Определение № 3538 от 07.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1800/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. С определение №5410, постановено на 19.03.2025г. от състав на Софийски градски съд, ЧЖ-VІ-А по ч.гр.д.№3548/2024г. е оставена без уважение частна жалба с вх.№25004817/19.02.2024г. на М. Д. Д. срещу определение №20110544/11.12.2023г., постановено по гр.д.№64849/2018г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 150 състав, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за освобождаване от държавна такса, дължима за разглеждане на предявените по делото осъдителни искове. Определението е обжалвано от М. Д. Д. чрез процесуалния представител М. Г.-Д. (съпруга на жалбоподателя, притежаваща юридическа правоспособност), с оплаквания, че е неправилно и незаконосъобразно като постановено от незаконен състав и противоречащо на законите на Република България, както и на правото на Европейския съюз. Поддържа, че постановилия обжалваното определение състав е незаконен, тъй като съдиите С. З. и А. Я. са си давали отводи по десетки негови дела и въпреки това по настоящето дело не са се отвели. Навежда и доводи, свързани с обстоятелството, че първоинстанционният съдебен акт е постановен от съдия Л. И. като посочва конкретни действия на съдията, предхождащи постановяването на определение №20110544/11.12.2023г., които счита за извършени в нарушение на закона и с цел да му се навреди. За ирелевантно счита посоченото в обжалваното определение обстоятелство, че е имал осигурителен доход 1325 лв., като посочва, че същото е и невярно, тъй като не го е получавал. За невярно счита и посоченото обстоятелство, че съпругата му М. Г.-Д. е получавала заплата от 3000 лв. Позовава се на обстоятелството, че има призната 85% намалена трудоспособност. Твърди, че няма дялове във фирми - никакви акции, нито договори за управление и не получава доходи. Моли обжалваното определение да бъде отменено и вместо това бъде освободен от заплащане на дължимата държавна такса. Поддържа, че е налице основание за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като същото е постановено в нарушение на практиката на С. (нарушено право на справедлив процес от безпристрастен съд и в нарушение на чл. 6 ЕСПЧ), постановено в нарушение на вътрешното право и на Конституцията на Република България, като уточнява, че: 1.Определението е постановено от незаконен състав, тъй като съдиите С. З. и А. Я. са давали отвод по десетки негови дела, а по настоящето дело не са се отвели, което представлява грубо нарушение на европейското право и установеното в него изискване за независим и безпристрастен съд; 2.Определението на първоинстанционния съд е постановено от съдия Л. И., чието поведение в предишно съдебно заседание счита за нарушаващо закона; 3.Не отговаря на истината посоченото в ожалваното определение, че е имал осигурителен доход 1325 лв., че притежава дялове и акции във фирми, договор за управление и доходи от това, както и че съпругата му е имала заплата 3000 лв., както и че е имала дейност; 4.Не е съобразено, бе лекува рак на лимфата и има определена 85 % намалена работоспособност. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 280, ал. 3 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване обаче не са налице, като съображенията за това са следните: В обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл по процесуален въпрос, касаещ предпоставките за уважаване на искането за освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса и разноски по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК като е приел, че в случая такива не са налице. Съобразени са данните, съдържащи се в представената по делото декларация от 04.06.2019г. за материално и гражданско състояние, както и декларацията по чл. 23, ал 4 ЗПП от 12.05.2023г., в които е посочено, че: жалбоподателят притежава възбранен етаж от къща, изградена на етап „груб строеж“ с двор от 892 кв.м.; не получава дивиденти, не притежава влогове, моторни превозни средства и дружествени дялове; упражнява дейност като едноличен търговец, но без да получава доходи от нея; заявен е доход от пенсия в размер на 490.60 лв., издръжка от заеми и пари от роднини; съпругата му не получава доходи от заплата, наем, рента и аренда, дивиденти от акционерни дружества, няма дялово участие в други търговски дружества; декларирал е, че няма договор за управление като управител, изпълнителен директор или член на съвета на директорите с тринадесет изброени търговски дружества и като едноличен търговец с фирма ЕТ„Снемо Марс-М. Д.“, както и с всички регистрирани в страната дружества, на които е управител; че е с влошено здравословно състояние, в подкрепа на което е представено експертно решение на ТЕЛК за 56 % трайно намалена работоспособност, издадено през 2017г. Посочено е, че въз основа на служебно изискани от НОИ справки се установява, че М. Д. и неговата съпруга в периода 2022-2023г. са се осигурявали съответно върху месечни доходи от 1325 лв. и 3000 лв. След извършена служебно справка в Търговския регистър съдът е установил също така, че ищецът е пропуснал да декларира участието си като управител на няколко търговски дружества (“Бултрейдконсулт“ ЕООД; „Академия на науките и изследванията на Княжество Династия Д. Х.“ ООД; „Княжество Династия Д. Х.“ ООД; „Хелттраконсулт“ ЕООД; „Лайт енерджи груп“ ООД; „Хертпродукт“ ЕООД), както и че е член на съвета на директорите на „Д и М Д. Капитал“ АД, което акционерно дружество е с внесен капитал от 1 000 000 лв. След служебно извършена справка в публично достъпната електронна страница на Камарата на частните съдебни изпълнители към датата на подаване на молбата, с която се поддържа искането за освобождаване от държавна такса и към датата на подаване на декларацията, е установено, че М. А. Г.-Д., съпруга на ищеца, е била правоспособен частен съдебен изпълнител, вписана под №862 в регистъра на Камарата. Прието е, че тези обстоятелства не дават основание на съда да приеме, че жалбоподателят Д. не е в състояние да заплати дължимата държавна такса по предявените осъдителни искове, доколкото е установено, че същият е в трудоспособна възраст, титулува се с редица социални и научни степени, индиция за наличие на доходи във връзка с тези титли и дейност, въз основа на която се е сдобил с тях, като например продажба на изданията „Стихове, картини, размисли, цитати, теории на лорд проф. М. Д.“, „Как се узаконява чрез съд кражба на частен имот в полза на Столична Община“, „Рестарт на България: Без мафиотизма в съд, прокуратура, държава“. Така съобразените от въззивния съд обстоятелства и изложените от него съображения не обосновават наличие на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Не може да бъде споделена тезата на касатора, че касационното обжалване следва да бъде допуснато предвид постановяването на въззивното определение от незаконен според него състав, а именно от съдии, които са се отвеждали по десетки негови дела, докато по настоящето дело не са си направили отвод. Според трайно установената практика на ВКС (решение №432/26.10.2010г. по гр.д.№826/2010г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №73/18.05.2015г. по гр.д.№5113/2014г. на ІІІ г.о. на ВКС и посочените в него съдебни актове; решение №68 от 06.02.2025г. по гр.д.№5304/2023г. на ІV г.о. на ВКС), нищожно е това съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. В настоящия случай подобни пороци на обжалваното определение не се установяват. Обжалваното определение на Софийски градски съд е постановено от надлежния съдебен орган, в предвидения в чл. 20 ГПК тричленен състав, в който се разглеждат въззивните дела, в рамките на правораздавателната власт на общия съд, в предвидената в процесуалния закон писмена форма и е подписано. Само от обстоятелството, че двама от членовете на съдебния състав са си правили отвод по други дела на М. Д., не следва извод, че съставът, постановил обжалваното определение, е незаконен, тъй като основанията за отвод по чл. 22 ГПК се преценяват по всяко конкретно дело. Както последователно приема С. в своята практика, вътрешният аспект на съдийската независимост е свързан с понятието за безпристрастност и визира еднаквата отдалеченост от страните по спора и от съответните им интереси с оглед на предмета на спора. Този аспект изисква запазването на обективност и липсата на всякакъв интерес от изхода на спора извън строгото прилагане на правната норма (решение от 11 юли 2024 г., Hann-Invest и др., C‑554/21, C‑622/21 и C‑727/21). Наличието на основание за отвод на съдията, следователно е пряко свързано с предмета на разглежданото дело (наличие на личен интерес от конкретен изход на спора), както и с наличието на предхождащи разглеждането му обстоятелства, които биха имали за последица липсата на обективност. Наред с това следва да се отбележи, че според практиката на С. и ЕСПЧ, когато се преценява дали са налице причини за съмнение, че по конкретно дело не са изпълнени изискванията за независимост или за обективна безпристрастност, мнението на дадена страна е меродавно, но няма решаващо значение. Определящото е дали съответните съмнения могат да се приемат за обективно оправдани (вж. в този смисъл решение от 19 ноември 2019 г., А. К. и др. (Независимост на дисциплинарната колегия на Върховния съд) (C‑585/18, C‑624/18 и C‑625/18, EU:C:2019:982, т. 128 и 129 и цитираната съдебна практика). По настоящото дело съдиите, постановили обжалваното определение, не са намерили основание да постановят отвод по чл. 22, ал. 2 ГПК служебно, нито пък жалбоподателят е искал такъв отвод на някакво законно основание. Наличието на такива конкретни основания, не се и твърди по делото, нито е надлежно доказано. Установените в закона правила за отвод (било служебно, било по изрично искане на страната) като гаранции за независимостта и безпристрастността на съда по смисъла на чл. 47, ал. 2 ХОПЕС, в случая не са нарушени. Обстоятелствата, свързани с процесуалните и извънпроцесуалните действия на съдията, постановил първоинстанционния акт, са без правно значение за валидността на въззивното определение. В съответствие с трайно установената практика на ВКС въззивният съд е извършил цялостен и задълбочен анализ на всички факти, установени по делото въз основа на подадените декларации и служебно извършени справки, касаещи наличието на предпоставки за освобождаване от задължението за заплащане от държавна такса. Съобразена е и практиката на ВКС, според която от охранителния характер на производство следва, че при разглеждане на искането за освобождаване от държавна такса и разноски, са приложими общите правила за охранителните производства и на основание чл. 533 ГПК съдът е длъжен да провери служебно дали са налице основанията за уважаване на молбата. В рамките на тази преценка, съдът има право, включително и по своя инициатива да събира доказателства и да вземе предвид непосочени от молителя факти, от значение за основателността на искането като например служебно известни данни във връзка с други дела, по които молителят е страна, служебни справки в търговския регистър, в службата по вписванията и др. (в този смисъл определение №173/16.04.2015г. по ч.гр.д.№866/2015г. на І г.о. на ВКС). Декларацията за имуществено състояние, според практиката на ВКС, е само един от критериите, които имат значение за основателността на молбата. При извършваната преценка дали молителят разполага с достатъчно средства за заплащане на държавна такса, съдът не е ограничен единствено от посоченото в декларацията за имуществено състояние, а може и е длъжен да отчете всички други обстоятелства, които са установени по делото и са релевантни към искането. Когато бъде установено, че представената декларация за имуществено състояние е непълна и че е налице имущество и доходи, което не са отразени в нея, т.е. укрито имущество, този факт следва да се преценява наред с всички останали обстоятелства, имащи значение за освобождаването от държавна такса (в този смисъл определение №275/16.10.2015г. по ч.гр.д.№4278/2015г. на ІІ г.о. на ВКС). И с тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил. Следва да се отбележи също така, че информация за посочените в обжалваното определение факти и обстоятелства, съдът е извлякъл от служебно извършени справки от Търговския регистър, НОИ, които представляват официални документи, както и от и регистъра на Камарата на ЧСИ, като твърдяната недостоверност на тази информация не е установена от жалбоподателя. Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения по приложението на процесуалния закон, дадени от ОСГТК в Тълкувателно решение по тълк.д. №1/2009 на ОСГТК на ВКС, въпросът в изложението следва да е формулиран точно и ясно, трябва да конкретен, свързан с решаващите съображения на съда, да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение. В настоящия случай в представеното към частната касационна жалба изложение не е формулиран никакъв правен въпрос. Съдържащите се в изложението доводи за неправилност на обжалваното определение, не отговарят на установеното в закона изискване за формулиране на съответен материалноправен или процесуалноправен въпрос и за обосноваване на конкретно предвидено в закона основание за допускане на касационно обжалване. Освен това жалбоподателят не е посочил нито практика на ВКС, нито практика на С., относима към предпоставките за освобождаване от държавна такса за водене на гражданско дело, както и към изискванията съдебните актове да се постановяват от независим и безпристрастен съд, които в случая биха обосновали неправилност на обжалваното определение. Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение