Определение № 3171 от 12.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2277/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 198 от 10.12.2025 г. по в. гр. д. № 445/2025 г. на Силистренския окръжен съд, след частична отмяна на решение № 399/18.06.2025 г. по гр. д. № 442/2024 г. по описа на Силистренския районен съд, е изнесена на публична продан едноетажна жилищна сграда с площ от 78 кв. м. и пристройка, долепена до югоизточната фасада с площ от 30 кв. м., които представляват самостоятелно жилище с обща площ от 108 кв. м., заедно с 48, 23% идеални части от поземленият имот, в който е построена жилищната сграда - имот № 601.0436 с площ от 1528 кв. м., за който е отреден УПИ [№] по плана на [населено място], общ. С., одобрен със заповед № 168 от 20.09.2007 г. на кмета на [община], при съседи на имота: улица, УПИ [№], УПИ [№], УПИ [№], УПИ [№] и УПИ [№] и 48, 23% идеални части от стопанските постройки в имота, както и дворното място от имот № 601. 0436 с площ от 1528 кв. м., за който е отреден УПИ [№], кв. 52 по плана на [населено място], общ. С., одобрен със заповед № 168 от 20.09.2007 г. на кмета на [община].

Прието е, че първоинстанционното решение е влязло в сила в останалата необжалвана част – частта, с която на публична продан е била изнесена пристройка в същото дворно място, представляваща самостоятелно жилище от 46 кв. м., заедно с 51,77 % ид. части от имот № 601.0436 с площ от 1528 кв. м., за който е отреден УПИ [№] по плана на [населено място], общ. С. и 51,77 % ид. части от стопанските постройки в имота.

Въззивният съд е приел, че делбата е допусната по следния начин:

• по отношение на пристройка, представляваща самостоятелно жилище с площ от 46 кв., състоящо се от входно антре, дневна - спалня, кухня и санитарен възел - 4/6 ид. ч. за Ф. М. Ш. и по 1/6 ид. ч. за Г. С. З. и С. С. З.;

• по отношение на дворното място, голямото жилище с площ от 108 кв. м. и стопанските сгради – по 1/3 ид. ч. за всеки от съделителите Ф. М. Ш., Г. С. З. и С. С. З..

Прието е, че според заключението на вещото лице в дворното място има две самостоятелни сгради, долепени една до друга, едната от които в размер на 108 кв. м., а другата в размер на 46 кв. м., двете отговарящи на условията за самостоятелно жилище. В първото по делото заседание след допускане на делбата съделителката Ф. Ш. е направила искане за възлагане на голямото жилище поради обстоятелството, че при откриване на наследството е живяла в него и не притежава друго жилище.

Прието е, че при наличие на две самостоятелни жилища и дворно място с площ повече от 1500 кв. м. очевидно не става въпрос за хоризонтална етажна собственост. При анализ на относимите факти следва да се изясни още в началото, че понятието „хоризонтална етажна собственост“ намира обосновка единствено в съдебната практика и то по повод неподеляемостта на земя, върху която са изградени няколко сгради, притежавани в индивидуална собственост. А хипотезата може да се приравни на отношенията в етажната собственост - собствениците на отделни самостоятелни обекти в сградата са съсобственици на общите части на сградата, но съсобствеността върху тях не може да бъде делена съгласно чл.38, ал.3 ЗС. Делбата на съсобствено УПИ е недопустима, само ако същият е застроен с обекти, индивидуална собственост на собствениците на терена (реш. № 87/2011 г., ВКС, постановено в производство по чл. 290 ГПК ). Текстът на чл.38, ал.1 ЗС (при сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, общи на всички собственици са земята, върху която е построена сградата, дворът и т. н.) има предвид вертикална етажна собственост - т. е. сграда с няколко самостоятелни обекта, които имат различни собственици. В съдебната практика правилата на чл.38, ал.1 и ал.3 ЗС се прилагат и за т. нар. „хоризонтална етажна собственост“, при която в съсобствено дворно място има две или повече сгради и собствеността на които не принадлежи на всички съсобственици на парцела. Приема се, че в тези случаи дворното място също представлява обща част и не подлежи на делба поради предназначението му и поради разпоредбата на чл.38, ал.3 ЗС. В този смисъл са ППВС № 4/1964 г.; ППВС № 2/1982 г.; решения на ВКС под № 393/2009 г., № 192/2014 г., № 192/2013 2. и др.

Прието е, че изключение от този принцип е случаят, при който самото дворно място е делимо според строителните правила и норми, като за всяка от сградите може да се обособи самостоятелен урегулиран поземлен имот - решение № 504/1996 г. ВС. Точно такъв е настоящия случай, тъй като дворното място е с площ повече от 1500 кв. м., а съгласно чл.19, ал.1, т.4 ЗУТ при урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване, свободно или свързано в два имота, се спазват следните размери в селата или частите от тях с преобладаващ равнинен терен - най-малко 16 м. лице и 500 кв. м. повърхност, а при специфични теренни и стопански условия, както и на главни улици - най-малко 14 м. лице и 300 кв. м. повърхност. Очевидно е, че има вероятност от прилежащия терен да се обособят два самостоятелни имота към всяка къща, което следва да се съобрази и с възможностите за излаз на улица и други специфики на терена и сградите, ако има такива.

Приет е за незаконосъобразен изводът на районния съд, че в случая се касае за хоризонтална етажна собственост, както и възприетият подход теренът да се възложи в идеални части. При хоризонталната етажна собственост теренът не се дели, още по-малко в проценти, а въпросът се решава по правилата на спор за разпределение на ползването, ако у страните няма воля за доброволно уреждане на отношенията. Отделно от това, направеното искане за възлагане от съделителката Ф. Ш. е недопустимо – същата желае само къщата, а при терен, който дава възможност за обособяване на парцел, такова искане е недопустимо, поради което и не следва да се уважава.

Направен е извод, че в случая не се касае за произнасяне по непредявен иск, тъй като направеното възлагане на терена в проценти между двата имота е възприето от РС в рамките на хоризонталната етажна собственост, която счита, че има. За да се възприеме този подход, обаче, следва, на първо място да се изследва въпросът за това доколко теренът е с такава площ и разположение, че може единствено да обслужва двете индивидуални сгради, допуснати до делба, или от него могат да се обособят два самостоятелни парцела с жилищна сграда, отговарящи на правилата и нормите на ЗУТ.

Прието е, че според приложената скица имотът в сегашния си вид има излаз само на една улица и то в тясната си част, което, вероятно би затруднило обособяването на два парцела. Наред с това, съделителката Ф. Ш. не желае възлагане на терен, а единствено на една от самостоятелните сгради, допуснати до делба, което е недопустимо, поради което следва целият имот да бъде изнесен на публична продан поради липса на валидно искане за възлагане, както и поради липса на данни за обособяване на два имота.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Ф. М. Ш. и С. С. З..

Жалбоподателите считат, че въззивното решение е недопустимо в една своя част и неправилно в останалата. Искат обезсилването му в частта, в която има произнасяне по недопустим предмет – влязлото в сила решение на първата инстанция за изнасяне на публична продан на 51,77 % ид. части от мястото като припадащи се към жилището от 46 кв. м. В останалата част въззивното решение било неправилно и се иска отмяната му. В допълнителна касационна жалба, подадена извън законния срок, сочат конкретни оплаквания за неправилност на решението.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да вземе предвид и обсъди всички относими към изхода на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства.

По този въпрос се сочи, че въззивният съд не е обсъдил всички доводи, развити от жалбоподателите в отговора на въззивната жалба и в писмената защита пред въззивния съд, свързани с несамостоятелността на процесния недвижим имот и стопански постройки в него, тяхната същност на общи части и поддържания в съдебно заседание пълен предмет на искането по чл.349, ал.2 ГПК, като включващо съответната им идеална част по чл.40 ЗС. Съдът очевидно не кредитирал експертизата за неподеляемост на имота, а направил извод, че той е вероятно поделяем, макар че не допуснал допълнителна експертиза, нито изложил съображения, че заключението не може да бъде възприето в тази част.

Поддържа се, че по този въпрос въззивното решение противоречи на т.1-т.3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.9 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.

2. Следва ли с решението по извършване на делбата да се определят и припадащите се общи части от дворното място, което е със статут на обща част и обусловено ли е произнасянето по този въпрос от изричното наличие на такова искане в претенцията по чл.349, ал.2 ГПК.

По този въпрос въззивният съд приел, че искането за възлагане на жилище следва да включва изрично и искане за възлагане на припадащите се идеални части от общите части, т. е. от поземления имот и че при липса на такова искане възлагателната претенция по чл.349, ал.2 ГПК е недопустима. При това не съобразил неколкократното уточняване на тази претенция, което включвало и общите части по чл.40 ЗС. Поддържа се, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с т.6, б.“б“ на ППВС № 7/1973 г.; т.1, б.“е“ на ППВС № 2/1982 г., решение № 145 от 11.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1986/2013 г., II г. о., решение № 22 от 30.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 145/2011 г., I г. о. решение № 201 от 20.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2616/2018 г., I г. о., решение № 234 от 3.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7607/2013 г., IV г. о., решение № 481 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 979/2009 г., I г. о. Излагат се доводи, произтичащи от посочената практика на ВКС.

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Ответникът в производството Г. С. З. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че допълнителната касационна жалба е подадена извън законния срок, а изложението с въпросите по чл.280, ал.1 и 2 ГПК е бланкетно. Счита, че въззивното решение е правилно.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба на Ф. Ш. е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, при наличие на правен интерес, срещу решение на въззивен съд по иск за делба, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Налице е основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване с цел проверка на правилността на извода на въззивния съд, че след като съделителката Ф. Ш. не желае възлагане на терен, а единствено на една от самостоятелните сгради, допуснати до делба, следва целият имот да бъде изнесен на публична продан поради липса на валидно искане за възлагане, както и поради липса на данни за обособяване на два имота.

Касационното обжалване следва да се допусне само по жалбата на Ф. Ш., тъй като само тя е направила възлагателна претенция по чл.349, ал.2 ГПК и само тя има интерес от обжалване на въззивното решение. По жалбата на С. З., която е идентична, не следва да се допуска касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,