Определение № 363 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4617/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 14006/16.07.2019 г. на Прокуратурата на Република България и касационна жалба вх. № 15465/12.08.2019 г. на Г. Ц. И., чрез адв. М. П., срещу въззивно решение № 1703/08.07.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 923/2019 г. на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 2/02.01.2019 г., постановено по гр.д. № 6578/2018 г. на Софийски градски съд, Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Г. И. сумата 20 000 лева, със законната лихва от 21.12.2016 г. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл. 219, ал. 4, вр. ал.3, вр. ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2 и ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за което в хода на наказателното производство ищцата е призната за невиновна и е оправдана с влязла в сила присъда. Искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдените 20 000 лева до предявения размер от 30 000 лева. Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в частта, с която е уважена претенцията на ищцата. Изложени са доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен с действително претърпените от лицето, че присъденото обезщетение е необосновано завишено, без да са съобразени всички конкретни обстоятелства по делото, в т.ч. тежестта на наложената мярка за неотклонение (най-леката възможна – „подписка“), продължителността на проведеното досъдебно производство (по-малко от 2 месеца), социално-икономическите условия на живот в страната през периода, за който се претендират вредите. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Прокуратурата на РБ поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите, касаещи задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички факти и обстоятелства по делото, релевантни за конкретния случай; и как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. По поставените въпроси се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС - т.11 от ППВС № 4/1968 г., т.3 и т.11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Г. И. обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част, като излага съображения за неправилност на същото, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и касационният контрол следва да се допусне по въпроса за приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени вследствие незаконно водено наказателно производство. По поставения въпрос се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика на ВС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и със създадената по реда на чл. 290 ГПК практика на състави на ВКС. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, причинени вследствие незаконно упражнена процесуална принуда, въззивният съд е приел за установено, че с постановление от 25.05.2010 г. Г. И. е била привлечена в качеството на обвиняема за извършено престъпление по чл. 219, ал. 4, вр. ал.3, вр. ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2 и ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК – умишлена безстопанственост, в особено големи размери и представляваща особено тежък случай, извършена умишлено и в съучастие с други лица - членове на Съвета на директорите на „Софийски имоти” ЕАД, в условията на продължавано престъпление. Със същото постановление спрямо ищцата е взета мярка за неотклонение „подписка”. С присъда № 328/05.12.2016 г., постановена по нохд № 3414/2010 г. на Софийски градски съд ищцата е изцяло оправдана по повдигнатите й обвинения. Присъдата не е обжалвана или протестирана и е влязла в сила на 21.12.2016 г. След анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивната инстанция е приела, че в резултат на проведеното наказателно производство, ищцата е претърпяла неимуществени вреди – преживяла е продължителни силни негативни емоции, предизвикали у нея суицидни мисли и действия, дискомфорт като чувства и усещания, емоционална потиснатост, повишена тревожност, нарушено било психическото й равновесие; затворила се в себе си, плачела, имала проблеми със съня; изпитвала силни притеснения от медийното отразяване на делото, чувствала се дискредитирана пред обществото. Натрупаното в нея психическо напрежение довело до суициден опит, останал неуспешен единствено поради навременната лекарска намеса. Приетата по делото съдебно-медицинска експертиза е дала заключение, че общото здравословно състояние на ищцата се влошило по време на наказателното производство, като предишните й заболявания еволюирали. За да счете, че е справедливо обезщетението за неимуществени вреди да се присъди в размер на сумата 20 000 лева, съдът е взел предвид и следните обстоятелства: обвинението е за тежко, по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, престъпление, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“ повече от 5 години; наказателното производство е продължило над 6 години; същото се е отличавало с фактическа и правна сложност предвид големия брой подсъдими лица (12); по отношение на ищцата е била взета най-леката мярка за неотклонение – „подписка“. Отчетено е още, че в резултат на повдигнатите обвинения са накърнени изграденото добро име, чест, достойнство и репутация на И.; засегната е професионалната й сфера на лице, заемащо отговорна длъжност. В заключение е направен извод, че вследствие наказателното производство ищцата е претърпяла сериозни и тежки увреждания на психиката си, за което сочи и извършеният суициден опит, като същите представляват неимуществени вреди в обем и размер над обичайните за подобни случаи и обуславят по-висок размер на дължимото обезщетение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставените въпроси обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя съобразно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Съдът е съобразил и задължението си, че в мотивите на решението следва да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Константно ВС и ВКС са приемали, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят са: тежестта на неоснователно повдигнатото обвинение; продължителността на наказателното производство; вида и тежестта на наложената мярка за неотклонение; извършените с участието на лицето процесуални действия; данните за личността на увредения, начина на живот, респ. личния и социалния му живот, положението му в обществото, икономическата конюнктура в страната и др. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти,относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Унификация при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е невъзможна, от значение е създаденият от съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да служи като източник на обогатяване за пострадалия. В този смисъл, справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а от процесуалноправен аспект следва да се анализират и оценяват в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищцата вреди са произтекли от незаконното обвинение - т.е., налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда и в какъв размер е справедливо да се обезщетят; както и по отношение на кои вреди такава връзка не се установява и поради това същите не подлежат на обезщетяване. Обжалваното решение съответства на приетото в задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, и в константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, включително и цитираните от касаторите. Поради това, поддържаното от жалбоподателите основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК не се установява и касационното обжалване не следва да се допуска. Наличието на създадена задължителна съдебна практика по въпроса за приложението на обществения критерий за справедливост, визиран в чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, изключва поддържаното от жалбоподателката Г. И. основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за селектиране на жалбата й. Оплакванията за евентуално допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения при формиране на вътрешното й убеждение, касаят обосноваността, по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, на правните изводи в съдебния акт, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение