Определение № 1830 от 02.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1757/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба „Хук- Кобург Алгемайне Ферзихерунг“ АД, Федерална република Германия, чрез адв.Д.М. срещу решение №214 от 06.06.2023г., постановено по в.т.д. №171/2023г. по описа на Апелативен съд- Пловдив в частта, с която е потвърдено решение №260093 от 11.08.2022г., постановено по т.д. №327/2018г. по описа на Окръжен съд- Стара Загора в частта, с която е осъден касаторът да плати на К. П. К., ЕГН [ЕГН] сумата 70 000 лева- частичен иск от сумата 160 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди вследствие на настъпило ПТП на 03.03.2018г., ведно със законната лихва от 19.04.2018г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските, присъдени на ищеца. В частта, с която са отхвърлени претенциите, решението не е обжалвано и е влязло в сила.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на съдопроизводствените правила /не са анализирани всички доказателства и не са обсъдени всички доводи на страните/, на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че въззивният съд неправилно е приел, че вина за настъпване на процесното ПТП има водачката А. Б., респективно, че предявеният иск е основателен. Поддържа и доводи, че съдът е игнорирал доказателствата за поведението на другия водач К. К., като е достигнал до необосновани изводи както за противоправното виновно поведение на Б., така и за липса на съпричиняване на вредите от страна на пострадалия К.. Излага аргументи и за неправилно приложение на българското право- чл.52 ЗЗД, вместо приложимото немско право, респективно за определяне на прекомерно обезщетение. Моли да бъде отменено решението в обжалваните части, като бъдат отхвърлени предявените искове, евентуално да бъде намалено присъденото обезщетение. Претендира присъждане на разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора:

1. „ По въпроса относно прилагането на чл.4 от Регламент /ЕО/ №864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения /Регламент Рим ІІ/ при определянето на приложимото право по дела за вземания, произтичащи от непозволено увреждане?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №60078 от 01.12.2021г., т.д. №459/2020г., І т.о. и с практиката на СЕС, обективирана в решение от 15.12.2022г. по дело С-577/21; 2. „По въпроса относно причинно-следствената връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, като основание за намаляването на обезщетението и дължимото от съда изследване на поведението на участниците в произшествието, включително определяне на основния фактор за настъпването на вредите?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №98 от 29.06.2016г., т.д. №1499/2015г., І т.о. и решение №41 от 26.04.2017г. по т.д. №3133/2015г., № т.о.; 3. „По въпроса относно приложението на чл.52 ЗЗД и задължението на съда при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди да обсъди всички относими общи и специфичните за конкретния случай факти и обстоятелства, формиращи критерия за справедливост, като съобрази тяхната действителна тежест и свързания с него процесуален въпрос за задължението на въззивната инстанция да изложи мотиви относно изменението на възприет от първоинстанционния съд извод за оценка на обезщетението за веди, за да увеличи присъдените от първоинстанционния съд обезщетения?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/1968г., т.11 и цитираните решения по чл.290 ГПК; 4. „По процесуалноправния въпрос относно задължението на съда на основание чл.236, ал.2 ГПК да обсъди всички доказателства, оплаквания, доводи и възражения на страните като даде отговорна доводите, съдържащи се във въззивната жалба?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК- решение №20 от 09.02.2017г., гр.д. №2885/2016г., ІV г.о., решение №63 от 28.06.2019г., гр.д. №2296/2018г., ІІ г.о. и др.

Ответникът К. К., чрез адв. А.Г. оспорва кационната жалба, като твърди, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Излага и подробни доводи за правилността на обжалвания съдебен акт, като моли при допускането му до касационен контрол да бъде оставен в сила. Претендира присъждане на разноски по реда на чл.38 ЗАдв.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът, предявен от К. К. срещу Хук- Кобург Алгемайне Ферзихерунг“ АД, за сумата 70 000 лева – застрахователно обезщетение за причинените му неимуществени вреди вследствие настъпило на 03.03.2018г. ПТП, въззивният съд възприема фактическите констатации на първоинстанционния съд относно механизма на процесното ПТП и претърпените от ищеца травми. Приема за установено, че на 03.03.2018г. при подробно описаните условия и време на магистрала в Германия е настъпило ПТП между л.а. „Фолксваген Голф“ с посочен регистрационен номер, управляван от ищеца К. и л.а. „БМВ 220Д“, с посочен регистрационен номер, с прикачено към него ремарке, управляван от застрахования по застраховка ГО в ответното дружество водач А. Баумхард. Двата автомобила са се движили в една и съща посока, в дясната активна лента на магистралата, като в близост до разклонение към друга магистрала водачът на л.а. „Фолксваген Голф“ е намалил скоростта на движение /до около 48 км/ч/, водачът на л.а. „БМВ 220Д“ с ремарке без собствени спирачки не е възприел своевременно опасността и не е намалил скоростта си /към момента на удара е била около 98 км/ч/ и е настъпил заден кос удар, при който удареният л.а. „Фолксваген Голф“ се е завъртял, ударил се е в мантинелата и се е преобърнал по таван. В резултат ищецът е получил разкъсноконтузна рана на главата в ляво тилно и ограничен кръвоизлив под паежинната мозъчна обвивка от удар в средна лява колонка - нестабилна фрактура на IX гръден прешлен по механизма на разтегляне и усукване; неразместена фрактура на IX дясно ребро по задната повърхност от предпазния колан; неразместени фрактури на XI ляво и XI дясно ребро по задните повърхности, от предпазния колан по индиректен механизъм - разтягане и завъртане на тялото обратно на часовниковата стрелка около раменната компонента на предпазния колан, наложили оперативно, медикаментозно и физиотерапевтично лечение. Въззивният състав счита, че липсата на съществени изкривявания и деформации по нажежаемите жички на спирачните светлини /задни стоп-светлини/ на л.а. „Фолксваген Голф“ води до извод, че автомобилът на ищеца към момента на удара не е предприел внезапно /екстремно, аварийно/ спиране, довело до изненадващо намаляване на скоростта на движение на автомобила, което да не е позволило на водачката на движещия се след него л.а. „БМВ 220Д“ своевременно да възприеме по-ниската му скорост на движение. Съдът съобразява също така, че на тегленото от л.а. „БМВ 220Д“ ремарке без собствени спирачки е липсвал знак за позволяване на скорост над разрешената от 80 км/ч; че няма доказателства ищецът преди удара да се е отклонявал от лентата си на движение /крайна дясна магистрална лента, която е за най-бавно движещите се МПС/; че гумите на ударения л.а. „Фолксваген Голф“ са били с грайфери съобразно изискванията /отклоненията са били несъществени/, още повече, че при конкретния удар /в задната част/ тяхното състояние е ирелевантно за механизма на ПТП. Въззивният съд стига до извод, че водачката на л.а. „БМВ 220Д“ е имала техническа възможност своевременно да намали скоростта или да спре автомобила си, за да предотврати удара, като не приема, че със своето поведение пострадалият К. е допринесъл пряко и непосредствено за вредоносния резултат. Решаващият съдебен състав при съобразяване с германски правни разпоредби, събрани с извършената по делото съдебна поръчка, приема за доказано противоправно поведение на водачката на л.а. „БМВ 220Д“, която е управлявала МПС с ремарке с превишена скорост /при позволена скорост от 80 км/ч е управлявала с 97 км/ч/, респ. не е преценила усложненото пътно поведение на състава от превозни средства при наложително спиране, произтичащо от натиска и тежестта на ремаркето без собствени спирачки; не е съобразила, че се движи в най-бавната лента на магистралата в район на отклонение, което налага повишаване на вниманието и съобразяване с предходно движещите се МПС, от които е възможно да се очаква значително по-ниска скорост на движение; не е оценила метеорологичните условия, свързани със залязващото слънце и евентуалните заслепявания и влошена видимост и не на последно място не е спазила дължимата необходима безопасна дистанция със завишени изисквания относно лек автомобил с ремарке, движещо се извън населени места. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответника, че искът е неоснователен, тъй като наказателното производство срещу А. Баумхард е било прекратено, като счита, че с решението на Прокуратурата в Д. е прекратено предварителното производство поради недоказуемост, като изрично е отбелязано, че това не засяга евентуални гражданско-правни последици. Стигнал е до извод, че произнасянето на прокуратурата за наказателната отговорност на Баумхард не задължава българският съд по смисъла на чл.300 ГПК.

Апелативният състав отграничава като основни спорни въпроси, поддържани и във въззивното производство - наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия и размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. С оглед заключението на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза приема, че ищецът е бил с поставен предпазен колан, който е бил срязан след произшествието. Намира за неотносимо към механизма на ПТП обстоятелството, че свидетелството за правоуправление на К. е било с изтекъл срок. По отношение на установената липса на въздушни възглавници на л.а. „Фолксваген Голф“, въззивният съд счита, че не се доказва противоправно поведение на ищеца, допринасящо за вредоносния резултат. Излага аргументи, че към момента на ПТП /03.03.2018г./ не се установява правна разпоредба както в германското, така и в българското законодателство, регламентираща задължително оборудване с въздушните възглавници на МПС. С оглед изложеното, стига до извод, че не се установява съпричиняване на вредата от пострадалия, поради което решението на първоинстанционния съд, с което е прието съпричиняване от 30% от страна на ищеца, е неправилно.

По отношение на претърпените от ищеца неимуществени вреди, апелативният съд приема за установено, че ищецът е получил две средни телесни повреди и множество леки телесни повреди- счупване на IX гръден прешлен, свързано с изпитване на болки, които в острия стадий /около 30 дни след ПТП/ са били по-силни, и причинило трайно затрудняване на движението на снагата за повече от 30 дни с възстановителен период около 12 месеца; кръвоизлив в меките мозъчни обвивки, довело до разстройство на здравето, временно опасно за живота; неразместена фрактура на IX дясно ребро по задната повърхност от предпазния колан и неразместени фрактури на XI ляво и XI дясно ребро по задните повърхности, от предпазния колан по индиректен механизъм. Приема, че оперативна намеса е била необходима за стабилизация на гръбначния стълб с метален имплант между VIII и X гръдни прешлени, който към момента на приемане на последната експертиза не е бил отстранен, въпреки препоръките за това. Съдът обсъжда заключенията на вещите лица по медицинската експертиза, както и свидетелските показания и приема, че ищецът е бил подвижен, на собствен ход, без помощни средства, но е имал болезненост в торакалния отдел на гръбнака, с ограничена подвижност в тази зона, оплаквания от болка и скованост при физическо натоварване, промяна на климата, влага и студ. Съобразява, че пострадалият не е правил физиотерапевтични, рехабилитационни и балнео процедури, необходими за възстановяване мобилността на гръбначният стълб и намаляване на болковия синдром, като няма данни за лекарско проследяване през постоперативния период на възстановяване. Приема за установено, че след прибирането си в България ищецът не е бил напълно възстановен- не можел да се изправя сам, не се чувствал пълноценен, не можел да вдига тежко, в началото не можел да шофира, бил потиснат, нуждаел се от чужди грижи.

С оглед изложеното, въззивният съд намира, че за да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от деликта болки и страдания, следва да се съобразят действителните морални вреди с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на болките и страданията, динамиката на възстановителния процес, пожизнените физически и психологически последици, както и приложимия лимит на застраховката гражданска отговорност на водачите съгласно приложение към чл.4, ал.2, б.„а“ от германския Закон за задължителното застраховане за неимуществени вреди /7.5 млн евро/, като се вземе предвид и липсата на полагане от самия пострадал на достатъчно грижи в следоперативния и възстановителения период съгласно медицинските препоръки. При съвкупния анализ и преценка на посочените обективно съществуващи и доказани конкретни обстоятелства съдът стига до извод, че справедливото обезщетяване на ищеца ще бъде постигнато с присъждане на обезщетение в размер общо на 70 000 лева.

С оглед изложеното и поради съвпадение с крайния резултат на първоинстанционното решение, въззивният съд го е потвърдил като правилно.

Въззивното решение е валидно и няма основание за допускането до касационен контрол поради вероятна недопустимост. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е възприел дадената от първоинстанционния съд неправилна правна квалификация на исковете - чл.432, ал.1 КЗ, чл.45 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, като не е съобразил, че претенциите за застрахователно обезщетение за вреди от ПТП, настъпило на територията на ФР Германия, предявени от пострадалото лице срещу застраховател, регистриран и със седалище/обичайно местопребиваване във ФР Германия, на основание сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и лихви за забава, намират своето правно основание в приложимото немско обективно право- чл.115, ал.1, изр.1, т.1 Закона за застрахователния договор и чл.288, ал.1 и сл. Федералния граждански кодекс. Независимо от непрецизната правна квалификация, съдът е разгледал всички елементи от фактическия състав на прекия иск на пострадалия срещу застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност“ по чл.115, ал.1, изр.1, т.1 Закона за застрахователния договор, който е регламентиран по идентичен начин и в българския КЗ, поради което не е налице произнасяне по непредявен иск.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият и третият от формулираните правни въпроси не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като не са съобразени с мотивите на въззивното решение, респективно не са значими за изхода на спора. Въпросите са поставени с оглед основното оплакване на касатора за определяне на завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди, обосновано, от една страна, с неправилно приложение на чл.52 ЗЗД вместо на приложимото немско право /съгласно чл.4 от Регламент /ЕО/ № 864/2007 на ЕП и Съвета от 11 юли 2007г./, от друга страна, с несъобразяване на практиката на ВКС относно приложението на чл.52 ЗЗД. Независимо от липсата на прецизност при позоваване на конкретна правна норма, въззивният съд се е произнесъл при съобразяване с приложимото чуждо право, надлежно установено по делото със съдебна поръчка. В конкретния случай и по отношение на деликта /съгласно Регламент /ЕО/ №864/2007 на ЕП и на Съвета от 11 юли 2007г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения /Рим ІІ/, и по отношение на договорното правоотношение по застраховката „Гражданска отговорност“ /съгласно Регламент /ЕО/ №593/2008 на ЕП и на Съвета от 17 юни 2008г. относно приложимото право към договорни задължения /Рим І/ е приложимо немското право. Въззивният съд е съобразил приложимото право, както при преценката на противоправното и виновно поведение на делинквента /немския Правилник за движение по пътищата относно разрешената скорост, дистанция до движещото се отпред превозно средство и т.н./, така и при произнасянето относно обхвата и обема на отговорността на застрахователя по застраховката Гражданска отговорност на виновния водач по прекия иск на пострадалото лице /Закона за задължителното застраховане, Федералния граждански кодекс, ЗДП/. Съгласно чл.253, ал.2 от ФГК обезщетението за неимуществени вреди от нараняване, причинено на тялото, здравето, свободата или сексуалното самоопределяне, се определя по справедливост. Съгласно практиката на съдилищата във ФРГ според принципа за единния характер на обезщетението за болка и страдания, неговият размер „следва да се измерва въз основа на цялостен поглед върху обстоятелствата, които характеризират щетите, включително предвидимото бъдещо развитие на модела на щетите“, като фокусът на оценката е „количеството и степента на увреждане на живота“, „размерът, тежестта и продължителността на болката, страданието и постоянните увреждания“. Видно от мотивите на въззивното решение именно тези факти и обстоятелства са взети предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като са съобразени и лимитите съгласно приложение към чл.4, ал.2, б.„а“ от германския Закон за задължителното застраховане за неимуществени вреди.

Вторият въпрос е поставен в контекста на възражението за съпричиняване, надлежно въведено в процеса от страна на ответника и оплакването му за необоснованост на изводите на въззивния съд, че не се доказва съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Въпросът е изцяло свързан с правилността на обжалвания съдебен акт, като изисква преценка на конкретните факти и обстоятелства по делото, поради което не отговаря на общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационен контрол. Доводите на касатора за неправилна преценка на доказателствата, преди всичко на заключението на КСМАТЕ, представляват оплаквания за необоснованост, които не могат да се обсъждат в настоящия етап на касационното производство.

Четвъртият въпрос за задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички наведени в жалбата обстоятелства и да обсъди направените от страните доводи, не обосновава допускане на решението до касационен контрол. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените възражения и доводи на страните.

В случая въззивният съд е обсъдил доказателствата, включително свидетелските показания и заключението на комплексната медицинска и авто-техническата експертиза, посочил е кои факти счита за установени и кои не, като се е произнесъл по доводите и възраженията на страните. Несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за допускане на решението до касационен контрол.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

С оглед изхода на делото е основателно искането на адвокат А. Г.- процесуален представител на ищеца /ответник в касационното производство/ за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв., като видно от представения договор за правна защита и съдействие е налице съгласие за оказване на безплатна адвокатска защита при наличие хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. Предвид фактическата и правна сложност на делото, настоящият съдебен състав намира, че на „Адвокатско дружество Й. и Е.“ следва да се присъди сумата 3 300 лева без ДДС или 3 960 лева с ДДС.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд