Определение № 2408 от 14.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2007/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. К., представляван от адвокат Я., срещу решение № 78 от 07.02.2024 г., постановено по в.гр. д. № 461/2023 г. по описа на Окръжен съд- Враца, в частта, с която се отменя решение № 260006 от 17.07.2023 г. по гр.д. № 9/2021 г. на Районен съд - Враца в частта, с която, на основание чл. 349, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 30, ал. 3 от ЗС, В. Г. П. е осъдена да заплати на М. Г. К. сумата 7 415.00 лева, представляваща половината от стойността на подобренията в делбен имот, както и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, В. П. е осъдена да заплати разноски над сумата от 28. 13 лева до присъдения размер от 417.09 лева и вместо това е постановено отхвърляне на предявените от М. Г. К. искания по чл. 12, ал. 2 ЗН общо за сумата 6915.00 лева, представляваща половината от увеличената стойност на имота, вследствие на извършените подобрения, а именно: изграждане и монтиране на централно парно отопление през 1988 г. на стойност 400. 00 лева; ремонт на терасата на кухнята в периода 1988-1989 г. на стойност 1000. 00 лева; ремонт на банята през 1999 г. на стойност 1500.00 лева; ремонт на детска стая (хол) през 2008 г. на стойност 2000.00 лв.; ремонт на спалня през 2010 г. на стойност 2000 лева; ремонт на кухня през 2009 г. на стойност 500 лева и ремонт на мазата през 1999г. на стойност 100 лева, като неоснователни. Касационният жалбоподателят счита, че въззивното решение е неправилно, поради всички изложени в чл.281, т.3 от ГПК основания. Поддържа, че решението е постановено в нарушение на процесуалните правила, поради това, че въззивната инстанция е отменила определението си за даване ход на устните състезания и е дала нова правна квалификация на исковете. Поддържа, че е налице нарушение на материалния закон. Поддържа, че свидетелските показания обосновават извод, че жалбоподателят е извършил процесните подобрения в делбения имот, че този факт по същество не се оспорва от ответницата по жалбата. Оспорва извода на съда, че е бил възнаграден за увеличаване на имуществото на наследодателя като е бил допуснат да живее в подобрения имот. Поддържа, че няма доказателства за това, че е получил обитаването на жилището като възнаграждение за увеличаването стойността на имота. Моли в обжалваната част решението на Окръжен съд- Враца да бъде отменено и ответницата да бъде осъдена да заплати на касатора сумата от 6915лв, представляваща половината от увеличената стойност на делбения имот. Моли да му бъдат присъдени направените пред въззивната и настоящата съдебни инстанции разноски по делото. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени материалноправни и процесуалноправни въпроси, като жалбоподателят поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, тъй като те са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съгласно изискванията на чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 от ГПК, а именно: 1/ В какъв обем е длъжна ответната страна по иск по чл. 12 ал. 2 ЗН да докаже положителния факт на възнаграждаване на ищеца? Дали само наличието на факт облагодетелстващ ищеца или и намерението на наследодателя това да е възнаграждение за извършени подобрения? /противоречие с Решение №135/06.08.2012 г. по гр.д.№ 926/2011 г., ІI г.о. на ВКС и решение № 235/2010г по гр.д. № 673/2009 г. І г.о. на ВКС, решение № 203 от 09.06.2003гг. по гр.д. № 625/2002г на І г.о. на ВКС / Според цитираната практика жалбоподателят поддържа, че ако насрещната страна по претенцията по чл. 12, ал. 2 3Н твърди, че наследодателят приживе е възнаградил по някакъв начин претендиращия увеличение на наследството съделител, тя следва да докаже съществуването на този положителен факт. Поддържа, че съобразно цитираната практика, в случая на ползване на имот следва да се установи не само факта на ползването, но и факта, че ползването е именно възнаграждение за извършените подобрения. 2/ Допустимо ли е въззивният съд след приемане на въззивната жалба и разглеждането й в съдебно заседание и даване на ход на устните състезания и обявяване на делото за решаване да извърши възобновяване на производството от въззивната инстанция и даване на нова правна квалификация на предявените претенции?Поддържа, че този въпрос има значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Поддържа, че при решаване на този въпрос въззивният съд е допуснал очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба В. П. е депозирала писмен отговор на касационната жалба, с който оспорва да е налице основание за допускане на решението на Окръжен съд- Враца до касация. Поддържа, че формулираните въпроси са неотносими към мотивите на въззивния съд и че не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа, че в практиката е решен въпроса за правомощията на въззивната инстанция с ТР № 1/2013г на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че решението не е очевидно неправилно. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение Окръжен съд- Враца е приел,че Районен съд- Враца е бил сезиран с иск за делба на апартамент, предявен от В. П. против М. К.. Установил е, че с влязло в сила решение № 12/ 21.01.2022 г., постановено по в.гр.д. № 485/2021г по описа на Окръжен съд- Враца, делбата на имота е допусната при равни права между страните. Решението на Окръжен съд- Враца не е допуснато до касация по гр.д. № 2398/2022г по описа на ВКС и е влязло в сила на 26.01.2023г. Установил е, че в първото по делото съдебно заседание след допускането на делбата, по реда на чл. 346 от ГПК, е заявена претенция по сметки на М. К. срещу В. П., за извършвана поддръжка и направени подобрения в делбения имот в периода от 1988 г. до 2020 г., които са увеличили неговата стойност, със знанието и без противопоставянето на ответницата, за сумата общо 8 000.00 лева - половината от стойността на описаните в претенцията подобрения. Съделителката В. П. по реда на чл. 346 от ГПК е предявила иск против М. К. по сметки с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за сумата 3 800.00 лева - обезщетение за лишаване от ползване на делбения имот за периода от 30.08.2021 г. до 30.03.2023 г. С решение № 260006 от 17.07.2023 г. по гр.д. № 9/2021 г. Районен съд- Враца е постановил делбеният имот - апартамент да бъде изнесен на публична продан. Уважил е частично за сумата от 7415лева иска на М. К. на основание чл.30, ал.3 от ЗС и е отхвърлил иска на В. П.. Въззивна жалба е била подадена само от В. К., която е обжалвала първоинстанционното решение в частта, с която е определена пазарна оценка на делбения имот, в частта, с която е осъдена да заплати на М. П. 7415лв и в частта с която е отхвърлен нейния иск за сумата от 3 800лв. Въззивният съд е дал ход на устните състезания с протоколно оптределение от 22.11.2023г. С определение от 13.12.2023г е отменил протоколно определение от 22.11.2023г, с което е даден ход на делото по същество. Приел е, че искът на М. П. следва да се квалифицира по чл.12, ал.2 от ЗН за тези подобрения, които са правени приживе на наследодателите и по чл.61, ал.2 от ЗЗД за тези, които са правени след тяхната смърт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че наследодателката на страните К. В. е починала на 12.08.2016 г., а наследодателят им Г. В. е починал на 12.10.2018 г. Приел е за безспорно обстоятелството, че за периода от 30.08.2021 г. до 30.03.2023 г. делбеният имот е използван в пълен обем самостоятелно от ответника М. К.. Съдът, при изясняване на делото от фактическа страна, е обсъдил свидетелските показания за това, кой и кога е извършил процесните СМР и изслушаната СТЕ, вещото лице по която е оценило твърдяните за извършени подобрения и е дало заключение, че тези СМР са дали отражение на изведената пазарната стойност на имота, като увеличението е прието на стойност 80 % от стойността на подобренията. Съдът е приел, че съделителят М. К. не е доказал претенциите си за извършени подобрения - изграждане и монтиране на централно парно отопление, ремонт на терасата на кухнята и ремонт на мазата - същият не е установил по безспорен начин участието си с труд или средства в извършването на тези претендирани от него подобрения и от тук не е доказал приноса си за увеличаване на наследството със същите. Приел е, че свидетелите не са установили М. К. лично да е участвал с труд при направата на тези подобрения, нито влагането на негови средства в извършването им, липсвали и писмени доказателства за това. Приел е, че се установява М. К. лично е извършил и с помощта на свидетелите ремонт на банята в делбения апартамент, изразяващ се в изкъртване на старата мазилка и направата на нова, подмяна на водопроводната и канализационна инсталация и поставяне на нови плочки в нея, както и ремонт на кухнята (разместване на чешмата и печката), смяна на дограмата на целия апартамент и поставяне на ламиниран паркет във всички стаи. Приел е, че само свид. Д. установява М. П. да е извършвал ремонти на хола (детска стая) и спалнята. Приел е, че претенцията по чл. 12, ал. 2 от ЗН би била основателна, само ако сънаследникът, който приживе на наследодателя е спомогнал да се увеличи наследството, не е бил възнаграден по друг начин. Приел е, че съделителят М. К. е живял и ползвал безвъзмездно делбения имот, като е извършвал посочените СМР във връзка с предоставеното безвъзмездно ползване на имота и в собствен интерес, поради което е направил извод, че К. е бил обезщетен /възнаграден/ чрез ползването на имота, поради което е направил извод, че увеличението по чл. 12, ал. 2 ЗН не му се дължи. При така установеното съдът е приел извод, че искът по чл. 12, ал. 2 ЗН за претендираната сума от 7500.00 лева е недоказан и следва да бъде отхвърлен. По отношение на исканията за полезни разноски /подобрения/ с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е приел за доказано от фактическа страна, че се установява по делото, че през 2020 г. М. К. е направил подобрения в делбения имот със знанието и без противопоставянето на ответницата - ремонт на коридор, включващ смяна на входна врата, обръщане на входна врата /измазване на свързването на вратата със стените/, демонтаж на вграден гардероб, ремонт на пода /ламинат и лайсни/, ремонт на ел.инсталация и смяна на плафони, които са увеличили неговата стойност, за сумата 500 лева. По отношение на иска на В. П. е приел, че за периода от 30.08.2021 г. до 30.03.2023 г. делбеният имот е използван в пълен обем самостоятелно от ответника М. К., но не се установява връчването/доставянето/ на поканата за заплащане на обезщетение, отправена от П. до ответника. Приел е, че такава покана не се съдържа и в исковата молба по делото, поради което е направил извод, че претенция по чл. 31, ал. 2 от ЗС се явява неоснователна. Обжалвано пред касационната инстанция е въззивното решение само в частта, с която е отхвърлен иска на М. К. по чл.12, ал.2 от ЗН. При проверка за наличие на основание за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав съобразява следното: За да бъде допуснато до касация въззивно решение следва да се установят предпоставките за касационна проверка съгласно чл. 280, ал. 1- ал.2 ГПК. В разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК са предвидени директните предпоставки за допускане до касационен контрол на обжалвано въззивно решение. Съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставка за допускане до касационен контрол на въззивно решение е касаторът да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Съгласно ТР № 1/2009 г по т.д. № 1/2009г на ОСГТК на ВКС, т.1, този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При формулирането на такъв възпрос, представляващ обща предпоставка за допускане до касация на въззивно решение, на следващо място следва да се установи, че въпросът е разрешен от съдът в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, с практиката на ВКС, с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Не се установява обжалваното въззивно решение да е очевидно неправилно. Съдебната практика приема, че очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. Поставеният от касатора въпрос относно правомощията на въззивната инстанция / Допустимо ли е въззивният съд след приемане на на въззивната жалба и разглеждането й в съдебно заседание и даване на ход на устните състезания и обявяване на делото за решаване да извърши възобновяване на производството от въззивната инстанция и даване на нова правна квалификация на предявените претенции?/ покрива общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е обуславящ изхода от спора, но по отношение на него не се установява допълнителния селективен критерий – даденото решение от въззивния съд не противоречи на съществуващата практика по отношение на правомощията на въззивната инстанция. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с ТР № 1/2013г на ОСГТК на ВКС, т.2, в изпълнение на принципа за законност, съгласно чл. 5 от ГПК въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Ето защо, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства. Въззивната инстанция дължи изпълнение на тези свои правомощия по време на цялата висящност на въззивното производство, за обезпечаване на възможността за постановяване на законосъобразно решение. Тези правомощия на въззивната инстанция са последица от разпоредбата на чл.7 от ГПК, регламентираща задълженията на съда да съдейства на страните за изясняване на делото и осигуряване на възможност за постановяване на законосъобразно решение. Във всеки един момент на въззивното производство, до постановяване на решение, съдът има задължение да следи за правилното приложение на императивния материален закон, а с оглед на гореизложеното – и за правилната правна квалификация на спорните права. Ето защо, законът не е ограничил със срок това правомощие на въззивната инстанция и ако въззивният съд констатира, че дължи изпълнение на своите задължения за прилагане на императивна материалноправна разпоредба след провеждане на устните състезания, но преди постановяване на решение по делото, то той е длъжен да отмени своето определение по даване ход на делото по същество, което е оттегляемо по същността си, и да изпълни своите задължения. Предприетите действия от въззивната инстанция с определение от 13.12.2023г са именно такива по изпълнение на съда на неговото задължение да осигури законност на процеса и да осигури правилното приложение на императимна материалноправна разпоредба. Въззивният състав е разяснил на страните приложимата към спора правна норма, дал е указания във връзка с фактите, които всяка страна следва да докаже. Действията на съда са в пряко изпълнение на чл.5 и чл. 7 от ГПК и са съобразени с цитираната задължителна практика по приложението на посочените правни норми. Наличието на задължителна практика по въпроса, който е поставен от касатора като правен и обуславящ/ ТР №1/2013г на ОСГТК на ВКС/ изключва необходимостта от допускане до касация на постановеното решение за тълкуване на приложимата разпоредба, а и не се установява необходимост от осъвременяване на даденото тълкуване на закона. Ето защо, по така поставения въпрос, поради липса на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, касационната инстанция приема, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Окръжен съд- Враца. Решението, в обжалваната му част, следва да бъде допуснато до касация по следващия поставен от касатора правен въпрос / В какъв обем е длъжна ответната страна по иск по чл. 12 ал. 2 ЗН да докаже положителния факт на възнаграждаване на ищеца? Дали само наличието на факт облагодетелстващ ищеца или и намерението на наследодателя това да е възнаграждение за извършени подобрения?/. Този въпрос покрива общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е обуславящ изхода от спора, обсъждан е в мотивите на въззивното решение и има значение за правилността на постановения съдебен акт. Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС –решение № 135 от 06.08.2012 г. по гр.д. № 926/2011 г. на ВКС, II г.о., посочено от касатора, както и на служебно известните на съда решение № 61 от 13.07.2017 г., постановено по гр.д. № 3439/2016г на ВКС, II г.о., решение № 161 от 29.02.2016г по гр.д. № 2272/2015г на ВКС, II г.о., в които е разяснено, че осъщественото възнаграждение, погасяващо вземането по чл.12,ал.2 от ЗН, следва да се твърди като факт от насрещната страна и тази страна носи тежестта да докаже, че полученото от претендиращия увеличение на наследството е именно възнаграждение за увеличението. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.