Определение № 123 от 01.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 827/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото „Ню текс“ ЕАД срещу определение № 296/01.02.2021 г., постановено по частно гр. дело № 188/2021 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционно разпореждане (посочено от САС като „определение“) от 20.11.2020 г. по гр. дело № 2450/2020 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е върната исковата молба на жалбоподателя и е прекратено образуваното по нея производство по същото първоинстанционно гражданско дело. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за недопустимост, евентуално – за неправилност на обжалваното определение. В изложението към жалбата от страна на жалбоподателя се навеждат основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 и пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като се излагат съображения и доводи за вероятна недопустимост и за очевидна неправилност на обжалваното определение; формулирани са и множество правни въпроси, по отношение на част от които касаторът поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВКС, а един от тях – да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Обстоятелствата по делото са следните: Исковата молба на дружеството-жалбоподател е подадена до СГС, където по нея е образувано гр. дело № 10112/2019 г. С исковата молба са предявени обективно и субективно съединени искове срещу Държавата и Община Мездра за солидарното им осъждане да заплатят на дружеството-ищец (сега касатор) сумата 926 505.91 лв. и сумата 282 069.59 лв. Първата сума се претендира като обезщетение за репариране на претърпени от жалбоподателя-ищец имуществени вреди, изразяващи се в увреждане на негово имущество (готова продукция, машини, съоръжения, резервни части, малоценни и малотрайни предмети, технически материали, бои и химикали), настъпило в резултат на преливане на река М. б. и наводнение на 31.07.2014 г., като в исковата молба са изложени и твърдения и доводи, че същите са настъпили в резултат на бездействия на държавни и общински органи по почистването на речното корито и изграждането на защитни съоръжения. Втората сума се претендира като обезщетение за забава на плащането на първата сума през периода 30.07.2016 г. - 30.07.2019 г.; обезщетение за забава се претендира и за периода от датата на подаването на исковата молба до окончателното плащане на първата сума. С определение от 01.08.2019 г. СГС е прекратил производството по гр. дело № 10112/2019 г. и е изпратил делото по подсъдност на Административния съд – София-град (АССГ). Пред АССГ по исковата молба е било образувано адм. дело № 9698/2019 г., в производството по което – в изпълнение на указания на съда за отстраняване нередовности на исковата молба, дадени с разпореждане от 16.09.2019 г., със своя молба-уточнение от 01.10.2010 г. касаторът-ищец е изложил и доводи, че исковете му са по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и е представил вносна бележка, удостоверяваща внасянето по сметка на АССГ на държавна такса в размер 25 лв. С определение № 9207/27.11.2019 г. АССГ е повдигнал спор за подсъдността на исковата молба и е изпратил делото на смесен петчленен състав на ВКС и ВАС по чл. 135, ал. 4 от АПК. С определение № 84/18.11.2019 г., постановено реда по чл. 135, ал. 4 от АПК по адм. дело № 67/2019 г., смесеният петчленен състав на ВКС и ВАС е постановил, че компетентен да разгледа исковата молба на дружеството-касатор е СГС и е изпратил делото на същия. В мотивите към това определение, предвид разпоредбите на чл. 11, т. 1 (в редакцията - ДВ, бр. 61/2010 г.), чл. 137, ал. 1, т. 1, аргумент от чл. 138, ал. 1 и чл. 140 от ЗВ, е прието, че в случая твърдените процесни вреди произтичат от задължения на органи на изпълнителната власт, в качеството им на гражданско-правни субекти – носител на правото на собственост и лица, под чийто надзор се намира вещта, да осъществяват защита от наводнения, предвид уредената в закона собственост на водите на реките и задълженията по поддръжката на тази собственост, а не от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органи на държавата или общините, или длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. По тези съображения смесеният петчленен състав на ВКС и ВАС е приел и че с исковата си молба дружеството-жалбоподател претендира ангажиране на деликтната отговорност на Държавата и Община Мездра за вреди по гражданското право, което следва да се разглежда по общия исков ред от гражданските съдилища. След постъпването на делото отново в СГС, пред същия е образувано гр. дело № 2450/2020 г. С разпореждане от 14.07.2020 г. първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение и е дал указания на касатора-ищец в едноседмичен срок да внесе по сметка на СГС държавна такса от 4 % върху цената на исковете, като при неизпълнение исковата молба ще бъде върната. В мотивите към това разпореждане съдът е квалифицирал иска за сумата 926 505.91 лв. като такъв с правно основание чл. 50, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, а иска за сумата 282 069.59 лв. като такъв с правно основание чл. 86 от ЗЗД. Препис от това разпореждане е връчен на пълномощника по делото на касатора-ищец на 27.07.2020 г. На 31.07.2020 г. същият е подал молба-уточнение, в която е изложил становище и доводи, че процесните по делото вреди са следствие от бездействие на ответниците при или по повод изпълнение на административната им дейност, като е налице неизпълнение на техни административни задължения, вменени им със закон. С оглед на това дружеството-ищец е поддържало и че исковите му претенции са по реда на ЗОДОВ, както и че дължимата от него държавна такса е в размер 25 лв., която е вече внесена по сметка на АССГ. В тази връзка касаторът-ищец се е позовал на определение на САС, постановено по друго дело между същите страни, по което е предявен подобен иск, като в това определение САС е приел, че е налице противоречие между исковата молба и последваща молба-уточнение. С оглед на това и предвид становището си, поддържано и пред АССГ, че исковите му претенции са по ЗОДОВ, дружеството-ищец е поискало – в случай, че първоинстанционният съд и по настоящото дело установи подобно противоречие, да му даде указания в тази насока и да му определи срок за изпълнение. При условията на евентуалност, с молбата си от 31.07.2020 г. касаторът-ищец е поискал СГС да измени на основание чл. 253 от ГПК разпореждането си от 14.07.2020 г., като приеме, че вече внесената държавна такса в размер 25 лв. е платена за настоящото съдебно (гражданско) производство. С обжалваното пред САС разпореждане от 20.11.2020 г., както вече беше посочено, СГС е върнал исковата молба на жалбоподателя и е прекратил производството по делото. В мотивите към това разпореждане първоинстанционният съд е приел, че тъй като в предходното му разпореждане от 14.07.2020 г. размерите на исковите претенции са точно посочени, то за ищеца не представлявало трудност да изчисли таксата – в размер 4 % върху цената на исковете, съгласно дадените му указания. Съдът е приел също, че ищцовото дружество е уведомено за последствието от неизпълнението на предходното разпореждане, както и че в определения срок указанията не са изпълнени. Съдът е констатирал и че с молбата си от 31.07.2020 г. ищецът поддържа становището, че доколкото става въпрос за производство по реда на ЗОДОВ, дължимата такса е 25 лв. и е вече платена. По тези съображения първоинстанционният съд е намерил, че поради неизпълнение на указанията му за отстраняване на нередовностите на исковата молба, на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК, производството по делото следва да се прекрати, а исковата молба – следва да се върне. При тези обстоятелства по делото, в мотивите към обжалваното пред настоящата инстанция определение № 296/01.02.2021 г. САС е приел следното: Намерил е, че констатацията на първоинстанционния съд за неизпълнение на указанията, дадени с разпореждането от 14.07.2020 г., е законосъобразна. В тази връзка САС е цитирал определението № 84/18.11.2019 г. по адм. дело № 67/2019 г. на смесения петчленен състав на ВКС и ВАС, като е изтъкнал, че е в него е прието, че отговорността на ответниците по предявените искове следва да бъде реализирана по общия исков ред и че компетентен да се произнесе по спора е СГС. Апелативният съд е приел, че с това въпросът относно правната квалификация на спора и компетентния съд е решен по окончателен и задължителен начин, поради което разпореждането от 14.07.2020 г. на първоинстанционния съд за внасяне на държавна такса в размер 4 % от цената на иска е законосъобразно. Изложени са и съображения, че след като въпросът за правната квалификация на иска не подлежи на последващо разрешаване, то липсата на произнасяне по молбата на ищеца от 31.07.2020 г. за изменение на разпореждането от 14.07.2020 г. поради грешка, не може да промени горните изводи. Вън от горното, САС е изтъкнал и че определението, с което се отхвърля молбата по чл. 253 от ГПК, не подлежи на самостоятелно обжалване, респ. – на съобщаване на страната, поради което указанията на съда по разпореждането от 14.07.2020 г. следвало да бъдат изпълнени в указания срок, тъй като срокът не е продължаван. САС е намерил за неоснователни и доводите на жалбоподателя, че първоинстанционният съд не се е съобразил с определението на САС, постановено по друго дело, като не оставил производството по настоящото дело без движение за отстраняване на противоречие между исковата молба и уточнителната молба. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че такива указания са дадени от САС в производството по другото дело, което е самостоятелно, независимо че се развива между същите страни. Също в тази връзка отново е изтъкнато, че въпросът относно правната квалификация на спора и процесуалния ред за неговото разглеждане е разрешен с определението на смесения петчленен състав на ВКС и ВАС по чл. 135, ал. 4 от АПК, предвид което за неотносима е приета и сочената от жалбоподателя съдебна практика за приложимост на ЗОДОВ. Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване на така постановеното въззивно определение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – с оглед проверка неговата процесуална допустимост, по формулирания от страна на касатора в тази връзка процесуалноправен въпрос: как следва да се определи обема на търсената и дължима от съда защита, и допустимо ли е въззивният съд да измени фактическите твърдения на страната и обстоятелствата, на които тя се позовава, в нарушение на принципа за диспозитивното начало. По отношение на този процесуалноправен въпрос касаторът навежда и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд го е разрешил в противоречие с решение № 125/15.07.2013 г. по гр. дело № 14/2013 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 19/30.05.2011 г. по гр. дело № 262/2010 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 17/30.05.2011 г. по гр. дело № 110/2010 г. на II-ро гр. отд. на ВКС и решение № 428/19.10.2012 г. по гр. дело № 358/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Този процесуалноправен въпрос жалбоподателят свързва и с оплакванията и доводите си за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно определение, а именно – че въззивният съд нарушил задължението си да основе определението си единствено върху твърдените от страната факти и установените по делото обстоятелства, като постановил определението по предмет, с който не бил сезиран, и определил предмета на спора въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала. Също в тази връзка касаторът-ищец поддържа и доводите си, че с исковата си молба и най-вече с последващите я уточнения той заявил, че предявените от него искове са по ЗОДОВ и че процесните вреди са следствие на бездействие на ответниците при или по повод изпълнението на административната им дейност, като е налице неизпълнение на техни административни задължения. Съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 6 от ГПК, израз на която са и сочените от касатора решения, в съотвествие с принципа за диспозитивното начало, видът и обемът на търсената от страната съдебна защита се очертават от самата страна, чрез излагането на твърденията ѝ за осъществили се правно-релевантни факти (обстоятелства), на които се основават исканията ѝ към съда (съответно – исковете на ищеца, респ. – възраженията на ответника), както и от самото ѝ искане (иск, респ. – възражение) за защита на съответното спорно субективно гражданско право. Също съгласно принципа за диспозитивното начало, недопустимо е съдът да изменя фактическите твърдения на страната и обстоятелствата, на които тя се позовава по делото, респ. – недопустимо е съдът да се произнася по обстоятелства (факти), които страната не е заявила своевременно като основание на иска си, респ. – на възражението си; недопустимо е и съдът да се произнася извън пределите на търсената със съответния предявен иск, респ. – възражение, съдебна защита. Също съгласно трайно установената практика на ВКС обаче, подвеждането на твърдените от страната правно-релевантни факти (обстоятелства) под хипотезиса на съответната приложима правна норма, т.е. определянето на правната квалификация на предявения иск, респ. – възражение, е единствено в правомощията на съда, който не е обвързан от доводите и съображенията на страните по делото относно приложимите към спора правни норми, респ. – не е обвързан и от сочените от страните правни квалификации. Поради това, в случаите, когато съдът квалифицира предявения иск, респ. – възражение, под правна норма, различна от сочената от страната, той не нарушава принципа за диспозитивното начало, установен с чл. 6 от ГПК. Ако дадената от съда правна квалификация е неправилна, това може да обоснове извод единствено за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, но не води до процесуална недопустимост на акта. В случая в исковата молба на касатора, като основание на главния му иск за обезщетение за имуществени вреди са изложени твърдения за факти, които твърдения са останали непроменени в течение на производството, а именно – че е настъпило увреждане на негово имущество (подробно описано), че това увреждане е в резултат на (т.е. в причинна връзка с) преливане на река М. б. и наводнение на 31.07.2014 г., както и че същите са настъпили в резултат на (т.е. също в причинна връзка с) бездействия на държавни и общински органи по почистването на речното корито и изграждането на защитни съоръжения. Наред с това, както в исковата молба, така и в молбата-уточнение пред АССГ от страна на ищеца са изложени и доводи, основани на законови правни норми, т.е. – изложени са правни съображения (а не твърдения за факти) относно правната природа на твърдяните процесни бездействия на органите на двамата ответници да изпълнят техни задължения, установени със закон. Въпросите, дали тези задължения на ответниците са гражданскоправни или административноправни, респ. – дали техните процесни бездействия са при или по повод изпълнението на административна дейност, или са в рамките на граждански правоотношения, са въпроси по тълкуването и приложението на материалния закон, респ. – относно правната квалификация на иска, поради което тяхното разрешаване е в правомощията на съда, който при осъществяването на тази си правоприлагаща дейност, както вече беше посочено, не е обвързан от становището на страната (в случая – на касатора-ищец) относно тълкуването и приложението на закона. Тези правни въпроси, свързани с правната квалификация на предявените искове, в случая са разрешени по задължителен начин (но само дотолкова, доколкото по реда на чл. 135, ал. 4 от АПК – да се определи компетентния съд, който да разгледа исковете, респ. – и съответния процесуален ред, по който те да бъдат разгледани, но не и да се даде точната правна квалификация на исковете, което е в правомощията на съда, който ги разглежда по същество) с определението № 84/18.11.2019 г. по адм. дело № 67/2019 г. на смесения петчленен състав на ВКС и ВАС. В мотивите към това определение ясно и еднозначно е прието, че в случая твърдените от дружеството-ищец процесни вреди произтичат от задължения на органи на изпълнителната власт, в качеството им на гражданско-правни субекти, а не от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органи на държавата или общините, или длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност; както и че с исковата си молба ищцовото дружество (сега касатор) претендира ангажиране на деликтната отговорност на Държавата и Община Мездра за вреди по гражданското право, което следва да се разглежда по общия исков ред. По този начин, макар и конкретните правни норми да не са изрично посочени, ясно и еднозначно е прието от петчленния състав на ВКС и ВАС, че предявените по делото искове не попадат в хипотезата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, поради което не подлежат на разглеждане от административния съд по реда на този специален деликтен закон, а тяхната правна квалификация е по общите разпоредби на деликтната отговорност в гражданския закон (чл.чл. 45-54 от ЗЗД), поради което подлежат на разглеждане от гражданския (общия) съд по общия исков ред. Съобразявайки се с това задължително за него определение, СГС – в качеството си на първоинстанционен съд по делото, с разпореждането си от 14.07.2020 г. е посочил и приложимите според конкретни материалноправни норми, т.е. – определил е конкретната правна квалификация на предявените искове, а именно: квалифицирал иска за сумата 926 505.91 лв. като такъв с правно основание чл. 50, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, а иска за сумата 282 069.59 лв. като такъв с правно основание чл. 86 от ЗЗД. В мотивите към обжалваното въззивно определение САС също правилно се е позовал на определението на петчленния състав на ВКС и ВАС, и в съответствие с него е приел, че делото се разглежда по общия исков ред, поради което дължимата държавна такса е в размер на 4 % върху цената на предявените искове. По изложените по-горе съображения, като не е възприел правните доводи и съображения на жалбоподателя-ищец, че предявените от него искове са такива по ЗОДОВ и че процесните вреди са следствие на бездействие на ответниците при или по повод изпълнението на административната им дейност, като е налице неизпълнение на техни административни задължения, въззивният съд не е нарушил принципа на диспозитивното начало. Неоснователни са и оплакванията и доводите на касатора, че обжалваното въззивно определение било постановено при наличие на противоречие между исковата му молба и последващата му молба-уточнение пред АССГ, което противоречие също следвало да бъде отстранено по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК. Както стана ясно от гореизложеното, в случая такова противоречие не е налице, тъй като твърденията на ищеца относно правно-релевантните факти, на които се основават исковете му, са останали непроменени по делото; от негова страна са излагани единствено противоречиви правни доводи относно правната квалификация на исковете му. Правилно в тази връзка въззивният съд е приел за неотносимо позоваването на жалбоподателя на определение на САС, постановено по друго дело между същите страни, но с различен предмет на спора. По изложените съображения, оплакването и доводите на касатора за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно определение са неоснователни. При извършената и служебна проверка настоящият съдебен състав не намира пороци, водещи до нищожност или до недопустимост на обжалваното въззивно определение, поради което приема, че същото е валидно и процесуално допустимо. Основателни са обаче евентуалните оплаквания и доводи на жалбоподателя за неправилност на обжалваното въззивно определение, като в тази връзка касаторът основателно се позовава и на тълкувателно решение № 6/15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към това тълкувателно решение е разяснено, че обжалването с частна жалба на първоинстанционните определения и разпореждания се осъществява при условията на пълен въззив, поради което въззивният съд не е обвързан от изложените оплаквания в частната жалба (същата е редовна и когато е бланкетна), а служебно проверява всички правно-релевантни факти и сам преценява всички относими доказателства, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на частното производство. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. В случая, в противоречие с тези задължителни указания и разяснения, респ. – в нарушение на процесуалния закон, въззивният съд не е извършил такава пълна служебна проверка относно правилността на обжалваното пред него първоинстанционно разпореждане от 20.11.2020 г. (като неправилно е приел и че същото има характера на „определение“), както и на предхождащото го разпореждане от 14.07.2020 г. Това от своя страна е довело до неправилност и на въззивното определение. Това е така, защото също съгласно трайно установената практика на съдилищата, включително на ВКС, на която се позовава касаторът, с разпореждането си по чл. 129, ал. 2 от ГПК за отстраняване нередовностите на исковата молба съдът следва да даде на ищеца ясни и изчерпателни указания по начин, по който те могат да бъдат възприети от страната и да бъдат изпълнени от нея. В случая въззивният съд е преценявал законосъобразността на разпореждането от 14.07.2020 г. единствено с оглед правната квалификация на предявените искове, но не и от гледна точка на яснотата на дадените с разпореждането указания към ищеца, които се изразяват единствено в следното: „…в едноседмичен срок да внесе по сметка на СГС държавна такса от 4 % върху цената на исковете…“. Така дадените указания не са ясни и изчерпателни, тъй като не е посочен нито конкретният размер на дължимата от ищеца държавна такса, нито началният момент, от който тече даденият му едноседмичен срок за изпълнение, нито му е указано, че той следва да представи по делото документ, удостоверяващ внасянето на дължимата такса по сметка на СГС, каквото е изричното изискване на чл. 128, т. 2 от ГПК. Наред с това, с молбата си от 31.07.2020 г. жалбоподателят-ищец, освен че е възразил относно размера на дължимата от него държавна такса, поддържайки че същата е само 25 лв., е изтъкнал и обстоятелството, че вече е внесъл такава такса от 25 лв. по сметка на АССГ, като повторно е представил доказателства за това пред СГС. При това положение, основателни са и доводите на касатора, че след като първоинстанционният съд по никакъв начин не е отговорил на тази негова молба, за ищеца е съществувала и друга неяснота относно конкретния размер таксата, която следва да внесе по сметка на СГС, а именно – дали той дължи 4% върху цената на исковете, както му е указано с разпореждането от 14.07.2020 г., или вече внесените по сметка на АССГ 25 лв. следва да се приспаднат от този определяем размер на таксата. Освен това, след като страната е оспорила размера на дължимата държавна такса и е поискала ревизиране на разпореждането от 14.07.2020 г., първоинстанционният съд е следвало, не направо да връща исковата молба, а да отговори на доводите на ищеца относно размера на таксата и отново да му даде – вече ясни, пълни и точни указания по чл. 129, ал. 2, във вр. с чл. 128, т. 2 от ГПК. От своя страна, както вече беше посочено, като не е осъществил пълна служебна проверка относно правилността на първоинстанционните разпореждания от 14.07.2020 г. и от 20.11.2020 г., сам апелативният съд е допуснал съществено нарушение на разпоредбите на чл. 129, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, като неправилно е приел, че са налице предпоставките за връщане на исковата молба. Вместо това въззивният съд е следвало да отмени неправилното първоинстанционно разпореждане от 20.11.2020 г. и да върне делото на СГС, с указания да даде на ищеца нови – надлежни указания: относно конкретния размер на дължимата държавна такса; че освен да я внесе по сметка на СГС, ищецът следва и да представи по делото документ, удостоверяващ това внасяне; че документът за вече внесената по сметка на АССГ такса от 25 лв. не съставлява доказателство в тази насока (ищецът единствено може да иска връщането на тази такса от АССГ, като недължимо внесена); както и че преклузивният едноседмичен срок по чл. 129, ал. 2 от ГПК за изпълнението на тези указания тече от датата на връчването им на ищеца. По горните съображения, обжалваното въззивно определение, като неправилно, следва да бъде отменено и делото следва да се върне на първоинстанционния съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия, които следва да започнат с даването на посочените по-горе, нови – вече надлежни указания по чл. 129, ал. 2, във вр. с чл. 128, т. 2 от ГПК. Едва при неизпълнение от страна на жалбоподателя на същите, първоинстанционният съд би имал основание да върне исковата му молба съгласно чл. 129, ал. 3 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение