Определение № 372 от 19.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 526/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. Б. М. от [населено място] против решение № 261544 от 05.05.2022 г. по гр. д. № 12867/2020 г. на Софийски градски съд, потвърждаващо решение № 155620 от 21.07.2020 г. по гр. д. № 34240/2019 г. на Софийски районен съд, 151 състав, с което, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, е признато за установено, че касаторката дължи на "ЕОС Матрикс“ ООД, [населено място] сумата 6777.07 лв., представляваща неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит № ФЛ 499017 от 19.10.2009 г. за периода 19.04.2013 г. - 19.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 11.09.2018 г. до окончателното плащане, както и сумата 2770.37 лв. – лихва за периода 19.08.2015 г. -19.07.2018 г., за които суми по ч. гр. д. № 59439/2018г. на СРС, 151 с-в, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 09.10.2018 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон. Изразено е несъгласие с извода на съда, че със споразумението от 05.09.2017 г., сключено между "ЕОС Матрикс“ ООД, на когото първоначалният кредитор „Юробанк България“ АД е цедирал вземането си по процесния договор за кредит, и кредитополучателя С. А. Д., не е налице новиране на задължението по договора за кредит. Според касаторката, в случая не се касае само за преструктуриране на дълга, а е налице изменение на страната, предмета и основанието на този договор, което има за последица погасяване на старото задължение и замяната му с ново, различно правоотношение и съответно отпадане на предоставеното от нея поръчителство предвид липсата на изразено съгласие за продължаването му. Като значими за допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Налице ли е новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД в случаите, в които, след прехвърляне на задължение (цесия) от банкова институция на трето лице, последното подпише споразумение за разсрочване с кредитополучателя, страна по първоначалния договор за кредит, с оглед на това че има промяна на страна, предмет и основание при сключване на последвалото съглашение; 2. Считат ли се за изменение на съществени елементи на първоначалното правоотношение случаите, когато цесионерът подпише споразумение за разсрочване на първоначалния дълг с първоначалния кредитополучател; 3. Предвид обстоятелството, че правомощия за сключване на договори за банков кредит като кредитодател имат банкови институции по смисъла на Закона за кредитните институции, счита ли се, че след цедиране на дълга и последвало споразумение, касаещо същия, между цесионера и кредитодателя по първоначалния договор е налице изменение на предмета и основанието на първоначалния договор; 4. Счита ли се за прекратено поръчителството по договор за кредит (потребителски също) в случай, че след цедиране на задължението е подписано ново съглашение между цесионера и кредитополучателя по отношение на прехвърленото вземане“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да са изложени конкретни аргументи. Бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на акта. Ответникът по касация – "ЕОС Матрикс“ ООД, [населено място] – не заявява становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел за безспорно установено, че: Между „Юробанк България“ АД, от една страна, и С. А. Д. от [населено място], от друга страна, е сключен договор № ФЛ 499017 от 19.10.2009г., с който банката е предоставила на физическото лице-кредитополучател сумата 11 800 лева за текущи нужди за срок до 19.10.2019 г.; Договорът за кредит е обезпечен с поръчителството на касаторката З. Б. М. от [населено място]; На 18.01.2016 г. банката-кредитодател е прехвърлила вземанията си по процесния договор за кредит на ищеца "ЕОС Матрикс“ ООД, за което ответницата-поръчител е уведомена на 13.06.2019 г.; На 05.09.2017 г. между цесионера "ЕОС Матрикс“ ООД и главния длъжник С. А. Д. е сключено споразумение за разсрочване на парично задължение (изх. № МА 00086752), с което е договорен нов погасителен план за изплащане на задължението; В чл. 4 от същото е предвидено, че при забава на плащане или на дължима вноска по него, споразумението се прекратява автоматично, без да е необходимо кредиторът да уведомява длъжника. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от "ЕОС Матрикс“ ООД срещу З. Б. М. искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземания за главница и лихва, произтичащи от процесния договор за потребителски кредит, въззивният съд е споделил извода, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответницата в качеството й на поръчител по този договор. Като неоснователни съдебният състав е преценил двете основни възражения на въззивницата за погасяване на поетото от нея поръчителство. На първо място, не е възприел становището й, че със сключеното на 05.09.2017 г. споразумение между цесионера "ЕОС Матрикс“ ООД и кредитополучателя С. А. Д. е извършено новиране на задължението по смисъла на чл. 107 ЗЗД. и доколкото същата не е изразила съгласие за новирането, то поръчителството е погасено. В тази връзка съдът се е позовал на последователната практика на Върховния касационен съд, според която „способите за преструктуриране на даден кредит, вкл. разсрочването му за облекчаване на съществуващия дълг не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл.107 ЗЗД, която, за да е релевантна, трябва да е изрична и недвусмислена, а не изведена по тълкувателен път. Отделно от това, доколкото ответницата не е доказала положителния факт на изпълнение на споразумението, въззивният съд е приел, че съгласно изричната клауза на чл. 4, същото следва да се счита автоматично прекратено, в резултат на което отношенията, свързани с договорите за кредит и поръчителство, се уреждат на основата на първоначалните уговорки в договора за потребителски кредит. Съдът е преценил като неоснователно и възражението на въззивницата, че отговорността й като поръчител е отпаднала поради пропускане на преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД. Приел е, че началото на този срок не е твърдяната от нея дата 05.03.2018 г., т. е. денят, следващ последния падеж от погасителния план по Приложение № 1 към споразумението за разсрочване от 05.09.2017 г., тъй като същото е прекратено, а датата 19.10.2019 г., т. е. от падежа на последната вноска по договора от 19.10.2009 г., с оглед на която срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е спазен. При определяне началото на този срок е съобразена задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 5/2019 г. от 21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която, при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Формулираните от касаторката въпроси не отговарят на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. Всички въпроси са поставени в контекста на това, че споразумението за разсрочване на дълга е сключено между цесионера и главния длъжник. Въззивният съд обаче е преценявал наличието на новация не с оглед страните, които са го сключили, а само с оглед уговорките в него – за разсрочване на задължението. Освен това, въпросите са ирелевантни и поради приетото от съдебния състав, че споразумението е прекратено на основание чл. 4 от същото, т. е. липсата на споразумение прави безсмислена преценката дали с него е извършена новация на дълга. На последно място, изводът, че въпросите не за значими за изхода на делото по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС следва от обстоятелството, че всички те са относими към правилността на обжалвания акт, която е предмет на самото касационно обжалване. Поради отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежи на обсъждане поддържаното по отношение на тези въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Още повече, че същото е заявено бланкетно – с цитиране на разпоредбата на закона, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки (значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото), в какъвто смисъл са указанията в т. 4 от цитирания тълкувателен акт. Не следва да се преценява и бланкетно заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, тъй като касаторката не е посочила в какво именно се изразява същата. Независимо от този изход на делото, предвид липсата на заявено от ответника по касация искане за присъждане на разноски, дължимостта на такива не подлежи на обсъждане. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК