65231.919.144 по КККР на [населено място].

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да мотивира съдебния акт. Оспорва изводите на въззивната инстанция като необосновани и противни на събраните по делото доказателства, установяващи неизпълнение от ответната банка на поети договорни задължения, в резултат на което не са погасени задълженията по процесния договор и не е вдигната учредената върху имота му ипотека. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което претенцията му да бъде уважена.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото, без да обосновава някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК:

1. Поемането на права и задължения и обвързването със срокове от страните по определен нотариален акт задължителни ли са за страните по друг нотариален акт, ако в първия нотариален акт това условие изрично не е вписано?

2. Неизпълнението на дадено от страната обещание, обективирано в изричен писмен документ и дадено въз основа на осъществени от насрещната страна действия, обвързва ли страните с действието на договорните отношения, визирано в чл. 20а ЗЗД?

Поддържа, че е налице предпоставката по чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК, като сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Първа инвестиционна банка“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Изтъква, че поставените въпроси не са относими към решаващите изводи на въззивния съд, включително в изложението касаторът се е позовал на документи, които не са събрани като доказателства по делото, поради което и не са обсъждани от съда. Излага подробни съображения за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Ответникът по касация, „А и Л Корпорация“ ООД – в несъстоятелност, в указания му срок не депозира писмен отговор и не взема становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че фактическата обстановка по делото е правилно установена от въззивния съд, както и изложените от тази инстанция правни изводи са обосновани, поради което е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК. В отговор на наведените с въззивната жалбата доводи е посочил, че е сезиран с иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване несъществуването на ипотечно право по учредената договорна ипотека с нотариален акт № 197, том ІІІА, рег. № 3957, дело № 573/2007 г. на нотариус Б. М. в полза на ответника „Първа инвестиционна банка“ АД върху недвижим имот (студио С-43 с идентификатор 65231.919.144.4.51 в апартаментен хотел „К.“), собственост на ищеца А. Чупров, която ипотека е учредена за обезпечаване на задълженията по договор за банков кредит № 00КР-АА-2978 от 30.05.2007 г., сключен с „Търговска къща Й.” ЕООД (с настоящо наименование „А и Л Корпорация” ООД – в несъстоятелност). Намерил е, че като първо основание за твърдяното несъществуване на това право, ищецът изтъква, че то, макар и валидно учредено, е било погасено чрез три плащания, довели до реално погасяване на задълженията по договора за банков кредит от 30.05.2007 г. и по сключения впоследствие договор за специална сметка. Счел е, че така въведеното основание, ако бъде доказано, е по принцип годно да доведе до уважаване на предявените искове, но приел, че е останало недоказано. Позовал се е на отговора на въпрос № 7 на ответника, съдържащ се в приетото заключение по ССЕ (л. 346 – л. 354 от първоинстанционното дело), съобразно който дължимите и непогасени суми по договора за банков кредит № 00КР-АА-2978 към 22.12.2017 г. са: 952 695,46 евро – просрочена главница, 224 536,13 евро - просрочена (наказателна) лихва, 8 609,41 евро – остатък договорна лихва, и 3 622,27 евро – такси за подновяване на ипотеката, и приел, че задълженията по договора не са били погасени и са съществували към тази дата, като е допълнил, че нито се твърди, нито се доказва след нея да са били извършвани действия, водещи до погасяване на задълженията по договора. Заключил е, че и към устните състезания пред въззивния съд е налице непогасено вземане на ипотекарния кредитор, което се обезпечава с процесната ипотека, а това изключва възможността да се уважи предявеният иск и да се установи претендираното от ищеца несъществуване на процесното ипотечно право.

Добавил е, че е неоснователно осъщественото от жалбоподателя позоваване на финансови операции и изявления, извършвани от трети лица и от втория ответник („А и Л Корпорация” ООД – в несъстоятелност), за които претендира, че имат отношение към погасяване на дълга по процесния договор за банков кредит № 00КР-АА-2978 от 30.05.2007 г. Посочил е, че от приетите по делото писмени доказателства се установява, че трети лица са встъпили в дълг и са участвали в споразумение за погасяване на задължения както по процесния, така и по други договори, но намерил въпроса дали тези трети лица, както и „А и Л Корпорация” ООД – в несъстоятелност, и ипотекарният кредитор „Първа инвестиционна банка“ АД, са изпълнявали коректно поетите от тях ангажименти по тези договори за ирелевантен за настоящия правен спор. Подчертал е, че е възможно някое от тези лица да не е изпълнило свое задължение по някой от тези договори, вкл. задължението на банката да приема и отнася постъпилите плащания към погасяване на конкретни задължения съобразно уговорките между страните, както се поддържа от ищеца, но изтъкнал, че противно на претендираното от него, в такава хипотеза съдът не може да игнорира тези реално извършени действия (макар и в нарушение на договорите), нито да ги фингира като извършени в съответствие с договорите и в резултат от това да счете, че водят до погасяване на процесния главен дълг. Допълнил е, че ако констатираното непогасяване на дълга действително се дължи на виновно неизпълнение на нечии договорни задължения (както твърди жалбоподателят), това поведение може да бъде санкционирано по някой от законоустановените способи за това (чл. 79 и сл. от ЗЗД), но не и чрез уважаване на процесния иск, тъй като това би било непредвидена в закона форма на компенсиране на изправната страна по един договор за неизпълнение на задължение на неизправната страна по същия договор. Обобщил е, че дори да се установи релевираното от жалбоподателя неизпълнение на задълженията на „Първа инвестиционна банка“ АД, то не може да доведе до уважаване на иска му, доколкото предпоставка за несъществуване на процесното ипотечното право може да бъде единствено реалното погасяване на дълга по договор за банков кредит № 00КР-АА-2978 от 30.05.2007 г., но не и претендираната от жалбоподателя фикция за неговото погасяване, основана на собствената му интерпретация на причините за непогасяването.

Въззивният съд е намерил за неоснователно и второто изтъкнато основание за претендираното от ищеца несъществуване на процесното ипотечно право, а именно – неговото частично погасяване (т.е. само по отношение на процесното студио С-43). Посочил е, че дори да се възприеме тълкуването на жалбоподателя на т. 3.1 и т. 3.2 от анекс № 5 в смисъл, че такава възможност продължава да съществува и след сключването на този анекс, то по делото не са доказани предпоставките за нейното осъществяване. Изтъкнал е, че неоснователно жалбоподателят претендира за погасяване на задължението (а съответно – и на ипотечното право) именно по отношение на процесното студио, доколкото по делото не се установява никои от извършените плащания, на които той се позовава, да се отнасят към това задължение, чието погасяване да би довело до заличаване на ипотеката върху този конкретен обект. Намерил е, че по делото се установява обратното от съвкупния анализ на приетите заключения по ССЕ, както и от клаузите на договора за откриване на специална сметка от 02.08.2016 г. и от клаузите на споразумението от 05.02.2016 г., а именно че всички тези плащания са уговорени и извършвани общо за съответния договор за кредит, визиран в тези документи, но без да се регламентира погасителен ефект по отношение на който и да било конкретен ипотекиран обект, вкл. студиото на ищеца. Счел е за неоснователен и доводът на жалбоподателя, основан на писмото на Н. П. за погасена сума и площ за заличаване от 313,81 кв.м. по договор № 00КР-АА-2978 от 30.05.2007 г., като е подчертал, че по делото няма данни в тази площ да се включва именно процесното студио, както и дори не се сочат основания за такова включване. Изтъкнал е, че от данните по делото се установява, че постъпилите суми, с които според жалбоподателя се погасява дълга за въпросните 313,81 кв.м., нямат пряка връзка с този обект, като е отчел, че и самият жалбоподател твърди, че в тази площ се включва не процесното студио, а друго такова - студио С-16.

Въззивният съд е намерил за неоснователни и съображенията на жалбоподателя, че след като дългът по процесния договор за кредит № 00КР-АА-2978/30.05.2007 г. бил частично намален (стр. 5-6 от въззивната жалба), обезпечението също трябвало да се „намали“, за да бъде адекватно на оставащия дълг, т.е. банката трябвало да даде съгласие за частично заличаване на договорната ипотека. Подчертал е, че тази теза пряко противоречи както на изричните уговорки между страните по т. 2 от анекс № 6 от 29.03.2013 г. (л. 111 - л. 112 от първоинстанционното дело), т. 3 от анекс № 7 от 01.04.2016 г. (л. 113 – л. 114 от първоинстанционното дело) и т. 9.2 от споразумението от 05.02.2016 г., в приложението към което е изрично посочено и процесното студио С-43 (л. 39 – л. 43 от първоинстанционното дело), така и на неделимата същност на ипотечното право и разпростирането му върху всички части на ипотекирания обект. В този смисъл се в позовал на съдебната практика по решение № 1401 от 22.Х.1999 г. по гр. д. № 702/1999 г. по описа на ВКС, V ГО, съгласно която ипотеката е неделимо право, като всяка част от вземането е обезпечена от ипотечното право и всяка част от имота обезпечава вземането, поради което плащането на една част от дълга не освобождава част от имота от ипотеката, а тя продължава да тежи върху целия имот. Изтъкнал е и практиката по решение № 50221 от 19.12.2022 г. по гр. д. № 238/2022 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, съобразно която разпореждането с част от ипотекирания имот в полза на трето лице, не освобождава прехвърлената част от ипотечната тежест за цялото вземане, без съгласие на кредитора. Счел е, че същото виждане е застъпено и в правната теория - К. А., „Облигационно право - обща част“, изд. „С.“, 2016г., стр. 813, съгласно която: „Ипотеката е неделима. Неделимостта означава, че всяка част от вземането е обезпечена с ипотека и всяка част от имота обезпечава вземането. Приобретателят на част от ипотекиран имот следва да понесе изпълнението върху придобитата от него част от имота за събиране на цялото задължение, а не само за събиране на част от дълга за съответстваща на придобитата от него част от имота. Плащането на част от дълга не освобождава част от имота от ипотеката– тя продължава да тежи върху целия имот.“ Съобразил е, че цитираният теоретичен източник допуска възможност, кредиторът да се откаже от неделимостта, но при следните условия: „Отказът трябва да бъде в писмена форма с нотариална заверка на подписа. Отказът е възможен само ако вземането или ипотекираният имот са разделени. В противен случай се стига до отказ от невъзникнало право, който е недопустим.“ Заключил е, че в настоящия случай не е налице нито една от цитираните предпоставки за погасяване на ипотечното право върху процесното студио, тъй като ипотеката върху правото на строеж за построяване на целия апартаментен хотел е учредена на 15.06.2007 г., тя предхожда придобиването на правото на собственост върху студио С-43 в този апартаментен хотел от страна на ищеца по силата на н. а. № 60 от 07.12.2009 г. на нотариус Б. М.. (л. 11- л. 13 от първоинстанционното дело), и тя тежи и върху този имот, при липса на отказ от кредитора „Първа инвестиционна банка“ АД от неделимостта на ипотечното право в писмена форма с нотариална заверка на подписа. Допълнил е, че такова задължение за банката е принципно предвидено в т. 5 от нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека № 197/15.06.2007 г., но отчел, че по делото няма данни за изпълнението му, а и страните не спорят, че то не е изпълнено. Подчертал е, че наличието на предпоставки за изпълнение на едно задължение не създава фикция, че то е изпълнено, нито замества реалното му изпълнение, поради което е излишно да се изследва, дали тези предпоставки са били налице, както и дали неизпълнението е недобросъвестно. Допълнил е, че не може да се приеме и че така цитираната клауза на т. 5 от нотариалния акт представлява предварителен отказ от неделимост, тъй като в такъв случай той би бил направен преди разделянето на ипотекирания имот на отделни обекти (дори преди разделянето на ипотекираното право на строеж), т.е. би имал за предмет невъзникнало право, а това би обусловило неговата недействителност по смисъла на цитираната съдебна практика. Обобщил е, че няма основание да се приеме, че ипотечното право върху притежаваното от жалбоподателя студио С-43 е престанало да съществува нито поради неговото погасяване в частта за това студио, нито поради пълно погасяване на обезпеченото с него вземане. Посочил е, че в същия смисъл е съдебната практика, формирана по сходни казуси, касаещи други обекти в същия апартаментен хотел (решение № 42/19.01.2023 г. по в. гр. д. № 202/2022 г. на ОС- София, недопуснато до касационно обжалване с определение № 434/26.02.2024 г. по т. д. № 1061/2023г. на ВКС, и решение № 116/22.02.2023 г. по в. гр. д. № 536/2022 г. на ОС - София, недопуснато до касационно обжалване с определение № 1021/23.04.2024 г. по т. д. № 1055/2023 г. на ВКС).

По тези съображения е намерил сезиралата го въззивна жалба за неоснователна и потвърдил първоинстанционното решение като правилно.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора два въпроса не изпълняват изискването да са обусловили решаващата воля на въззивния съд и да са от значение за решаването на възникналия между страните спор. Въззивният съд не е излагал правни мотиви нито за правното значение на поемането на права и задължения и обвързването със срокове от страните по определен нотариален акт по отношение на страните по друг нотариален акт, нито е обсъждал неизпълнение на дадено от страна по договор обещание, обективирано в изричен писмен документ, поради което и доколкото въпросите не покриват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, същите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски имат ответниците по касация на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Ответникът „Първа инвестиционна банка“ АД доказва разноски за представляването му от адвокат пред настоящата инстанция в размер на сумата 1 431,84 евро, които ще бъдат присъдени с настоящото определение. С приложения към молба вх. № 4336/04.03.2026 г. по описа на регистратурата на ВКС списък на разноски претендира присъждане на разноски и за предходните инстанции, което с оглед разпоредбите на чл. 80 ГПК е следвало да заяви пред тях с приложени доказателства за извършване на разхода в преклузивния процесуален срок преди приключване на съдебното дирене – т. 11 от ТР 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Като не е сторил последното, е пропуснал възможността да иска присъждане на тези разноски и те не могат да бъдат присъдени от настоящата инстанция – чл. 81 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение