Определение № 3234 от 16.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2020/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Симона 1995“ ЕООД, подадена чрез процесуален представител адв. К. П. против решение № 103/27.01.2026г., постановено по в.гр.д. № 1086/2025г. по описа на Апелативен съд – София. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 5960/04.11.2024г., поправено с решение № 1447/13.03.2025г., постановено по гр.д. № 9342/2021г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ вр. чл. 4, § 3 от ДЕС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени предявените от „Симона 1995“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] против Република България, представлявана от министъра на финансите, а в условията на евентуалност против Народно събрание на Република България искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 691057.04 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи – разликата между договорената в договора за изкупуване на електроенергия цена и действително платената такава от ЧЕЗ „Електро България“ АД за периода м. 08.2016г. - м. 06.2021г. – да получи цена за произведена електрическа енергия от приемането на § 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ /обн. ДВ бр. 56/2015г., в сила от 24.07.2015г./, ведно със сумата от 140902.33 лева, представляваща лихва за забава за разликата между дължимата по договора и реално заплатената цена за произведена енергия за периода 21.07.2018г. – 21.07.2021г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното плащане на задължението. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искови претенции да бъдат уважени. Касационният жалбоподател поддържа, че неправилно въззивният съд е приел, че приемането на § 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ не е в противоречие с общностни принципи и с правото на ЕС. Приемането на § 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ е довело до намаляване на преференциалната цена за изкупуване на електроенергия от възобновяеми източници, респ. до намаляване на очакваните приходи на производителите, планирани на база действащ закон и дългосрочни договори. Налице е очевидна и несъразмерна намеса на държавата в патримониума на засегнатите дружества и осуетяване на легитимно очакване, базирано на ясен закон и сключени в тяхно изпълнение дългосрочни договори за изкупуване на електроенергия по фиксирани цени. Поддържа, че фиксираните цени са били определени като преференциални от самата държава в предшестващ нормативен акт в изпълнение на общностна и национална политика за насърчаване на инвестициите в производството на енергия от възобновяеми източници. С въвеждането на § 18 и приемането на Решение Ц-14/01.07.2014г. от КЕВР определена категория ВЕИ производители, а именно тези подпомагани по програма на ДФ Земеделие са поставени в по-неблагоприятна позиция спрямо останалите производители на електроенергия от ВЕИ на пазара. Твърди, че приемането на § 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ противоречи на основни начала на правото на ЕС, отнасящи до правната сигурност и легитимните очаквания на лицата. Наложените промени са въведени в нарушение на принципите на обоснованост, стабилност, откритост и съгласуваност в рамките на ЕС, както и в нарушение на равните права на всички субекти, свързани със стопанската дейност, монополизма, конкуренцията, потреблението и инвестициите. В писмени отговори на касационната жалба ответниците по касация Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез процесуален представител главен юрисконсулт Д. К. и Народното събрание, чрез процесуални представите юрисконсулти М. Г. и А. С., изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорват касационната жалба като неоснователна. Поддържат, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Прокуратура на Република България не изразява становище. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: В решението си въззивният съд приел за установени следните факти: на 23.07.2021г. ищецът „Симона 1995“ ЕООД предявил срещу Държавата, а евентуално срещу Народното събрание искове с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ вр. чл. 4, § 3 от ДЕС за ангажиране отговорността на държавата, евентуално в лицето на процесуалния субституент – законодателният орган, в причинна връзка с чийто незаконен акт е понесъл имуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз при осъществяване на законодателната дейност, съизмерими с размера на понесените вреди – разликата в цената, по която се заплаща произведената от ищеца енергия до влизането в сила на ЗИДЗЕ от юли 2015г. в размер на 0.56741 лв. без ДДС за kWh и тази след влизането в сила на ЗИДЗЕ от 0.10614 без ДДС за kWh, която за периода от месец август 2016г. до месец юни 2021г. възлиза на сумата от 673476.15 лева с ДДС, ведно с лихва за забава, както и ведно със законната лихва от 23.07.2021г. Исковата си молба ищецът основал на твърдения, че има качеството на производител на електроенергия от възобновяеми източници /ВЕИ/ и е собственик на Фотоволтаична електрическа централа Уши-3 в м. „Банкови ниви“ в землището на [населено място], [община], Област Кюстендил, с разрешение за ползване. За установено въззивният съд приел, че изграждането на централата ищецът осъществил въз основа на сключен на 25.07.2012г. договор за отпускане на финансова помощ по мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия" по Програма за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013г. с Държавен фонд „Земеделие". По силата на договора Фондът е предоставил до 70 % от допустимите за финансиране средства за изграждане на фотоволтаичната електрическа централа /ФЕЦ/. За безспорен по делото, съдът приел и факта, че ищецът изградил фотоволтаичната централа със средства, от които 70 % получена безвъзмездна финансова помощ по мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия“ от Програма за развитие на селските райони за периода 2017г. - 2013г. /ПРСР/, подкрепена от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони. Фотоволтаичната електроцентрала била въведена в експлоатация на 11.08.2012г. На 15.06.2012г. ищецът е сключил договор с „ЧЕЗ Електро България“ АД за изкупуване на произвежданата от електроцентралата електрическа енергия за срок до 11.06.2032г. по преференциална цена, определена от ДКЕВР, която към тази дата е била 567.41 лв/МВтч без ДДС съгласно Решение № Ц-018/31.03.20210г. Тази цена е била приложима до 24.07.2015г., като след това с Решение № Ц-14/01.07.2014г. на ДКЕВР била променена на 106.14 лв/МВтч. От представените писмени доказателства и заключението на вещо лице по изслушана ССчЕ, което не е било оспорено и съдът кредитирал като обективно дадено, приел за установено, че за процесния период м. 08.2016г. - м. 06.2021г. произведеното от централата на ищеца количество енергия е изкупувано на цена от 106.14 лв/МВтч и получената от него цена е общо 155 244.07 лв. В случай, че изкупуването бе при първоначално определената цена от 567.41 лв/МВтч, то ищецът би получил сумата от 850 302.01 лв. Въз основа на тези факти от правна страна въззивният съд определил, че спорни по делото са въпросите налице ли е вреда, понесена от ищеца от разликата в цената на изкупуване на произведената от него електроенергия от възобновяеми източници /ВЕИ/, след промяната й с приемането на § 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ, и дали с тази норма са нарушени основополагащи принципи и норми от правото на Европейския съюз от страна на Държавата и НС. По спорните въпроси въззивният съд споделил изводите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 от ГПК препратил към неговите правни изводи. Допълнително изложил съображения, че с оспорения от ищеца § 18 от ПЗР към ЗИД на Закона за енергетиката /обн. ДВ, бр. 56/2015г., в сила от 24.07.2015г./ се предвижда, че за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници чрез енергийни обекти, които са изградени със средства от национална или европейска схема за подпомагане и по отношение на които заявления за подпомагане са постъпили до влизането в сила на Закона за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/, се прилагат цените по чл. 31, ал. 8 от ЗЕВИ, които последно са определени с решение на КЕВР към датата на влизането в сила на този закон. Според § 18, ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗЕ, производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници са задължени в срок до 31.07.2015г. да приведат договорите за изкупуване на електрическа енергия, които са сключили с обществения доставчик или съответния краен снабдител, в съответствие с изискванията на ал. 1. Според ал. 3 на § 18, след изтичане на срока по ал. 2 общественият доставчик или съответният краен снабдител изкупуват произведената електрическа енергия по цените, предвидени в ал. 1, като ал. 3 се прилага и в случаите на неизпълнение на задължението по ал. 2. В ал. 5 на § 18 е предвидено, че за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници по ал. 1 не се прилагат разпоредбите на чл. 31, ал. 4 и чл. 32, ал. 3 от ЗЕВИ. След изтичане на срока на договора за изкупуване по чл. 31, ал. 2 от ЗЕВИ преференциални цени не се предоставят. Въз основа на тази уредба, въззивният съд приел, че промяната на § 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ касае бъдещ доход на определени стопански субекти производители на електроенергия от възобновяеми източници и за да се признае същия за „собственост“ следва да притежава качествата на сигурно вземане. Изтъкнал, че такъв характер процесното вземане не притежава, доколкото в текста на самия договор между ищеца и третото за спора лице „ЧЕЗ Електро България“ АД за изкупуване на ел. енергия изрично са предвидени обстоятелства, които по естеството си влияят на начина на определяне на преференциалните цени и допускат промяна в отношенията между страните. На твърденията на ищеца, че § 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ е приет в нарушение принципите на правната сигурност, оправдани правни очаквания и равно третиране, както и в нарушение на чл. 107-108 ДФЕС, Директива 2009/28/ЕО, Директива 2009/72/ЕО и ХОПЕС, посочил, че е даден отговор в Решение № 5/11.05.2017г. по к.д. № 12/2016г. на КС на РБ, с което е отхвърлено искането на четиридесет и девет народни представители от 43-то Народно събрание за обявяване на противоконституционност и за установяване на несъответствие с чл. 63 от ДФЕС и правото на Европейския съюз. Въззивният съд отбелязал, че съгласно чл. 149, ал. 1, т. 4 от КРБ, Конституционният съд се произнася за съответствието на сключените от Република България международни договори с Конституцията, за съответствие на законите с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна, което включва и съответствие на законите с правото на Европейския съюз. На основание чл. 14, ал. 6 от ЗКС решенията на КС са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани. Съобразил приетото в мотивите на решението на КС, че оспорените законодателни промени, въведени с § 18 ПЗР на ЗИДЗЕ не могат да се квалифицират като нарушаващи правната предвидимост и доверието в стабилността на правната рамка за сектор „Енергия от възобновяеми източници“ за всеки разумен и добросъвестен инвеститор; че § 18 ПЗР ЗИДЗЕ не противоречи на чл. 4, ал. 1 от Конституцията на това основание, нито нарушава принципа на законност поради противоречие с целите на Закона за енергията от възобновяеми източници и че неговите разпоредби водят до вътрешно противоречие в същия закон; че са неоснователни и твърденията за противоречие с чл. 4, ал. 1 от Конституцията, поради нарушаване на принципа на правна сигурност, чрез допуснато обратно действие на оспорената разпоредба. По отношение на правилото в § 18, ал. 1 от ПЗР ЗИДЗЕ, е налице действие на оспорената законова норма върху заварени правоотношения, юридически факти, които са настъпили до влизането в сила на закона, но не са завършили действието си и тези правоотношения се развиват в контекста на регулиран пазар. Според решението на КС, средствата избрани от законодателя за постигането на целта на закона, са разумни и подходящи, доколкото преференциалните цени не отпадат с ретроактивен ефект stricto sensu, а само се намаляват при гарантиран срок на договорите и изкупуването, така че да се осигури възвръщане на инвестициите и разумна печалба в срока на договора. Правилото на § 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ не води до промяна на съществени елементи на заварените договори за изкупуване на електроенергия от ВИ, каквито са предметът и срокът на договора, преференциалният характер на цената за изкупуване, приложима за производителите по същата, а единствено на режима на ценообразуване за договори за изкупуване с неприключил срок. Съдът е стигнал до извод, че с оспорената законодателна промяна не само не се нарушава, но се постига ефективно реализиране на принципа законът да гарантира равни условия за стопанска дейност на всички икономически активни субекти, установен в чл. 19, ал. 2 от Конституцията, с което изрично се опровергават наведените от ищеца твърдения за нарушение на чл. 16, чл. 20 и чл. 21 от ХОПЕС. Подчертал, че в решението на КС изрично се посочва, че СЕС не е снизходителен към аргумента за легитимни правни очаквания в контекста на държавната помощ и поставя съществени изисквания към инвеститорите; че държавната интервенция в разходите на обществото чрез ограничаване на мерките за подпомагане, когато икономическата ситуация го изисква /в случая – доказан дефицит на НЕК и несъразмерна тежест за потребителите битови и бизнеса/, е социално оправдана. Предприетата законодателна промяна е с оглед обществения интерес за регулиране на енергийния пазар. Недопускане на промяна в действащата законодателна рамка за дълъг период от време /20 годишния период на действие на процесния договор/ в динамична ситуация на преход към отварящ се за конкуренция електроенергиен пазар на национално ниво и изграждането на вътрешен енергиен пазар за ЕС, не намират правна опора. Съдът е приел също така, че в конкретния случай твърдяното наличие на оправдани правни очаквания, за субектите по § 18, ал. 1 ПЗР от ЗИДЗЕ, е неоснователно, като не е налице несъответствие на оспорената в искането законова разпоредба с чл. 63 ДФЕС. Също така, въззивният съд споделил изводите на СГС, че нормата на § 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ не противоречи на Директива 2009/72/ЕО, която предвижда стимулиране на производителите на енергия и възможност за нови инвестиции, но не ограничава държавите членки в регулацията на пазара в интерес и на другите участници в него. Производителите на енергия от възобновяеми източници са стимулирани от държавата чрез финансиране и първоначално изкупуване на произведената енергия на преференциални цени. При промяна на обществените и пазарните условия обаче няма пречка да се ограничават по обем предвидените стимули, в това число – чрез промяна на изкупната цена. Изтъкнал, че в Решение от 11.07.2019г. по съединени дела С-180/18. С-286/18 и С-287/18, СЕС е възприел тезата, че чл. 3, § 3, б. „а“ от Директива 2009/28/ЕО във връзка с принципите на правна сигурност и защитата на оправданите правни очаквания трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която позволява на държава членка да намали или дори да премахне определените по-рано тарифи за стимулиране на електроенергията от слънчеви фотоволтаични инсталации. Тези решения на СЕС посочил, че кореспондират със становището, възприето и в решението на КС, че държавата разполага с правото да намали размера на преференциалните цени с цел да премахне свръхкомпенсирането на доставчици като ищеца, който вече е получил помощ при изграждане на фотоволтаичната централа и да го постави при равни условия с другите видове доставчици, като по този начин намали икономическата тежест, възложена на потребителите. На следващо място въззивният съд приел, че не е налице нарушение и на чл. 17 от ХОПЕС, защитаващ правото на собственост. Бъдещ доход може да се смята за собственост, когато вече е бил реализиран и е бил обект на сигурно вземане или ако са налице особени обстоятелства, които могат да създадат у заинтересованото лице оправдани правни очаквания да получи имуществена стойност. В съответствие с утвърдената практика по въпроса съдът е посочил, че се касае за очаквано вземане, в условията на пазар с регулаторен режим, но с променящи се цени, а не до реализирано такова вземане. Според възприетото становище в решението по съединени дела С-798/18 и С-799/18, правото на операторите на фотоволтаични инсталации да се ползват без промяна от насърчения за целия срок на действие на сключените договори за изкупуване, не е придобито правно положение и не е обхванато от защитата, предвидена в чл. 17 от Хартата. В заключение съдът изтъкнал, че оспореният § 18, ал. 1 ПЗР ЗИДЗЕ актуализира режима на компенсиране на производителите на енергия от ВИ и промените се основават на обективни, прозрачни и недискриминационни критерии. Именно с намаляване на преференциалните цени за изкупуване на ВИ енергията се гарантира равноправното третиране на всички производители на енергия от ВИ и не са накърнени принципите на стабилност, предвидимост и защита на оправданите правни очаквания. Направил извод, че по делото не е установена констатирана противоправност /т.е. нарушена правна норма/, нито е налице пряка причинно – следствена връзка, доколкото настъпването на вредите, под формата на пропуснати ползи, следва да е сигурно и предвидимо, доказано пълно и главно. Тази сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора не се предполага. Позовавайки се на практиката на ВКС отбелязал, че сигурна възможност за увеличаване на имуществото ще е налице, когато на база доказани обективни факти и при обичайното развитие на нещата, отчитайки особеностите на конкретния случай, може да се направи достатъчно обоснован извод, че в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна. В случая такава сигурна възможност отбелязал, че няма, доколкото пазарът е регулиран от КЕВР с оглед обществения интерес, който има приоритет над частния такъв. Достигнал до крайния извод, че не е налице допуснато нарушение на ПЕС, което да е явно и достатъчно сериозно по смисъла на чл. 4, § 3 от ДЕС, с което обосновал неоснователност на предявените искове, съответно и на акцесорните такива, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът „Симона 1995“ ЕООД обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, поставяйки следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е от гледна точка на чл. 4, § 3 от ДЕС държавата да изменя с нормативен акт действаща преференциална цена по вече сключени договори за изкупуване на електроенергия от ВЕИ, когато тази цена е била определящ фактор за инвестиционното решение и е свързана с европейско финансиране? 2/ Допускат ли чл. 3 и чл. 4 от Директива 2009/28/ЕО последваща национална законодателна намеса, която изменя съществено преференциалните условия за изкупуване на електроенергия от ВЕИ при вече сключени дългосрочни договори, основани на първоначалните национални мерки за транспониране на директивата? 3/ Следва ли принципът на правна сигурност да се тълкува в смисъл, че не допуска законодателно преуреждане на вече възникнали правоотношения, когато това засяга неблагоприятно оправданите правни очаквания и икономическите интереси на инвеститори, които са действали при стабилна нормативна рамка? 4/ Длъжен ли е националният съд да извърши самостоятелна преценка дали преференциалната цена за изкупуване на електроенергия представлява държавна помощ по смисъла на чл. 107, § 1 от ДЕС, когато липсва решение на Европейската комисия или открита процедура за нейното изследване? 5/ Представлява ли имущество по смисъла на чл. 17, § 1 от ХОПЕС вземането за цена на произведена електроенергия, когато то произтича от действащ договор и нормативно определен режим на изкупуване? 6/ Допускат ли разпоредбите на Хартата на основните права на Европейския съюз, тълкувани във връзка с чл. 3 и чл. 4 от Директива 2009/28/ЕО, съществуването и прилагането на вътрешноправна норма като § 18 от ПЗР ЗИДЗЕ, която предвижда различен режим на подпомагане и различни преференциални цени за изкупуване на електроенергия от възобновяеми фотоволтаични източници спрямо стопански субекти, осъществяващи еднородна икономическа дейност при еднакви или съпоставими условия и намиращи се в аналогична фактическа и правна ситуация? Въпросите се поставят на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. 7/ Длъжен ли е съдът след като определи правилно предмета на спора да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, включително и доказателствените средства, свидетелските показания и аргументи? 8/ При преценката на всички приобщени доказателства и всички доводи на страните съгласно чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК не се ли налага извод, че при обсъждането им, доказателствата следва да се съпоставят след което да се извърши тяхната съвкупна преценка по вътрешно убеждение, като решаващият орган съблюдава правната и житейска логика и достоверност с оглед всички данни по делото? Тези въпроси, касаторът поставя на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК като поддържа противоречие на въззивното решение на задължителната и друга практика на ВКС, която подборно цитира. Поддържа също и очевидна неправилност на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното: Първата група въпроси /№№ 1-6/ са поставени от касатора във връзка с поддържаните доводи за неправилност на решаващия извод на въззивния съд, че приемането на § 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ не представлява нарушение на правото на ЕС, както и че съдът не е извършил анализ дали законодателната промяна накърнява принципа на лоялно сътрудничество по чл. 4, § 3 от ДЕС и оправданите правни очаквания на инвеститорите. Въпросите са в този контекст са включени в предмета на делото, но даденото от въззивния съд решение по тях не противоречи на практиката на ВКС, нито на практиката на СЕС. В решение от 11.07.2019г. по съединени дела C-180/18, C-286/18 и C-287/18, Съдът на ЕС е приел, че член 3, § 3, б. „а“ от Директива 2009/28/ЕО във връзка с принципите на правна сигурност и защитата на оправданите правни очаквания трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като разглежданата по главното производство, която позволява на държава членка да намали или дори да премахне определените по-рано тарифи за стимулиране на електроенергията от слънчеви фотоволтаични инсталации. С решение от 15 април 2021г., по съединени дела С-798/18 и С-799/18, Съдът на ЕС /пети състав/ е приел, че националният съд трябва да извърши съответните проверки, като вземе предвид всички релевантни обстоятелства по главното производство, но също така да съобрази, че чл. 3, § 3, б. „а“ от Директива 2009/28/ЕО и чл. 16 и чл. 17 от ХОПЕС във връзка с принципите на правната сигурност и защита на оправданите правни очаквания трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда намаляване или отлагане на плащането на насърчения за енергията, произведена от слънчеви фотоволтаични инсталации, предоставени по-рано с административни решения и потвърдени ad hoc споразумения, сключени между операторите на тези инсталации и публично дружество, когато тази правна уредба се отнася до вече предвидени, но все още недължими насърчения. В мотивите на решението си съдът приема, че държавите разполагат с право на преценка относно мерките, които считат за подходящи да приложат, за да постигнат задължителните общи национални цели, определени в чл. 3, § 1 и 2 от Директивата във връзка с Приложение I към нея. В този смисъл и решение на СЕС по дело С-245/18 Edeka, дело Т-29/05 Deltafina v. Commission и др. В решение № 50058/23.04.2024г. по т.д. № 236/2022г. на ВКС, II ТО, решение № 60105/14.02.2022г. по т.д. № 1185/2020г., I ТО, решение № 151/18.05.2021г. по т.д. № 1534/2020г., I ТО е разяснено, че принципът на правна сигурност не може да се идентифицира с абсолютно недопускане на промяна в действащата законодателна уредба на дадена сфера на обществени отношения. Законодателят може да прави промени в материята относно енергия от възобновяеми източници, за да приведе правната уредба в съответствие с променящите се икономически и социални условия в страната, с цел стабилизиране на регулирания сектор, при условие че инсталациите за енергия от възобновяеми източници, предмет на специален режим, няма да бъдат възпрепятствани за възвръщане на техните инвестиции в рамките на дългосрочните договори. Правото на възвръщане на инвестициите не обуславя извод за постоянен, непроменен задължително висок размер на преференциалната цена за изкупуване на енергията, нито извод за задължително количество на изкупуване на една и съща висока цена и респективно – на постоянно висок приход от производство на енергия от възобновяеми източници. Промяната в преференциалната цена не е санкция за производителите на енергия от възобновяеми източници, а е оправдано от специфичен обществен интерес и постигане на функциониращ вътрешен електроенергиен пазар в ЕС, в който процес участва Република България като държава – членка на ЕС. Изведено е правно разрешение, че предвид развиващата се нормативна уредба, спрямо правоотношенията по повод изкупуване на произведена от възобновяеми източници електрическа енергия не се прилага принципът за свобода на договарянето, тъй като основните уговорки относно съдържанието на договора за изкупуване на произведена електрическа енергия са нормативно регламентирани. Цените, на които производителите продават, а общественият доставчик или крайният снабдител изкупуват електрическа енергия, не подлежат на свободно договаряне, а са предмет на регулиране от компетентния държавен орган КЕВР. Преференциалните цени са променяни в различни периоди, както е променяно и количеството електрическа енергия, което подлежи на изкупуване по тях. Първоначално е изкупувано цялото количество произведена енергия, след което същото е намалено до размера на определената от ДКЕВР средногодишна продължителност на работа на отделния производител, а с изменението на ЗЕВИ от 2015г. лимитът за изкупуване по преференциална цена е ограничен до нетното специфично производство. Установяването на тази величина е предвидено да стане на база предходни решения на административния орган, с които той е определял преференциални цени, т.е. предходни негови административни актове, в които е анализирал и дефинирал ценообразуващите фактори, влияещи върху стойността на преференциалната цена на изкупуване. В случая въззивният съд е установил, че между „ЧЕЗ Електро България“ АД, като купувач и „Симона 1995“ ЕООД, като продавач е възникнало облигационно правоотношение за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, въз основа на договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, сключен на 15.06.2012г., по цена, регулирана и определена от КЕВР в съответствие с разпоредбите на ЗЕВИ. Съобразил е, че по аргумент от чл. 2 от ЗЕ пазарните отношения за производство и изкупуване на електрическа енергия се регулират от специфични норми, поставящи рамка на свободата на договаряне в обществен интерес. Изрично в чл. 11, ал. 4 от договора за изкупуване на електрическа енергия, сключен на 15.06.2012г. между „ЧЕЗ Електро България“ АД, като купувач и „Симона 1995“ ЕООД, като продавач, страните се съгласили уговорената преференциална цена да бъде актуализирана в съответствие със законодателните промени в случай на промяна в действащото законодателство, в резултат на която се промени договорената преференциална цена между страните по договора. Като е взел предвид, че искът по чл. 4, ал. 3 от ДФЕС е основан на твърдения за национален закон /§ 18 от ПЗР на ЗИД ЗЕ/, който в противоречие с нормите и принципите на Съюза на правната сигурност и защита на оправданите правни очаквания, предвижда намаляване на плащането на насърчения за енергията, произведена от ВЕИ, като оспореният национален закон се отнася до вече предвидени, но все още недължими насърчения /към 24.07.2015г., влизане в сила на § 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ/, съдът достигнал до извод, че разпоредбата на § 18 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ /ДВ, бр. 56 от 24.07.2015г./ не нарушава принципите на законност, пропорционалност, правна сигурност и оправдани правни очаквания, съответно, че не е установено нарушение на Правото на ЕС, което да е достатъчно съществено. А тълкуването на правото на ЕС, извършено от Съда на ЕС, има задължителна сила за юрисдикциите на държавите-членки. Въззивният съд е отчел застъпеното в практиката разбиране, че нормативната уредба в сектор енергия от ВИ е развиваща се в защита на обществения интерес, а един от общите принципи съгласно чл. 23 от ЗЕ е осигуряване на баланс между интересите на енергийните предприятия и клиентите. А съгласно чл. 6, т. 2 от ЗЕВИ разходите от задълженията за закупуване по преференциална цена на електрическата енергия от възобновяеми източници се разпределят между всички крайни клиенти. Разпоредбите на националното право отчитат промяната в някои релевантни за правоотношенията обстоятелства; целят осигуряване на равенство между ВЕИ производителите и предотвратяване на риска от свръхкомпенсиране и постигане на целта – изграждане на либерализиран и функциониращ вътрешен електроенергиен пазар в ЕС, създаване и развитие на конкурентен и финансово стабилен енергиен пазар /чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗЕ/ при преследване и на основните цели по чл. 2, ал. 1 от ЗЕВИ – освен насърчаване на производството и потреблението на енергия, произведена от възобновяеми източници, също и създаване на условия за постигане на устойчива и конкурентна енергийна политика, сигурност на енергийните доставки, снабдяването и техническа безопасност, опазване на околната среда и ограничаване изменението на климата и повишаване на жизнения стандарт на населението чрез икономически ефективно използване на енергията от възобновяеми източници. С това решение въззивният съд не се е отклонил от задължителната практиката на СЕС, на Конституционния съд на РБ и от практиката на ВКС. По въпросите съответно не е установено наличие на специален селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 от ГПК, поради което приложното поле на касационното обжалване по тях е изключено. Следващата група процесуалноправни въпроси /№№ 7-8/ се свеждат до един, а именно за задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и л. 236, ал. 2 от ГПК. В принципната му формулировка той е общозначим по всеки гражданскоправен спор и разрешаването му в съответствие с константната практика на ВКС е гарант за законосъобразност на всяко съдебно решение, като постановено при съблюдаване на основните начала на гражданския процес въобще. Поставен е от касатора в подкрепа на оплакванията, че въззивният САС не е обсъдил доводите на ищеца за нарушение на Директива 2009/28/ЕО, на Директива 2009/72/ЕО, на Хартата на основните права на европейския съюз и нарушенията на Договора за енергийна харта. Тези оплаквания не кореспондират с мотивите на въззивното решение, видно от които Апелативният съд – София се е произнесъл по доводите на касатора, като е приел, че те са неоснователни. При тази дейност, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, а при съблюдаване на същата е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност; въз основа на самостоятелна преценка по свое вътрешно убеждение е посочил кои правнорелевантни факти по предмета на спора приема за установени, а други за неосъществили се; обосновал е своите фактически констатации относно обстоятелствата от значение за спорните въпроси по делото, които подкрепил със свои правни изводи в предметните рамки на въззивното производство, очертани от въззивната жалба. При постановяване на решението си въззивният съд не се е отклонил от установената практика, поради което липсва специално основание за достъп до касация и по тези въпроси. Не е налице основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК всеки от ответниците по касация има право на поискани разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение в размер на 76.69 евро. В този размер разноските следва да се възложат в тежест на касационния жалбоподател. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение