Определение № 3108 от 26.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1756/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частни касационни жалби на Ф. Ю. Щ. и Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ (НББАЗ), чрез процесуалните им пълномощници, срещу определение № 18 от 15.01.2024 г. по в. ч. гр. д. № 468/2023 г. по описа на Бургаски апелативен съд. Ищецът Ф. Ю. Щ. обжалва въззивното определение в частта, с която е оставена без уважение частната му жалба против определение № 2114 от 18.08.2023 г., постановено по гр. д. № 357/2023 г. на Бургаския окръжен съд, с което на основание чл. 130 ГПК е прекратено производството по предявения от него против НББАЗ иск за сумата от 26 000 лв., частичен иск от 160 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 30.08.2020 г. на автомагистрала Б27 във Федерална република Германия, причинено от А. – Б. Я., поради липса на процесуална легитимация на ответника. Ответникът НББАЗ обжалва въззивното определение в частта, с която е оставена без уважение частната му жалба против определение № 2517 от 10.10.2023 г. по гр. д. № 357/2023 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която е отхвърлена молбата на НББАЗ по чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на постановеното по делото прекратително определение № 2114 от 18.08.2023 г. в частта, касаеща сторените по делото разноски за платено адвокатско възнаграждение над присъдените 3 276 лв. с ДДС до пълния претендиран размер от 13 260 лв. с ДДС. В частната касационна жалба на Ф. Щ. се излага, че въззивното определение в обжалваната от него част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост; и се моли за отмяната му. Твърди се, че към исковата молба са представени доказателства за отправени претенции както до кореспондента на застрахователя на сочения за виновен водач („Дженерали застраховане“ АД), така и до НББАЗ, като предвидените в чл. 515, ал. 1, т. 1 КЗ и чл. 516, ал. 2 КЗ срокове са изтекли. Поддържа се, че са налице предпоставките на чл. 515 КЗ за ангажиране отговорността на ответника, тъй като не е представен мотивиран отговор от представителя на застрахователя, а отделно от това в продължение на два месеца от настъпване на застрахователното събитие не е можело да се определи застрахователят на виновния водач. Излагат се доводи, че въззивният съд е постановил акта си, без да обсъди всички доказателства и данни по делото в тяхната съвкупност, всички защитни позиции на ищеца и изложените от него доводи за липса на представен мотивиран отговор от кореспондента на застрахователя и за неоснователност на отказа на НББАЗ, както и без да се произнесе по наведеното в частната въззивна жалба възражение, че е налице хипотеза за ангажиране отговорността на НББАЗ по чл. 515, ал. 3, т. 2 КЗ. Искането за допускане на касационно обжалване е по следните въпроси, разрешени според жалбоподателя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителна такава, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: 1. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства, възражения и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка? Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка? и 2. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи в частната въззивна жалба? Допълнителният селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с твърдяното произнасяне на въззивния съд в противоречие с приетото от ВКС в следната съдебна практика: т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 97 от 02.05.2019 г. по гр. д. № 3457/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 151 от 30.07.2019 г. по гр. д. № 3044/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 45 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 1466/2018 г. на ВКС, III г. о. и решение № 146 от 13.11.2015 г. по т. д. № 2687/2014 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 1 и решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о. и решение № 1116 от 01.10.2008 г. по гр. д. № 4876/2007 г. на ВКС, V г. о. – по въпрос № 2. Поддържа се и наличие на самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, изведено от твърдяното несъответствие на фактическите и правни изводи на съда с данните по делото и основните начала на гражданския процес; грубо нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, нарушение на императивни правни норми и основни принципи, засягащи търсената от ищеца защита; противоречие между изложените в исковата молба твърдения и очертания от съда предмет, както и между фактите и приложената от съда правна норма (правната квалификация). В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, чрез процесуален пълномощник, депозира отговор, с който излага съображения против допускането на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по същество. В частната касационна жалба на НББАЗ се твърди неправилност на обжалваното определение в съответната част на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че платеното от страната адвокатско възнаграждение е в минималния размер съгласно чл. 2, ал. 7 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ). Излагат се аргументи, че при предявен частичен иск материалният интерес по делото се изразява в пълния размер на вземането, посочен в исковата молба. Навеждат се и доводи, че платеното възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на делото, тъй като то касае специализирана правна материя с международен елемент, изискваща детайлно познаване на застрахователното, деликтното, съюзното и международното частно право и на относимата практика на СЕС, както и боравене с чужда национална правна система и съответно – с правни източници, юриспруденция и документи на чужд език. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, които според този жалбоподател са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд за изхода на спора, а именно: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях?; 2. Прекратяването на производството в ранната му фаза, след депозиране на отговор на исковата молба, може ли да служи като критерий за определяне размера на дължимото на ответната страна възнаграждение за процесуално представителство?; 3. При прекратяване на производството в ранната му фаза, след депозиране на отговор на исковата молба, следва ли размерът на дължимото на ответната страна възнаграждение за процесуално представителство да бъде определен въз основа на предявения частичен иск, а не върху пълния размер на вземането? и 4. При предявяване на иска като частичен, разноски (по смисъла на чл. 78 ГПК) само върху предявената част от иска ли се дължат или върху пълния посочен размер? В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК НББАЗ се позовава на следната съдебна практика, в противоречие с разрешенията по която счита, че се е произнесъл въззивният съд: т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 8 от 19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т. о., решение№ 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о. и решение № 161 от 04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 1 и определение № 60094 от 13.09.2021 г. по ч. гр. д. № 1652/2021 г. на ВКС, II г. о., определение № 670 от 19.10.2015 г. по ч. гр. д. № 3982/2015 г. на ВКС, IV г. о., определение № 332 от 19.07.2019 г. по ч. т. д. № 1432/2019 г. на ВКС, I т. о., определение № 498 от 19.07.2019 г. по ч. т. д. № 1586/2019 г. на ВКС, II т. о., определение № 162 от 02.04.2019 г. по ч. гр. д. № 2377/2018 г. на ВКС, IV г. о. и определение № 832 от 30.12.2014 г. по ч. т. д. № 3418/2014 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 2. По останалите формулирани въпроси с №№ 3 и 4 се сочи наличието на допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, защото засягат съотношението между цената на иска и материалния интерес по делото при предявен частичен иск, като липсва съдебна практика, която да им дава отговор. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се навежда и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, като постановено при допуснато нарушение на приложима материалноправна норма – чл. 2, ал. 7 НМРАВ и доколкото въззивният съд правилно е приел, че наредбата се прилага при уреждане на въпроса относно дължимите между страните разноски при прекратяване на производството по делото, но не е приложил същата в цялост, вкл. посочената разпоредба. Срещу частната касационна жалба е депозиран писмен отговор от Ф. Ю. Щ., чрез процесуален пълномощник, с който се заявява становище за липса на релевираните от НББАЗ основания за допускане на касационно обжалване и за правилност на въззивното определение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение констатира, че частните касационни жалби са подадени от надлежни страни, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение № 2114 от 18.08.2023 г., като е съобразил оплакванията в частната жалба, мотивите на Бургаския окръжен съд и нормативната уредба, включително разпоредбата на чл. 515, ал. 3 КЗ, въззивният съд е изложил следното: Производството по делото е образувано по искова молба на Ф. Щ. против НББАЗ за сумата от 26 000 лв., частичен иск от 160 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 30.08.2020 г. на автомагистрала Б27 във Федерална Република Германия, причинено от А. – Б. Я. с лек автомобил „Фолксваген „Пасат“, с посочен регистрационен номер, застрахован при „HUG – Coburg“; На 26.08.2021 г. ищецът е предявил първоначално претенция за заплащане на застрахователно обезщетение пред ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ в качеството му на кореспондент на „HUG – Coburg“, който в отговор е уведомил пострадалия, че посоченият в щетата автомобил не съответства на този с регистрационен номер, застрахован при тях, тъй като е друга марка и модел, и на това основание е отказал застрахователно обезщетение; На 02.02.2022 г. ищецът се е обърнал към НББАЗ, което в отговор от 18.05.2022 г. го е уведомило, че според информация от германския компенсационен орган л. а. „Фолксваген „Пасат“, с рама (VIN) № WVWZZZ3BZYP433762 притежава peг. № KS-K 1185 и е имал застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при германския застраховател Generali Versicherung AG, чийто представител за уреждане на претенции в Р. България е „Дженерали застраховане“ АД; На 23.05.2022 г. ищецът е отправил претенция до „Дженерали застраховане“ АД за плащане на обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от получените при ПТП телесни увреждания; На 17.08.2022 г. „Дженерали застраховане“ АД е уведомило ищеца, че застрахователният договор относно процесния автомобил е изтекъл на 02.07.2020 г., т. е. преди ПТП от 30.08.2020 г., но според информация от германския компенсационен орган последният застраховател на автомобила следва да заплати за нанесените щети, в случай че бъде доказана вината на застрахования, поради което „Дженерали застраховане“ АД е поело обработката на щетата като представител за уреждане на претенции на германския застраховател Generali Versicherung AG; В писмото е посочено, че до момента не е изяснено кой от шестимата души в автомобила е бил водач към момента на ПТП, отделно – всички са били под въздействието на алкохол, без поставени предпазни колани и са знаели, че водачът също е бил под въздействието на алкохол и че автомобилът е без валидни peгистрационни табели и без сключена застраховка; По тази причина, на база наличната към този момент информация, от „Дженерали застраховане“ АД са отказали плащането на обезщетение за претендираните вреди; На 02.12.2022 г. ищецът е отправил претенция до НББАЗ, отново базирайки се на обстоятелството, че л. а. „Фолксваген „Пасат“ е бил без peгистрационен номер и без застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите; С писмо от 05.12.2022 г. НББАЗ е уведомило пострадалия, че за процесния лек автомобил с рама (VTN) № WVWZZZ3BZYP433762 е дадено покритие от Generali Versicherung AG като последен застраховател, а отказът на „Дженерали застраховане“ АД да изплати обезщетение е поради липса на резултат от образуваното във връзка със събитието досъдебно производство, а не поради липса на покритие. При тези фактически данни решаващият съдебен състав е споделил съображенията на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения иск. Приел е, изхождайки от разпоредбите на чл. 515 КЗ, че искът срещу НББАЗ би бил допустим само в хипотезата, когато чуждестранният застраховател на виновния водач или неговият представител в Република България не са дали мотивиран отговор по претенцията в тримесечен срок от предявяването ѝ. Предвид безспорния факт, че ищецът е сезирал представителя на застрахователя – „Дженерали застраховане“ АД, и е получил мотивиран отговор от него, въззивният съд е формирал извод, че в случая не са налице условията за ангажиране отговорността на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ за заплащане на обезщетение, в качеството му на компенсационен орган по чл. 515 КЗ. Не са възприети доводите на частния жалбоподател, че отговорът на „Дженерали застраховане“ АД е немотивиран, тъй като в него изрично и подробно е посочена причината за постановения отказ. За да остави без уважение частната жалба на НББАЗ относно сторените разноски за платено адвокатско възнаграждение над присъдените 3 276 лв. с ДДС до претендираните 13 260 лв. с ДДС, съставът на Бургаския апелативен съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, като при определянето им първата инстанция е съобразила цената на иска, фактическата и правна сложност на спора, вида и броя на извършените процесуални действия и възражението на ищеца за прекомерност. Мотивирал се е, че искът изрично е предявен като частичен за сумата от 26 000 лв. и разноски се дължат само за предявената част, а не за пълния посочен размер, като предвид прекратяването на производството след депозиране на отговор на исковата молба, първоинстанционният съд правилно е определил размера на дължимото на ответната страна възнаграждение за процесуално представителство (2 760 лв.) в съответствие с чл. 7, ал. 2, т. 5 НМРАВ, според цената на иска от 26 000 лв., ведно с дължимия ДДС в размер на 546 лв. Настоящият съдебен състав намира, че по частната касационна жалба на Ф. Ю. Щ. касационно обжалване не следва да се допуска. Формулираните от този жалбоподател процесуалноправни въпроси са принципни и относими към всеки съдебен акт, с който въззивният съд се произнася по същество, но не са разрешени от състава на Бургаския апелативен съд в противоречие с практиката на ВКС по тях. Въззивният съд е взел предвид както твърденията и доводите на страната – частен жалбоподател, така и всички установени по делото фактически данни; преценил е нормативната уредба относно това, в кои случаи и при какви условия е допустимо НББАЗ да отговаря за обезщетяване на вреди като компенсационен орган и в заключение е формирал извод, че в конкретния случай хипотезата на чл. 515, ал. 3, т. 2 КЗ не е налице. Съдът е изложил и съображения защо приема, че в случая е получен мотивиран отговор от представителя на чуждестранния застраховател по смисъла на чл. 515, ал. 4, т. 1 КЗ. Всъщност с поставените въпроси частният жалбоподател изразява несъгласие с правилността на изводите на съда по съществото на процесуалноправния спор, но този резултат не се дължи на неизпълнение на задължения на въззивния съд във връзка с обсъждане на релевираните доводи и събраните по делото доказателства. Въпроси по приложението на разпоредбите на чл. 515 КЗ не са формулирани, а правилността на въззивното определение не подлежи на преценка в етапа по селектиране на касационните жалби при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед изложеното съдът намира, че предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на исканото обжалване не се доказват, още по-малко въпросите могат да се квалифицират като такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид трайно установената практика на ВКС по тях. Не се установява и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От самото съдържание на обжалваното определение не е видно същото да е постановено при груби нарушения на правилата на формалната логика или при превратно прилагане на закона (в неговия обратен смисъл). Изводите на въззивния съд относно отсъствието на изискуемите предпоставки за предявяване на претенция, респ. иск срещу НББАЗ са основани на фактите по делото и приложимата правна уредба, като евентуални неясноти относно тълкуването и приложението на същата, при липса на практика на ВКС, могат да са основание за допускане на касационно обжалване единствено при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Приложното поле на касационното обжалване не се установява и по частната касационна жалба на НББАЗ. Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. за задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, пар. 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС и в действителност съставлява пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност на подобно споразумение националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително и когато предвидените в посочената наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Горното задължително разрешение следва да се приложи и в случая на чл. 2, ал. 7 НМРАВ (нова – ДВ бр. 88 от 2022 г.), не само заради неприложимостта на Наредбата в нейната цялост, а и тъй като цитираната разпоредба установява допълнително, ново и тежко антиконкурентно условие, а именно минималното адвокатско възнаграждение при частичен иск да зависи не от цената на иска, определена по реда на ГПК, както е в общия случай, а от цената на пълния размер на вземането, който стои вън от спорния предмет по делото. Предвид гореизложеното, без значение за определянето на дължимите разноски, които следва да се възложат в хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК, вр. чл. 78, ал. 5 ГПК са въпросите, свързани с „необсъждането“ на възражение, основано на чл. 2, ал. 7 НМРАВ, както и въпросите относно това, коя следва да бъде базата за определяне на адвокатското възнаграждение при предявен частичен иск, с оглед горепосочената разпоредба от Наредбата. Не удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и въпросът дали прекратяването на производството в ранната му фаза, след депозиране на отговор на исковата молба, може да служи като критерий за определяне размера на дължимото на ответната страна възнаграждение за процесуално представителство, тъй като този въпрос е бегло засегнат в мотивите на обжалвания акт и не е обусловил в достатъчна степен правнорелевантната воля на съда за изхода на производството по частната жалба. Липсата на въпрос, покриващ критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК, освобождава съда от задължението да преценява наличието на допълнителните селективни основания, на които жалбоподателят се позовава. И по тази частна касационна жалба не се установява основанието за достъп до касационна проверка по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК по посочените по-горе общи съображения, като обстоятелството, че въззивният съд все пак се е съобразил с минималните размери на адвокатските възнаграждения по чл. 7, ал. 2 НМРАВ с оглед цената на иска, е изцяло в полза на НББАЗ и не може да доведе до благоприятна за жалбоподателя промяна в резултата по делото, съобразно вече изложените мотиви относно неприложимостта на Наредбата. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение