Определение № 409 от 18.03.2014 г. на ВКС по д. № 7187/2013 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Н. Т. срещу въззивното решение на Апелативен съд В. /АС/ по гр.д. №240/13 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен предявеният от касаторката срещу М. К. и С. К. иск по чл.31, ал.2 ЗС – за солидарното осъждане на ответниците / като съпрузи/ да заплатят на ищцата сумата от 105 253 лв., представляваща обезщетение за ползите, от които са лишили ищцата, ползвайки съсобствения на страните при равни части / по ½ ид.ч.за ищцата и за ответниците в СИО/ имот за процесния период. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение, като постановено по непредявен иск и евентуално – на разрешаване на поставени в изложението процесуални и материалноправни въпроси от предмета на спора в противоречие с практиката на ВКС – ТР №7/12 г. и цитираните решения по чл.290 от ГПК – осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, както и на значението на част от въпросите за точното прилагане на закона и развитието на правото по см. на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. ВКС намира, че позоваването на касатора на вероятна недопустимост на въззивното решение, като обща предпоставка за допускане на обжалването, е неоснователно. В исковата молба и във въззивната жалба претенцията е заявена и поддържана като такава по чл.31, ал.2 от ЗС – ищцата претендира обезщетение за едноличното ползване от страна на ответниците на съсобствения на страните имот, за процесния период. Първоинстанционният и въззивният съд са разгледали и са се произнесли по така предявения иск, съобразно заявените от ищцата основание и петитум. Затова всички поставени в изложението въпроси, свързани с исковете по чл.59 ЗЗД и чл.73 от ЗС и наведеното противоречие с практиката по прилагането на тези две разпоредби, са неотносими към предмета на делото, за което са възразили и ответниците по жалба. Обжалване на въззивното решение обаче следва да се допусне по материалноправния въпрос от предмета на иска с пр. осн. чл.31, ал.2 от ЗС, за необходимостта от писмено искане за обезщетение, като предпоставка за възникване на задължението, при отправено преди възникване на съсобствеността такова към ползващите имота ответници. В. съд е приел, че ищцата е отправила писмено искане за обезщетение, което е получено от първия ответник, но преди възникване на съсобствеността; затова според АС няма покана към ползващ съсобственик, като предпоставка за уважаване на иска. Тези изводи противоречат на практиката на ВКС по чл.290 от ГПК. Така в р. по гр.д. №1562/10 г. на четвърто г.о., на въпроса: „необходимо ли е ново искане, когато ползващият имота е бил поканен да плаща обезщетение преди да придобие идеални части от него?”, е отговорено, че „когато едно лице използва чужд имот, то дължи обезщетение на всеки от съсобствениците и без покана. Няма пречка обаче някои от съсобствениците да го поканят да плаща обезщетение. Ако след получаването на поканата използващият придобие някаква идеална част от имота, не е необходимо съсобствениците, които вече са го поканили да плаща обезщетение да го канят повторно. Само съсобствениците, които не са го канили преди придобиването трябва да го поканят, за да получат обезщетение и за времето след това”. Подобни са изводите и в цитираното от касатора р. по гр.д. №272/09 г. на четвърто г.о. на ВКС. В последното е посочено още, че е достатъчно поканата на неползващия съсобственик да бъде отправена до единия от съпрузите – съсобственици и еднолични ползватели на имота. Поради изложеното, при наличие на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, ВКС на РБ, трето г.о.