Определение № 5148 от 26.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2684/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор К. Г., срещу въззивно решение № 384 от 26.03.2026 г., постановено по в. гр. д. № 1531/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 1613 от 18.03.2025 г., постановено по гр. д. № 4297/2024 г. по описа на Софийски градски съд, в частта за осъждането на Прокуратурата на Република България да заплати на Д. С. С. сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от незаконно обвинение, производството по което е прекратено с постановление от 13.09.2019 г. по пр. пр. № 972/2017 г. по описа на ОП – Враца (ДП № 258/2017 г. на РУ на МВР – Враца), на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК, влязло в сила на 21.12.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.04.2021 г., до окончателното ѝ изплащане. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните вреди, претърпени от ищеца, като е нарушен принципът за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че съдът не е изложил мотиви в решението си относно наличието на причинно-следствена връзка между преценените като релевантни за случая обстоятелства и причинените вреди, като не е посочил и значението на всяко едно от обстоятелствата по отношение на размера на присъденото обезщетение. Искането е за отмяна на решението и намаляване размера на присъденото обезщетение до сума, която съответства на действително претърпените от ищеца неимуществени вреди. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните правни въпроси: 1/ „за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“ – сочи се противоречие с т. 2 от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 2/ „за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, установена по реда на чл. 290 ГПК, а именно решение № 60243 от 01.11.2021 г. по гр. д. № 1099/2021 г. на IV г.о., решение № 60200 от 28.10.2021 г. по гр. д. № 3764/2020 г. на III г.о. и решение № 50073 от 22.06.2023 г. по гр. д. № 3257/2022 г. на III г.о. Ответникът по жалбата Д. С. С., в писмен отговор, подаден чрез адв. И. В., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване, като взема становище и за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил от фактическа страна, че на 13.03.2017 г. е образувано ДП № 258/2017 г., пр. пр. 972/2017 г. по описа на ОП – Враца срещу неизвестен извършител, а на 01.07.2017 г. е повдигнато обвинение на Д. С. С. и други две лица в извършване на тежко умишлено престъпление, осъществяващо фактическия състав на чл. 199, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК; че на 30.06.2017 г. е извършено процесуално следствено действие, претърсване и изземване на вещи в дома и от автомобила на ищеца, както и личен обиск, а след него и задържане под стража за срок от 72 часа; че със съдебно определение от 03.07.2017 г. на Д. С. С. е определена мярка за процесуална принуда „домашен арест“, променена с прокурорско постановление от 02.03.2018 г. в „подписка“; че на 05.02.2019 г. с постановление на ОП – Враца, наказателното производство срещу ищеца по отношение на квалифициращия елемент в съучастие е прекратено и са му върнати иззетите вещи; че с постановление от 08.05.2019 г. е отменена и мярката за неотклонение „подписка“, а с постановление от 13.09.2019 г., производството по обвинението изцяло е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК поради недоказаност и е отменена и забраната за напускане пределите на Република България. Решаващият състав е кредитирал и показанията на свидетеля С. В., живееща на съпружески начала с ищеца, от които е установил, че към момента на повдигане на незаконното обвинение, същата е очаквала второ дете, но вместо подкрепа от него, заедно са преживели емоционален шок, а продължителността на обвинението станало причина и за финансов недостиг. Задържането на ищеца станало известно на всички лица от близкия му кръг и на познатите му, които тогава коментирали, а сега и си спомняли, че ищецът не е бил в състояние да се труди и да има доходи. Това наложило от една страна свидетелката да започне работа, а от друга страна ищецът да изпитва допълнителни притеснения от невъзможността да реализира финансови средства за издръжка на семейството. От показанията на свидетеля П. Ш., близък приятел на ищеца, е констатирал, че същият дава идентични сведения за състоянието на ищеца непосредствено след повдигане на обвинението, като допълва, че се е опитвал да помогне на С. да си намери работа, но висящността на наказателното производство се явявала пречка за неговото наемане. Съобразил е също така и съдържанието на представените статии, в които медийно е отразено задържането на ищеца, от което е намерил, че поводът за наказателно преследване е бил и медийно отразен, съответно е дадена публичност на събитията и участието на ищеца в тях. При тази фактическа обстановка второинстанционният съд е преценил предявения иск по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за основателен. По отношение на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е съобразил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и разясненията на ППВС № 4/1968 г., съгласно които от значение са вида и характера на упражнената процесуална принуда, общата ѝ продължителност, предмета на наказателното производството, в т. ч. тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното преследване, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение е за деяние, което не е извършил или не са налице доказателства за авторството на деянието, и наложената мярка за неотклонение са се отразили негативно на физическото му здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, а така също от социално-икономическите условия в страната. Съобразил е и разрешението в практиката на ВКС, съгласно което когато ищецът твърди страдания над обичайните или конкретно увреждане на здравето, те подлежат на обезвреда при съответното успешно проведено пълно главно доказване от негова страна. С оглед изложените съображения решаващият състав е намерил, че в случая ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и които подлежат на обезщетяване от процесуалния субституент на държавата в лицето на Прокуратурата на Република България. Съобразил е, че С. е бил привлечен като уличено лице за извършено престъпление на 01.07.2017 г., като наказателното производството срещу него е продължило до 18.10.2019 г., когато с постановление на прокурор при ОП-Враца обвинението по чл. 199, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 20 НК е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК поради недоказаност и е отменена наложената му забрана за напускане пределите на Република България. Констатирал е също, че ищецът е обжалвал постановлението за прекратяване, относно основанието, но с определение № 511/18.10.2019 г. постановлението е потвърдено и е влязло в сила. При формиране на решаващите си изводи въззивната инстанция е съобразила, че продължителността на наказателното производство възлиза на 2 години и 7 месеца; че разследването е било с три лица, включително ищеца, но извършваните действия по разследване са своевременни без да е налице забавяне, а още по-малко забавяне в неразумен срок, от което за ищеца да настъпят вреди над обичайните негативни емоции; че извършеното задържане е за кратък, 72 часов период, след което на 03.07.2017 г. спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „домашен арест“, изменена в „подписка“ с постановление от 02.03.2018 г. и отменена с постановление от 08.05.2019 г.; че и двете мерки са напълно съобразени с обстоятелствата около семейния му живот, а именно появата на нов член в семейството; че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е негативен факт, свързан с незаконното обвинение, доколкото изрично е посочено като основание за прекратяване на трудовото правоотношение, но има връзка с претенция за имуществени вреди, каквато не е предмет на исковото производство; че медийното отразяване също е факт, доказан с писмени обстоятелства и е по повод на незаконното обвинение, както и в пряка причинна връзка с него. С оглед изложените мотиви, преценявайки съдържанието на доказаните в процеса неимуществени вреди, които не надхвърлят обичайните, техния интензитет и проявление във времето; продължителността на наказателното производство; наложените на ищеца мерки за неотклонение, и продължителността им; характерът и тежестта на незаконното обвинение; възрастта на ищеца към датата на привличането му като обвиняем (на 27 години); негативните преживявания, доказани с показанията на разпитаните свидетели, както и предвид икономическите условия в страната, решаващият състав е определил като справедлив размер за обезщетяване на вредите в размер на 10 000 лева. Поради съвпадение на изводите на двете съдебни инстанции, същият е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставеният в изложението първи въпрос, „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД”, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че „отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и ,че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното, не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред; не е даден справедлив стойностен израз на действително причинените на ищеца вреди. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Не е налице и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. В случая въззивното решение е мотивирано, като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по спора и поради това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика. Въз връзка с втория поставен в изложението въпрос следва да се посочи, че не е налице противоречие и с трайно установената практика на ВКС относно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. В процесния случай въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в трайната съдебна практика /в това число и цитираните от касатора съдебни решения/, съгласно която е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Взел е предвид общата продължителност на наказателното производство от 2 години и 7 месеца; характерът и тежестта на незаконното обвинение; наложените на ищеца мерки за неотклонение, както и тяхната продължителност; възрастта му от 27 години към датата на привличането като обвиняем; негативните преживявания вследствие на обвинението, с оглед показанията на разпитаните по делото свидетели; медийното отразяване на случая. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси. Предвид изхода, разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е поискала присъждането на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,