Определение № 822 от 21.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 715/2012 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба на „ Н. „ против определение № 12 668 / 31.07.2012 год. на Софийски градски съд, ІІ А гр. отд., постановено по ч.гр.д.№ 8431 / 2012 год., в частта, в която със същото е отменена заповед от 07.03.2012 год. по ч.гр.д.№ 7110 / 2012 год. на СРС, 25 състав, в частта по присъдени в полза на жалбоподателя – заявител в заповедното производство разноски, за разликата над сумата от 2 445 лв. и до претендираната сума от 4 775, 29 лева. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение относно недължимост на разликата, обоснована с прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение, в какъвто смисъл частната жалба на З. М. съдържа изричен довод за прилагане нормата на чл. 78 ал.5 от ГПК във връзка с Наредба № 1 /2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Жалбоподателят намира неправилно несъобразяването с пар.2 от ДР на Наредбата, предвид липсата на законова делегация в текста на чл.36 ал.2 от ЗАдв. за приемането й. Оспорва определението като неправилно, поради слизане под минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение, извън трикратния размер съгласно пар. 2 от ДР на Наредбата, т.е. в размера, определим съгласно чл. 7 ал.5 вр. с ал. 2 т.4 от същата / при интерес от 74 000 лева – дължимо минимално възнаграждение от 1 190 лв., при присъдено от въззивния съд от 965 лева /. Позовава се на липса на извършена от въззивния съд преценка по действителното основание на възражението - за липса на правна сложност на делото. Представя изложение по чл.274 ал.3 ГПК във всички хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Ответната страна - З. М. - оспорва частната жалба, с довод за недопустимост, тъй като атакуваното определение не попада в хипотезите на чл.274 ал.3 т.1 и т.2 от ГПК. В евентуалност оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване в сочените от жалбоподателя хипотези - всички - на чл.280 ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, първо търговско отделение констатира, че касационната частна жалба е подадена от надлежна страна и при спазен преклузивен срок по чл.275 ал.1 ГПК и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. Неоснователно е възражението за недопустимост на касационната жалба срещу определението. Налице е основание за обжалване по чл.274 ал. 3 т.2 от ГПК - с определението на въззивния съд се разрешава по същество – с частичен отказ за заявителя, материалноправен по своя характер спор относно дължимите в заповедното производство разноски, въведен от законодателя и като самостоятелен предмет на обжалване, съгласно чл. 413 ал.1 от ГПК. В този смисъл се касае за аналогични на наведените с ТР № 1 / 17.07.2001 год. на ВКС / т. 6, пар. 3 от мотивите / съображения за допустимост на касационното обжалване / в ТР посочени за определенията по чл.192 ал.4 ГПК отм. и за самостоятелното произнасяне по разноските по брачни дела /, независимо от изрично уреденото обжалване, принципно указващо на двуинстанционен контрол. В случая доводът за прекомерност на адвокатското възнаграждение е изрично наведен с жалбата по чл.413 ал.1 ГПК, поради което не се касае за произнасяне по молба с правно основание чл.248 ГПК. Не се касае и за функционална обусловеност на касационната обжалваемост на определението на въззивния съд, в частта за разноските по заповедното производство, от необжалваемостта на акта, в частта в която съдът се е произнесъл по жалбата с правно основание чл.419 ал.1 ГПК - срещу разпореждането за незабавно изпълнение и издадения изпълнителен лист. Кумулативно са предявени чрез жалби права на различни правни основания - чл.413 ал.1 ГПК и чл.419 ал.1 ГПК, а не се претендират разноски за производството по чл.419 ал.1 ГПК. В този смисъл функционална обусловеност е налице спрямо обжалваемостта на евентуалния иск по чл.422 от ГПК / в настоящия случай преодоляващ минималния праг за касационна обжалваемост по търговско дело, съгласно чл.280 ал.2 от ГПК /, макар същият да няма за предмет установяване размера на разноските в заповедното производство / реш.№ 40 от 05.06.2012 год. по т.д.№ 148 / 2011 год. на І т.о. на ВКС /, но доколкото въз основа на влязлото в сила решение се реализират правни последици по заповедта и в частта по присъдените разноски, в зависимост от отхвърлянето или уважаването на иска. С определение № 784 / 04.12.2012 год., с което е мотивирано и допускането на касационното обжалване, производството по настоящия спор е спряно, до постановяване решение по тълк. дело № 6 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС / значимост на отговора по трети въпрос по разпореждането за образуването му /, наличието на което към момента предпоставя възобновяване производството и произнасяне по частната жалба. По основателността на жалбата: За да отмени заповедта за незабавно изпълнение ,в частта по присъдени в полза на заявителя разноски, над сумата от 2 245 лв. / част от която съизмерява заплатена, дължима държавна такса от 1 480 лв. /, въззивният съд е приел, че при произнасяне по възражение за прекомерност на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение,на основание чл. 78 ал.5 ГПК, не е обвързан от трикратния размер на предвиденото в Наредба № 1 / 2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения такова, на основание пар.2 от ДР на Наредбата. С ТР № 6 / 06.11.2013 г. по т.д. № 6 / 2012 год. / трети въпрос / ОСГТК на ВКС прие идентично разрешение: при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, по реда на чл. 78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в пар.2 от ДР на Наредбата ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в Наредба № 1 / 2004 год. минимален размер. Изводът се базира на липсата в чл. 36 от ЗАдв. на законова делегация, в изпълнение на каквато е създадена Наредбата ,и по отношение определяне на размера на възнагражденията в хипотеза на чл. 78 ал.5 ГПК. Следователно и съдът е бил свободен в преценката си да намали договореното адвокатско възнаграждение до дължимия, съгласно чл. 7 ал.2 т.4 вр. с ал.5 от Наредбата размер - 965 лева, какъвто именно е потвърдил в рамките на общата призната сума дължими разноски 2 245 лв. / 1 480 лв. д.т. + 965 лв. адв. възнаграждение /. Възражението си за неправилно определяне на възнаграждението и без прилагане ограничението на пар.2 от ДР на Наредбата, жалбоподателят не е съобразил с преждепосочения чл. 7 ал.5 от същата, според който в производства по издаване заповед за изпълнение, възнаграждението се определя по правилата на ал.2, на базата на половината от стойността на претендираните суми. Действително, въззивният съд не е изложил обстоятелства за липса на основание за завишаване възнаграждението над минималните размери, определени в Наредбата, съставляващи единствено долна граница на дължимо, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, възнаграждение. Такава, в рамките на първата фаза на заповедното производство - до издаването, респ. отхвърляне заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, с оглед обстоятелствата в конкретния случай, настоящият състав не намира. Следователно частната жалба се явява неоснователна и предпоставя оставяне в сила на въззивното определение в обжалваната му част. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение