Определение № 4351 от 14.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1544/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. М. Д., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 261 от 28.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 401/2025 г. по описа на Окръжен съд - Добрич, с което частично е обезсилено като недопустимо решение № 5 от 06.01.2025 г. по гр. д. № 2235/2023 г. по описа на Районен съд - Добрич в частите му, с които съдът се е произнесъл по предявените искове с правно основание чл. 439 ГПК за законната лихва върху главницата за периода от 29.06.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, както и за сумата 1682,92 лева - разноски съгласно Тарифа за такси и разноски към ЗЧСИ, а в останалите части, в които са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 439 ГПК за установяване недължимостта поради изтекла погасителна давност на вземанията, предмет на изп. д. № 380/2023 г. по описа на ЧСИ Н. Н., първоинстанционното решение е потвърдено.

В касационната жалба се прави искане решението да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси:

1. „От кога поражда действие искането за извършване на изпълнително действие без представителна власт – от момента на потвърждаването или с обратна сила от момента на сключването му?“.

2. „Може ли потвърждаването на действия, извършени без представителна власт, да бъде извършено с конклудентни действия, и кои действия на мнимо представлявания сочат на недвусмислена воля за потвърждение?“

3. „Длъжен ли е съдебният изпълнител служебно да проверява надлежната представителна власт на пълномощника на взискателя при подаване на молбата за извършване на изпълнителни действия, или това е въпрос, който може да се релевира само чрез жалба срещу действията на ЧСИ/ДСИ?“.

4. „Представлява ли потвърждаване на действия без представителна власт в изпълнителния процес плащането на такси от взискателя по дело, образувано от мним представител, и има ли това действие обратна сила?“.

5. „Прекъсват ли давността изпълнителни действия, предприети по молба на лице без представителна власт, ако тези действия не са били потвърдени от взискателя до момента на настъпване на перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?“.

6. „Прекъсва ли се давността по чл. 116, б. „в“ ЗЗД с предприемане на изпълнителни действия от ЧСИ, които са извършени при липса на надлежна представителна власт или извън рамките на предоставените му от взискателя правомощия?“.

7. „Представляват ли предприетите от ЧСИ действия по избор на изпълнителен способ „изпълнителни действия“ по смисъла на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, и прекъсват ли същите давността, ако взискателят не е възложил на съдебния изпълнител правомощия по чл. 18 от ЗЧСИ?“.

8. „Следва ли изпълнителното действие да бъде валидно предприето съгласно правилата на ГПК, за да породи материалноправния ефект на прекъсване на давността съгласно т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС?“.

9. „Допустимо ли е съдебният изпълнител служебно (без искане от взискателя и без делегирани права по чл. 18 ЗЧСИ) да предприема действия, които влияят върху материалноправното положение на страните, като прекъсват давността за вземането?“.

По първите пет въпроса се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по останалите четири – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с което е цитирана и съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава. Поддържа се още наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване.

По същество се поддържа оплакване, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че въззивният съд неправилно бил приел, че с подадената на 22.12.2021 г. по изпълнителното дело молба с искане за извършване на изпълнителни действия давността била прекъсната.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника Държавен фонд „Земеделие“, чрез процесуалния представител, в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал.1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 439 ГПК за установяване, че ищецът Д. М. Д. не дължи сумите по изпълнителен лист от 16.03.2016 г., издаден въз основа на решение по гр. д. № 103/2015 г. по описа на Районен съд - Добрич в полза на ответника Държавен фонд „Земеделие“, въз основа на който е било образувано изпълнително дело № 380/2023 г. по описа на ЧСИ Н. Н.. Посочил е, че ищецът се позовава на изтекла погасителна давност по отношение на следните суми: сумата от 8 259,24 лева, представляваща главница по договор № 08/112/01096 от 14.05.2009 г. за отпускане на финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери“ от Програма за развитие на селските райони за периода 2007 г. - 2013 г.; сумата от 7 220,11 лева законна лихва върху главницата за периода 11.12.2014 г. - 28.06.2023 г.; сумата от 579,58 лева обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 23.11.2013 г. до 10.12.2014 г.; сумата от 1 152,30 лева присъдени разноски; сумата от 1 682,92 лева разноски по Тарифа за такси и разноски към ЗЧСИ. Във връзка с последната сума, представляваща разноски в изпълнителния процес, съдът е приел, че искът по чл. 439 ГПК е недопустим, доколкото той касае дължимост на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело. Допълнил е, че тъй като изпълнителните разноски не са предмет на изпълнителния лист, те не могат да бъдат предмет и на отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, поради което е постановил обезсилване на първоинстанционното решение в тази му част. До същия извод е достигнал и по отношение на произнасянето на първата инстанция за лихва, дължима от предявяването на исковата молба до окончателното изплащане на вземането. Установил е, че с исковата молба е оспорено правото на принудително изпълнение единствено по отношение на вече изтекла лихва за периода от 11.12.2014 г. до 28.06.2023 г., възлизаща на сумата от 7220,11 лева, в какъвто смисъл е и изричното уточнение от ищеца в изпълнение на дадените от въззивния съд указания. Предвид това въззивният съд е приел, че в частта относно недължимостта на лихвата от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, първоинстанционният съд се е произнесъл „свръхпетитум“, поради което решението му е обезсилено и в тази част. В останалата част, с която са отхвърлени исковете за недължимост на останалите суми по изпълнителния лист, въз основа на който е предприето принудителното изпълнение, въззивният състав е споделил изводите на първата инстанция, като е изложил и собствените си съображения, обуславящи съвпадението в крайния резултат на двете инстанции.

От фактическа страна е приел за безспорно, че въз основа на влязлото в сила на 27.01.2016 г. решение по гр. д. № 103/2016 г. по описа на Районен съд - Добрич, на датата 16.03.2016 г. е бил издаден в полза на Държавен фонд „Земеделие“ изпълнителен лист за процесните суми, представляващи частно държавно вземане, за събирането на което Националната агенция по приходите е легитимирана в качеството ѝ на процесуален субституент на носителя на материалното право Държавен фонд „Земеделие“. Установил е, че за събирането на вземането първоначално по молба на НАП е било образувано изпълнително дело № 634/2016 г. по описа на ЧСИ Н. Н., в рамките на което са били извършени следните действия: на ищеца като длъжник е била връчена покана за доброволно изпълнение на 10.01.2017 г., с която е бил уведомен за насрочен опис в дома му на 14.02.2017 г.; на 12.01.2017 г. са били наложени запори върху банкови сметки на длъжника в множество банки, на 13.01.2017 г. е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение и върху две МПС, съобразно изрично направените искания в молбата за образуване на изпълнителното дело; отговор по чл. 508 ГПК е постъпил само от „Банка ДСК“ ЕАД съдържащ и информация за частично изпълнение на запора; на 24.01.2017 г. ЧСИ е извършил разпределение на постъпила сума от 161,11 лева за погасяване на такси по изпълнителното дело, като на гърба на изпълнителния лист било отбелязано, че на 13.02.2017 г. на НАП била платена сума от 143 лв. на основание „възст. като такси“; насроченият за 14.02.2017 г. опис не е бил проведен, поради липса на предоставен достъп, като длъжникът е уведомил ЧСИ за промяна на настоящия му адрес, поради което на този, за който бил насрочен описа, нямало негови вещи. От съдържащите се данни по приложеното в копие изпълнително дело въззивният състав е констатирал, че производството по изп. д. № 634/2016 г. е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради настъпила перемпция с постановление на съдебния изпълнител от 15.04.2020 г., което не е било обжалвано. Установил е, че с последваща молба вх. № 17287/22.12.2021 г. взискателят НАП е отправил до ЧСИ искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника съгласно данните от приложената справка за съществуващо трудово правоотношение с нов работодател, върху която ЧСИ е поставил резолюция, че изпълнителното производство е било прекратено поради перемпция без да извърши допълнителни действия. Съдът е констатирал, че следващото предприето от взискателя действие е било на 01.06.2023 г. с подаването на молба за образуване на ново изпълнително дело за събирането на същото вземане по същия изпълнителен лист от 16.03.2016 г. с искане за прилагане на множество способи за изпълнение. Посочил е, че въз основа на това искане е било образувано изп. д. № 380/2023 г., в рамките на което са били предприети множество последователни изпълнителни действия – на 20.06 и 21.06.2023 г. са били наложени запори върху банкови сметки, върху две МПС и върху трудовото възнаграждение на ищеца.

От правна страна съдът е приел, че се касае за вземания, определени по основание и размер с влязло в сила на 27.01.2016 г. съдебно решение, поради което е приел, че от прекъсването на давността, срокът на новата давност е пет години, като се е позовал на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Посочил е, че образуването на първото изпълнително производство през 2016 г. не е спряло течението на давността, доколкото разрешението в обратния смисъл съобразно ППВС № 3/18.11.1980 г. е приложимо до датата на постановяване на Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според т. 10, на което, давността в изпълнителния процес не спира, а се прекъсва многократно с предприемането на всяко изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Определил е, че спорът между страните е пренесен пред въззивната инстанция по общия въпрос дали е изтекла предвидената в закона погасителна давност по отношение на процесната главница в периода след 27.01.2016 г., и в частност дали в периода от 14.02.2017 г. до 14.02.2022 г. са извършвани изпълнителни действия или са отправяни искания от взискателя по изпълнителното дело, които да прекъснат теченето на давността, в контекста на което се спори дали молбата на взискателя от 22.12.2021 г. съставлява такова искане. Съдът е приел за установено, че в хода на първото изпълнително дело № 634/2016 г. давността е била прекъсната последователно на 12.01.2017 г. и на 13.01.2017 г., когато са наложени запори върху банкови сметки на длъжника и последно на 14.02.2017 г., когато е предприето поисканото от взискателя изпълнително действие - опис на движими вещи в дома на длъжника. Съдът е посочил, че на 14.02.2017 г. е започнала да тече нова погасителна давност, която при съобразяване на спирането ѝ по силата на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение за времето от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г., е следвало да изтече на 21.04.2022 г., ако междувременно не е била прекъсната с изпълнителни действия. Приел е също така, че перемпцията е без правно значение за давността, т. е. и в хипотезата на перемпция на изпълнителния процес, всяко едно искане за извършване на изпълнително действие поставя началото на нов давностен срок. В тази връзка е изложил съображенията си за значението на молба вх. № 17287/22.12.2021 г., с която взискателят е поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. Посочил е, че видно от приложеното изпълнително дело съдебният изпълнител не е предприел поисканото действие, въпреки че изпълнителният лист е бил в негово държане. Отчел е, че молбата е била нередовна, тъй като е била подадена от държавен експерт по приходите към НАП, без приложено пълномощно, но е посочил, че ЧСИ не е дал съответни указания. Въззивният състав е приел, че длъжникът не може да извлича изгодни за себе си последици от нередовното правно действие, ако за отстраняване на нередовността ЧСИ не е дал указания и подходящ срок, тоест той е бездействал да изпълни собствените си задължения. Аргументирал се е, че давността е свързана с поведението на кредитора/взискателя – тя съставлява санкция за бездействието на взискателя, поради което не се влияе от действията или бездействията на други лица. Счел е, че бездействието на ЧСИ да даде указания и подходящ срок за отстраняване на нередовността на молбата, не следва да има отношение към прекъсването на давността. В този смисъл е направил извод, че доколкото молбата от 22.12.2021 г. съдържа посочване на избран от взискателя способ на изпълнение, подадена е била преди да е изтекла давността и не е била върната като нередовна, то с нея е била прекъсната давността по отношение на вземането. В заключение е приел, че в резултат на прекъсването на давността с молбата от 22.12.2021 г. към дата 01.06.2023 г., когато след прекратяването на изп. д. № 634/2016 г. е било образувано новото изп. д. № 380/2023 г. отново по описа на ЧСИ Н. Н., давността не е била изтекла, като в хода на новото изпълнително дело тя отново е била прекъсната с предприемане на действия по налагане на запори върху вземания от банки и върху МПС, поради което и към приключване на устните състезания пред въззивната инстанция 5-годишният давностен срок не е бил изтекъл.

Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Основният спорен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл е дали молбата на взискателя от 22.12.2021 г. с искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника е прекъснала погасителната давност с оглед констатирана ѝ нередовност. Решаващите мотиви на въззивната инстанция са, че предвид основната функция на давността, представляваща санкция за бездействието на кредитора, то при предприето от негова страна действие, насочено към принудителното събиране на вземането, бездействието на съдебния изпълнител по констатиране на нередовностите на искането и даването на възможност на страната да ги отстрани, не следва да се отразява върху ефекта на предприетото действие. В тази връзка първите четири въпроса относно потвърждаването на действия, извършени без представителна власт и момента на пораждането на ефекта от потвърденото действие не са относими към решаващите изводи на съда. При липса на общо основание за допускане на касационно обжалване по въпросите не следва да се обсъжда поддържаното специално такова по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът само бланкетно се е позовал, без да го обоснове.

Петият въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, също не обосновава допускане на касационното обжалване, доколкото за съотношението между давността и перемпцията е налице задължителна съдебна практика, обективирана в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, според които давността и перемпцията са различни правни институти, с различни правни последици. Прекратяването на делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл. 116, б. „в“ ЗЗД, поради което и изпълнителни действия, поискани след настъпването на перемпцията, са годни да прекъснат давността. Съгласно разясненията, дадени в цитираното тълкувателно решение, погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител. При постановяване на въззивното решение съдът изцяло се е съобразил с горните разяснения, дадени в задължителната съдебна практика на ВКС.

Въпросите от шести до осми касаят правилността на решението, доколкото изразяват несъгласието на жалбоподателя с решаващите изводи на въззивната инстанция. Съдът е изложил изрични, ясни и подробни мотиви защо приема, че с подаването на молбата от 22.12.2021 г. е била прекъсната давността. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса дали са правилни фактическите и правни изводи на съда. Преразглеждането на основния спорен между страните въпрос е допустимо единствено в рамките на производството по чл. 290 ГПК след евентуалното допускане на касационното обжалване по същество.

Въпросът за приложението на чл. 18 ЗЧСИ изобщо не е повдиган и разглеждан от възивния съд, поради което не е обосновал решаващите му изводи и въпросите поставени в тази връзка – частично седми и основно девети – както и цитираната в тази насока съдебна практика, са ирелевантни за изхода на делото.

Относно девети въпрос следва да се посочи, че съдът не е установил ЧСИ да е действал служебно, нито такова твърдение е било въведено от страните във връзка със спора между тях, поради което въпросът е неотносим. Този извод се отнася и до съдебната практика по отношение на т. нар. „мнимо представителство“, доколкото, както беше посочено, основният мотив на съда не касае потвърждаването на подаването на нередовната молба от 22.12.2021 г., а съответно последиците от бездействието на ЧСИ и следва ли те да се отразят на взискателя проявил активност за събиране на вземането си.

Доколкото за всички поставени въпроси се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, за пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В изложението не се съдържа подобна аргументация, а по приложението на чл. 116 ЗЗД, включително и в съотношение с чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, има множество съдебна практика.

Не се установява обжалваното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Следва да се посочи, че нито в касационната жалба, нито в изложението се сочат конкретни явни и тежки пороци на въззивното решение, които да обуславят допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а наведените от касатора оплаквания повтарят поддържаната в хода на производството теза за нищожност на действието, с което съдът е приел, че давността е била прекъсната.

Поради изложените съображения, обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на делото на ответника по касационната жалба са дължими 100 евро разноски пред настоящата инстанция, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение