Определение № 1279 от 20.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3801/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от двете насрещни страни в производството - от ищеца С. Г. Г., чрез адв.П. Г. и от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура-София, против решение № 468 от 13.04.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 166/2023г. на Софийския апелативен съд, ГО, 12 състав. С обжалваното решение след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 2531/22.09.2022г. по гр.д.№9716/2021г. на СГС, ГО, 6 състав, Прокуратурата на РБългария е осъдена, на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, да плати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер 20 000 лева, причинени от незаконно обвинение за извършване на 4 престъпления, за които е бил оправдан по нохд № 4588/2014г. на СГС и сумата 2 300 лева-обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за платено адвокатско възнаграждение в наказателното производство, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 02.08.2018г. до окончателното плащане. Касаторът-ищец обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част - за разликата над 20 000 лева до присъдените от първоинстанционния съд 50 000 лева. В касационната си жалба поддържа неправилност на въззивното решение в обжалваната част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът Г. формулира въпрос, за който сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г., ТР № 3/22.04.2005г. по тълк.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС, решение по гр. д. № 871/2018г. на ІІІ ГО, решение № 5009/15.02.2023г. по гр.д.№1698/2022г. на ІV ГО, решение №40/13.05.2020г. по гр.д.№ 2683/2019г. на ІV ГО и който уточнен от състава на касационната инстанция се свежда до: 1. Задължението на съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да установи всички релевантни обективно съществуващи конкретни обстоятелства и тяхното значение във връзка с точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД. Касаторът – ищец формулира и процесуалноправния въпрос: 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и да изложи мотиви, когато изводите му не съвпадат с изводите на първоинстанционния съд и може ли да обсъжда доказателства, които не са визирани във въззивните жалби на страните. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани и въпроси, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 3. При съобразяване на обстоятелствата, имащи значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, следва ли съдът да прецени и продължителността на наказателното производство и процесуалните нарушения, допуснати от разследващите органи в наказателните дела, по които ищецът е оправдан; 4. Следва ли съдът да има предвид и да обезщети вреди, които лицето търпи и по настоящем от наложени и неотменени мерки за престъпленията, предмет на повдигнатите обвинения, включително такива по линия на Интерпол, по които обвинения има оправдателна присъда. В предвидения в процесуалния закон срок, Прокуратурата на РБ не взема становище по касационната жалба на ищеца. Касаторът-ответник Прокуратурата на РБ обжалва решението в осъдителната му част. В касационната си жалба поддържа, че решението на САС в тази част е неправилно-основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Сочи се, че съдът не е анализирал в пълен обем събраните по делото доказателства, имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД. Като основание за допускане на решението до касационен контрол поддържа чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: 1. За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, при отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Този въпрос според касатора е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС- ППВС № 4/1968 г., в т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005г. по тълк. дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение. Твърди противоречие на атакувания съдебен акт с решение № 356/09.12.2014г. по гр.д.№2946/2014г. на ІV ГО, решение № 199/29.10.2018г. по гр.д.№ 363/2018г. на ІV ГО и решение № 53/07.05.2019г. по гр.д.№3528/2018г. на ІІІ ГО. По въпроса 2. Как се определя и как се прилага обществения критерий за „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД поддържа и наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Ищецът С. Г., чрез процесуалния си представител в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на решението до касационен контрол по жалбата на Прокуратурата. Оспорва същата като неоснователна, претендира разноски. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Разгледан е иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 70 000 лева, причинени от незаконно обвинение за извършване на престъпления, за които ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. Първоинстанционният съд е уважил частично иска и е осъдил Прокуратурата да плати на ищеца 50 000 лева като обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд, сезиран с въззивни жалби от двете страни, е приел, че на 27.07.2011г. е образуваното ДП № 104/2011г. на ГД „КП“ МВР срещу неизвестен извършител; на същата дата в 15,30ч. ищецът е задържан за срок 24 часа и му е извършен личен обиск. От съдържащия се в ДП фиш за спешна медицинска помощ съдът е установил, че на 27.07.2011г. в 15,50ч. в ЦСМП е получен сигнал за местопроизшествие на адрес:[жк]на [улица]и пред № 23 ищецът е намерен в безпомощно състояние. На 21.02.2012г. ищецът е привлечен като обвиняем и спрямо него е взета мярка за неотклонение парична гаранция в размер 500 лева. На 16.07.2014 г. в СГС е внесен обвинителен акт срещу него за извършване на престъпления по чл.278г, ал.1 НК, по чл. 278д НК, по чл.308, ал.1 НК и по чл.276, ал.2 НК. Образуваното въз основа на обвинителния акт съдебно производство е прекратено и делото е върнато с указания за прокуратурата. Нов обвинителен акт е внесен на 22.10.2014г. и в СГС е било образувано нохд 4588/2014г., което е приключило с оправдателна присъда № 105/25.03.2015г. на СГС, потвърдена с решение № 342/01.08.2016 г. по внохд № 19/2016г. на САС, НО, IV състав. Присъдата е влязла в сила на 27.09.2016г. От правна страна въззивният съд е приел, че през продължилото повече от четири години наказателно преследване, ищецът е преживял освен физическо насилие при задържането му на 27.07.2011г., така и е изпитвал чувство на страх, притеснение, безсилие, унижение; притеснявал се за близките си и от злепоставянето му пред обществото. Съдът е отчел тежестта на повдигнатите обвинения; мярката за неотклонение, наложена на ищеца; възрастта му към датата на повдигане на обвиненията, както и икономическите условия в страната към онзи момент. За да намали размера на обезщетението за неимуществени вреди от 50 000 лева на 20 000 лева въззивният съд е съобразил, че липсват данни за влошаване на физическото или психическо здраве на ищеца във връзка с наказателното преследване; наложената срещу него ПАМ забрана да напуска страната не е във връзка с процесните обвинения; в периода от 2011г. до 2014г. спрямо ищеца е водено друго наказателно производство, във връзка с което той също е изпитвал негативни преживявания и емоции. Предвид всичко това съдът е приел, че справедливото обезщетение, дължимо на ищеца е в размер 20 000 лева. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение на САС следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. И двете страни в производството формулират въпроси относно приложението на чл. 52 ЗЗД, които удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Уточнени от касационната инстанция, съгласно правомощията, дадени в т.1 на ТР№1/2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС въпросите се свеждат до: Критериите, при които се определя справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ и следва ли въззивният съд да съобрази всички обстоятелства, релевантни за справедливостта на обезщетението по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, както и да изложи съответни мотиви за това. Касационно обжалване следва да се допусне, за да се провери твърдението и на двамата касатори, че по тези въпроси е налице противоречие с правните разрешения, дадени в цитираните в изложенията по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК решения на ВКС. По останалите формулирани въпроси съдът ще се произнесе при постановяване на решението по чл. 290 ГПК. За касационното обжалване жалбоподателят ищец дължи държавна такса в размер 5 лева, на основание чл. 18, ал. 3 от ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО