Определение № 145 от 23.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1325/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. И., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1100 от 11.02.2020 г. по в.гр.д. № 15652/2018 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, с което, след отмяна на решение № 338553 от 14.02.2018 г. по гр.д. № 46713/2017 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 145 състав, в частта за уважаване на предявения срещу „ДЗИ Общо застраховане” ЕАД иск по чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 3 310 лв. до 6 090 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – разходи за силна храна и за болногледач, искът за тази разлика е отхвърлен. Предмет на касационно обжалване от ищцата М. И. е въззивното решение и в частта, с която е потвърдено решението на Софийския районен съд за отхвърляне на иска за имуществени вреди – разходи за рехабилитатор в размер на 900 лв., или за разликата над 6090 лв. до пълния предявен размер от 6 990 лв. В жалбата се поддържат касационни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното решение. Жалбоподателката счита, че по делото са събрани достатъчно доказателства, установяващи претендираните имуществени вреди както по основание, така и по размер. Твърди, че въззивният съдебен състав не е съобразил приетата съдебно-медицинска експертиза и неправилно не е зачел събраните пред първата инстанция гласни доказателства. Поддържаните касационни оплаквания са подробно мотивирани, с искане за касиране на обжалваното отхвърлително решение и постановяване на нов съдебен акт, с който да се уважи исковата претенция, ведно със законната лихва и разноски по делото. В жалбата и в допълнителното уточнение /молба от 21.07.2020 г./ е цитирана разпоредбата на чл.280, ал.1,т. 1-3 ГПК /в редакция преди ЗИД на ГПК – ДВ бр.86/2017 г./, с позоваване на: ППВС № 4/1975 г., решение по гр.д. № 536/1985 г., решение по гр.д. № 502/1986 г. на ВС, IV г.о. и решение по т.д. № 551/2009 г. на ВКС, II т.о., с приложено към жалбата копие от решение по т.д. № 82/2012 г. на ВКС, II т.о. В постъпил по делото отговор, „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, чрез процесуален пълномощник, възразява срещу допустимостта на касационната жалба, с оглед цената на отделните искове за силна храна, разходи за болногледач и рехабилитация, която не надвишава 5 000 лв. Евентуално, поддържа доводи за неоснователност на искането за достъп до касация поради липса на формулиран правен въпрос, съобразно указанията в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и за неоснователност на касационните оплаквания. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен срок. Неоснователно е възражението на ответното застрахователно дружество за недопустимост на касационното обжалване, на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК /неточно цитиран в отговора като ал.2, т.е. в редакция преди ЗИД ГПК – ДВ бр.86/2017 г./ Цената на предявения иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е 6 990 лв., или над минималния праг от 5 000 лв. за решения по въззивни граждански дела, с оглед приложимостта на чл.113, изр.2 ГПК. Отделните пера, в рамките на паричната оценка на предмета на делото, не съставляват самостоятелни искове и не са касае за обективно кумулативно съединяване на искове, поради което изтъкнатите от ответника доводи в тази насока, не могат да бъдат споделени. При постановяване на обжалваното решение, съдебният състав на Софийския градски съд е съобразил пределите на въззивното производство, очертани от въззивната жалба на застрахователя – за разликата над 3 310 лв. до уважения от първата инстанция размер от 6090 лв., и от насрещната въззивна жалба на ищцата – за разликата до пълния предявен размер на иска, и след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото е приел следното: Относно претендираните от ищцата разходи за усилена храна, искът е счетен за основателен само за шест месеца след настъпилото на 17.12.2016 г. ПТП, по 180 лв. месечно, предвид заключението на СМЕ относно периода, през който ищцата се е нуждаела от усилена диета – белтъчно хранене. Твърденията на ищцата за евентуално извършени разходи за закупуване на подходяща храна за последващ период - от 17.12.2016 г. до 17.06.2017 г., не са възприети от решаващия състав, предвид неустановената причинно-следствена връзка с произшествието и периода на възстановяване от травмите. Въззивният съд e приел за неоснователен иска за имуществени вреди, съставляващи платено възнаграждение на болногледач на ищцата за период, след изтичане на три месеца и половина след произшествието, или след 02.10.2016 г. Позовавайки се на СМЕ, според която, ищцата се е нуждаела от болногледач за срок от 3-4 месеца, и преценявайки показанията на свидетелката П., относими към друг период, извън този срок, решаващият състав е извел извод за недоказаност на така претендираните вреди за времето след 02.10.2016 г. до края на изтъкнатия от експерта максимален четиримесечен период, като е отречена причинно-следствената връзка с инцидента на извършено евентуално плащане на възнаграждение за болногледач за посочени от св. П. периоди от време. Твърденията на ищцата за направени разходи за рехабилитация в размер на 900 лв., съставляващи цена на тридесет допълнителни процедури /извън тези, платени от НЗОК/, не са възприети от СГС. Съдът е изтъкнал липсата на писмени доказателства, указващи провеждането на допълнителна рехабилитация, а наред с това е зачел СМЕ, която не сочи на необходимост от допълнителни рехабилитационни процедури. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно разглеждане на делото. Относно допустимите доказателствени средства за установяване на търсените от ищцата имуществени вреди и тяхната дължимост, е налице позоваване на приложеното решение по т.д. № 82/2012 г. на ВКС, II т.о. и на цитираната в него практика на ВС и ВКС. Независимо от поддържаната допълнителна селективна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, в касационната жалба и в уточнението към нея, не е формулиран конкретен правен въпрос, удовлетворяващ основната селективна предпоставка. Съдържанието на жалбата и на допълнителната молба от 21.07.2020 г., възпроизвеждаща касационните оплаквания, предпоставя служебно извеждане на правния въпрос от ВКС, което е недопустимо с оглед разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Преценката на оплакванията и доводите на жалбоподателката за материална и процесуална незаконосъобразност на отхвърлителното въззивно решение е извън селективната фаза на касационното производство. ВКС е длъжен да извърши проверка за правилност на атакувания съдебен акт на поддържаните в жалбата основания едва в производството по чл.290 ГПК, т.е. след установяване на предпоставки за допускане на обжалването. Наред с това, отъждествяването на основанията за допускане на касационно обжалване с общите основания за касиране, е недопустимо, в какъвто смисъл са и мотивите към т.1 от цитирания акт на нормативно тълкуване. Отсъствието на посочен правен въпрос, удовлетворяващ общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, съставлява пречка да се допусне касационно обжалване, в която хипотеза не се дължи произнасяне по поддържаната допълнителна селективна предпоставка. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение