Определение № 25 от 18.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2551/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8112/27.04.2021 година, подадена от А. Ж. Д., срещу част от решение № 576/19.03.2021 година на Окръжен съд Варна, търговско отделение, постановено по гр. д. № 3721/2020 година. Въззивното решение на Окръжен съд Варна се обжалва в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 103/19.04.2019 година на Районен съд Провадия, трети състав, постановено по гр. д. № 1493/2017 година А. Ж. Д. е осъден да заплати на „Банка Д.“ ЕАД, на основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 7049.89 €, представляваща главница по договор за кредит за текущо потребление от 12.11.2003 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 09.11.2017 година до окончателното плащане; сумата от 2517.91 €, представляваща договорна лихва за периода от 01.12.2014 година до 09.11.2017 година и сумата от 166.76 €, представляваща обезщетение за забава за периода от 01.01.2015 година до 09.11.2017 година. В подадената от А. Ж. Д. касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение на Окръжен съд Варна е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови ново, с което предявените срещу него от „Банка Д.“ ЕАД искове да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „Банка Д.“ ЕАД е подал отговор на същата с вх. № 11 832/17.06.2021 година, с които е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 576/19.03.2021 година на Окръжен съд Варна, търговско отделение, постановено по гр. д. № 3721/2020 година в обжалваната от А. Ж. Д. част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. А. Ж. Д. е бил уведомено за обжалваното решение на 29.03.2021 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 8112/27.04.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови обжалваното решение съставът от търговско отделение на Окръжен съд Варна е приел, че първоинстанционният Районен съд Провадия е бил сезиран с осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 430, ал. 1 от ТЗ от „Банка Д.“ ЕАД срещу А. Ж. Д. и Е. Г. В. за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца суми по сключен между страните договор за текущо потребление от 12.11.2013 година, а именно: 7049.89 € неплатена главница; 2785.15 € договорна лихва за периода от 01.01.2015 година до 09.11.2017 година; 166.79 € обезщетение за забава за периода от 01.01.2015 година до 09.11.2017 година, както и такса при изискуем кредит в размер на 60.00 €, заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска 10.11.2017 година до окончателното изплащане на сумата. Така предявените искове били отхвърлени от първоинстанционния съд, чието решение било обжалвано от „Банка Д.“ ЕАД пред въззивната инстанция. По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд бил ограничен от посочените в жалбата оплаквания, а именно че изводът на първата инстанция за нарушение на императивното изискване на чл. 10, ал. 1 от З. не бил съобразен с действащата към момента на сключване на договора редакция на текста, както и че изискванията към преддоговорната информация за шрифт и размер не се прилагали и към договора за кредит. Оспорвали се също изводите на районния съд за необходимост погасителният план да бъде подписан на всяка страница, както и за ненастъпила предсрочна изискуемост, като се сочело, че връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник. От представените по делото писмени доказателства се установявало наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за кредит от 12.11.2013 година, съгласно който „Банка Д.“ ЕАД като кредитор била предоставило на А. Ж. Д. като кредитополучател сума в размер на 7500.00 € при срок на издължаване съгласно чл. 2 от договора 120 месеца и олихвяване съгласно чл. 8 от сделката с променлив процент, който към датата на сключване на договора за кредит бил 13.45 % годишно или 0.04 % на ден. На същата дата бил подписан и договор за поръчителство между банката и Е. Г. В. в качеството на поръчител по договора за кредит. Така посоченият договор за кредит попадал в приложното поле на потребителската защита, тъй като кредитополучателят бил физическо лице, по кредит, който не бил предназначен за търговска или професионална дейност и бил потребител на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДРЗЗП и във връзка с т. нар. „тълкувателна приложимост“ на Директива 93/13/Е. на Съвета от 05.04.1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (в случая чл. 2, т. „б“), според която националният съдия трябвало да тълкува вътрешното право в съответствие с директивите дори те да нямат директен ефект. Договорите за кредит, в това число потребителски или кредити, обезпечени с ипотека, представлявали финансови услуга и клаузите в тях подлежали на проверка за валидност при твърдения за наличие на специален фактически състав по чл. 143 от З.. Спецификата на кредитирането като потребителски продукт била отчетена от законодателя, чрез специалните разпоредби на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 3 от З., поради което при тълкуване нищожността на процесната клауза съдът следвало да приложи обхватното поле на З.. В настоящия случай липсвала конкретизация на приложима хипотеза от чл. 143 от З.. С разпоредбата на чл. 143 от З. била обявена за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. За да се преценяло дали конкретните клаузи по договор отговарят на критериите на закона, те трябвало да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да бил получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената. Съгласно чл. 146, ал. 1 от З. неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако били уговорени индивидуално, а не били уговорени индивидуално предварително изготвените от търговеца клаузи, върху чието съдържание потребителят не бил имал възможност да влияе, както и в случаите на договор при общи условия. Видно било от приложения по делото договор, че размерът на лихвения процент по кредита бил изрично и ясно посочен, както и размера на ГПР, като същевременно тези размери били съобразени със законовите ограничения за този вид договори (чл.19 от З.), не се установявало наличие на скрито оскъпяване на кредита чрез включване в погасителните вноски на задължения за разходи, неустойки и други. През процесния период банката била прилагала ГЛП в размер на 13.45 %, като не били ангажирани твърдения, както и доказателства кредиторът да се бил възползвал от правото си едностранно да увеличи лихвения процент и да било извършвано изменение на ГПР по кредита. От заключението на вещото лице се установявало, че през целия период от сключване на договора до предявяване на иска се бил прилагал именно лихвения процент, посочен в договора. Видно от текста на договора, общите условия и погасителния план, изрично били посочени размерите на ГПР и ГЛП, съобразени със законовите изисквания, като липсвало основание оспорените разпоредби да се счетат за неотговарящи на изискването за добросъвестност и водещи до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, съобразно формулировката на чл. 143 от З.. Въззивният състав не споделял формираните от първостепенния състав доводи, че договорът за потребителски кредит страдал от пороци, водещи до неговата недействителност в цялост и противоречи на изискванията на чл. 10, ал. 1 от З.. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от З., въвеждаща изискване всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт-не по-малък от 12, била в сила от 23.07.2014 година, поради което била неприложима към договора за кредит, сключен на 12.11.2013 година. Същевременно не можело да се възприеме тезата, че разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от З., предвиждаща изисквания относно шрифта на преддоговорната информация, била относима и към текста на договора, доколкото като императивна норма разпоредбата не следвало да се тълкува разширително. Липсвало в приложимата законова уредба изискване договорът и погасителният план да се подписват на всяка страница, а относно общите условия такова изискване било предвидено с новата разпоредба на чл. 11, ал. 2 от З., в сила от 23.07.2014 година., т. е. след сключване на процесния договор. От страна на „Банка Д.“ ЕАД се твърдяла настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане по кредита, обявена на длъжника с връчване на исковата молба. От представените по делото общи условия към договора било видно, че съгласно т. 19.2 било договорено при просрочване на месечна вноска с повече от 90 календарни дни автоматично да настъпи предсрочна изискуемост. В т. 18 на ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС било прието, че вземането, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит ставал предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът можел да събере вземането си, без да уведоми длъжника, ставало изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, но след като банката била упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и била обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Предсрочната изискуемост на вземането имала действие от получаване от длъжника на изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, ако към този момент били настъпили уговорените в договора за кредит предпоставки, обуславящи настъпването й. В случая били налице данни за непогасяване от длъжника на вноски по кредита в продължение на по-дълъг от посочения в договора 90-дневен период. Съгласно заключението на вещото лице с последното постъпило плащане на 16.12.2014 година били погасени задълженията с падеж 01.12.2014 година, след което до предявяване на иска на 10.11.2017 година не били постъпили следващи плащания. В случая поръчителят бил уведомен с връчване на исковата молба, въпреки че вземането по кредита следвало да се счита за изискуемо и спрямо поръчителя, дори и последният да не бил уведомен, с оглед акцесорния характер на отговорността му. В подкрепа на това разбиране била и трайната практика на ВКС относно въпроса за началния момент на срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, съгласно която отговорността на поръчителя по договор за кредит се погасявала, ако към момента на предявяване на иска е изтекъл 6-месечния срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, чийто начален момент се определял от датата, на която волеизявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост било достигнало до длъжника-кредитополучател и ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Следователно релевантно за отговорността на поръчителя било достигането на изявлението на кредитора за упражненото от него потестативно право до кредитополучателя. В случая уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост било обективирано в исковата молба. Неоснователно било възражението за нередовно осъществена процедура, основано на аргумента, че особеният представител нямал връзка с Д., доколкото особеният представител можел да извършва широк кръг от процесуални действия, извън тези, за които били необходимо изрично пълномощно съобразно чл. 34, ал. 5 от ГПК и съответно той се явявал и надлежен адресат на всички твърдения, наведени от насрещната страна, включително в хода на процеса. Следователно връчването на всички книжа по делото на ответника било надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждали свързаните с факта на връчването правни последици, в случая настъпването на предсрочна изискуемост. Въз основа на тези съображения се налагал извод за наличие на действителен договор, изправност на кредитора, неизпълнение задълженията на длъжника за плащане и настъпила предсрочна изискуемост, с което исковете били доказани по основание. По размер се установявали от заключението на вещото лице, като неизплатеният размер на главницата възлизал на 7049.89 €, договорната лихва за претендирания период от 01.12.2014 година до 09.11.2017 година била в размер на 2517.91 €. Обезщетението за забава вещото лице било изчислило в размер на 200.24 € за периода от 01.01.2015 година до 09.11.2017 година. Възражението относно периода на начисляване на възнаградителна лихва било неоснователно. Определянето на дължимия размер на договорна (възнаградителна) лихва се съобразявал с факта, че възнаградителната лихва представлявала цената, която заемополучателят плащал на заемодателя за предоставените му парични средства, и тя била дължима за периода на ползването им. В случаите на отнемане преимуществото на срока, например при обявена предсрочна изискуемост, възниквало задължение за заплащане на лихви със санкционен характер, като възнаградителна лихва след този момент не се дължала. В случая претенцията за лихва била съобразена с това правило, доколкото крайната дата на периода бил датата на подаване на исковата молба, т. е. преди настъпване на предсрочна изискуемост. Претенцията следвало да се уважи в размера, изчислен от вещото лице-2517.91 €, като се отхвърли до претендирания размер от 2785.15 €. Обезщетението за забава се претендирало за период, съответстващ на установената от заключението на вещото лице забава при изплащане на дължимите вноски. Последната изплатена вноска била с падеж 01.12.2014 година и съответно падежът на първата неизплатена вноска бил 01.01.2015 година, съответно от този момент се дължало обезщетение върху съответната вноска до предявяване на иска. Размерът на обезщетението за забава, изчислен от вещото лице, бил 200.24 € за периода от 01.01.2015 година до 09.11.2017 година, като съобразно диспозитивното начало претенцията следвало да се уважи в посочения в исковата молба размер-166,79 евро. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Ж. Д. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това длъжен ли е въззивният съд да основе решението си на цялостен анализ на събраните по делото доказателства, като ги прецени не само поотделно, но и в тяхната съвкупност и обусловеност; за това следва ли изводите на въззивния съд, обективирани в постановеното решение да съответстват на събрания по делото доказателствен материал, включително и на кредитираните от този съд доказателства и за това длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за правния спор или следва да се произнесе по нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност. По отношение на първия въпрос се навеждат доводи за противоречие между въззивното решение и ППВС № 7/1965 година, ППВС № 1/1985 година, ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, решение № 161/04.10.2016 година, постановено по т. д. № 2220/2015 година, решение № 222/27.03.2018 година, постановено т. д. № 505/3027 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 95/21.01.2020 година, постановено по гр. д. № 3579/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. За втория въпрос твърденията са за противоречие на обжалваното решение с решение № 212/01.02.2012 година, постановено по т. д. № 1106/2010 година и решение № 134/30.12.2013 година, постановено по т. д. № 34/2013 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., а по отношение на третия въпрос твърдяното противоречие е с решение № 384/02.11.2011 година, постановено по гр. д. № 1450/2010 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. С оглед на това са налице твърдения за наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване. Първият и третият от поставените от А. Ж. Д. н изложението му правни въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд Варна до касационно обжалване. Въззивният съд се е съобразил с установеното със закона и съдебната практика по приложението му свое задължение при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от страните и относими към спора факти и обстоятелства, а също така и техните твърдения, доводи и възражения, като след съвкупната преценка на относимите към тях доказателства, посочи кои от тях приема за доказани и кои не, като отрази изводите си в тази насока в мотивите към решението си. Съобразил е и задължението си, че при извършването на преценката на доказателствата следва да ги обсъди в тяхната съвкупност, като не дава предимство на едно от тях пред друго (освен ако това не е предвидено в закона), да не игнорира едни доказателства за сметка на други, а при противоречиви доказателства да посочи на кои от тях дава вяра и на кои не, като обоснове този свой извод. Въззивният съд е направил ясни, точни, конкретни и обосновани преценка и анализ на събраните по делото доказателства, както поотделно така и в тяхната съвкупност, като въз основа на тях е достигнал до извода за това кои релевантни за спора факти, твърдения и възражения на страните по спора са доказани и въз основа на това е направил и изводите си по съществото на спора. Разгледани са всички относими доводи и възражения на страните, като са направени обосновани правни изводи за това какви са правните отношения между страните по делото. Несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд не представлява нарушение на правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК:щом те са обосновани, непротиворечиви и следват от извършената от съда преценка на доказателствата и установените въз основа на нея факти, а само по себе си това несъгласие не дава основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. С оглед на това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по тези два въпроса на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Третият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси също не обосновава допускането на въззивното решение на Окръжен съд Варна до касационно обжалване. При постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил с установеното си от закона и съдебната практика по приложението му свое задължение да извърши служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи в потребителския договор за кредит, водещи до тяхната или тази на договора в цялост недействителност. Извършената проверка за съществуването на такива клаузи е обхванала целия договор, а не само тези на чиято действителност А. Ж. Д. изрично се е позовал. Изводите на съда в тази насока са мотивирани и направени въз основа и след цялостна преценка на всички събрани доказателства по делото, както поотделно, така и в тяхната съвкупност. Предвид на това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същевременно този въпрос е свързан и въпроса за времевото действие на изменението на чл. 10, ал. 1 от З. относно еднаквостта и размера на използвания шрифт при изготвянето на договора за кредит, обнародвано в ДВ бр. 35/22.04.2014 година, в сила от 23.07.2014 година. Посочената разпоредба и преди изменението й от 2014 година въвежда изисквания за форма за действителност на договора за потребителски кредит, неспазването на която води до неговата недействителност по силата на изричната разпоредба на чл. 22 от З.. Разпоредбата е материално правно и поради това нейното изменение няма обратно действие и не се прилага по отношение на заварените случаи, освен ако това не е изрично предвидено с нарочна правна норма, какъвто не е настоящия случай. Изрично в разпоредбата на § 13 от ПЗРЗИДЗПК, обнародван в ДВ бр. 35/22.04.2014 година е посочено, че разпоредбите на този закон не се прилагат за договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, освен по отношение на такси, обезщетения или неустойки по § 9, т. 3 от закона, като изменението на чл. 10, ал. 1 от З. е извършено с § 3 от ЗИДЗПК. Изискването на чл. 10, ал. 1 от З. относно еднаквостта и размера на шрифта при изготвянето на договора за кредит, за период от преди 2014 година, не може да бъде извлечено от разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от З., доколкото същата е императивна и не може да бъде тълкувана разширително, като се отнася само до изчерпателно посочените в нея случаи. При това неспазването на извлечено чрез тълкуване на чл. 5, ал. 4 от З. задължение относно еднаквостта и размера на шрифта на договора за кредит не би довело до неговата недействителност само на това основание предвид изричната разпоредба на чл. 22 от З.. С оглед на това не е налице основание за допускане на решението на Окръжен съд Варна до касационно обжалване по въпроса за времевото действие на изменението на чл. 10, ал. 1 от З. на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Наред с това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Ж. Д. не са посочени твърдения, които да обосноват приложното поле на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Ж. Д. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2 от ГПК без да разграничава на коя от трите уредени в разпоредбата хипотези основава искането си. Не са изложени обаче твърдения, които да сочат на вероятна нищожност или недопустимост на решението, а такива не се констатират и при извършването на служебната проверка за това от настоящия съдебен състав. По отношение на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно очевидна неправилност то поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените от А. Ж. Д. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Варна. Предвид на изложеното не са налице предвидените в по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 576/19.03.2021 година на Окръжен съд Варна, търговско отделение, постановено по гр. д. № 3721/2020 година, по подадената срещу него от А. Ж. Д. касационна жалба вх. № 8112/27.04.2021 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото А. Ж. Д. ще трябва да заплати на „Банка Д.“ ЕАД сумата от 100.00 лева юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Тъй като производството пред касационната инстанция е било образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8112/27.04.2021 година, подадена А. Ж. Д., чрез назначения му от съда по реда на чл. 47 от ГПК особен представител адвокат А. П. от ВАК, възнаграждението на назначения от съда особен представител следва да се определи по реда на чл. 9, ал. 2 от Наредба № 1,/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на не по-малко от 839.00 лева. Доколкото тези разноски са за сметка на ищеца следва да бъде осъдена „Банка Д.“ ЕАД да заплати така посочената сума на адвокат А. П. от ВАК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение