Определение № 1300 от 12.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1288/2023 г.

Производството е по чл.274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от Т. К. О. и Р. В. Г., чрез процесуалния им представител адвокат Н. Д., срещу определение № 1334/18.05.2023 г. по ч.гр.д. № 1843/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 217 от 23.05.2022 г. по т.д.№ 157/2021 г. на Врачански окръжен съд за прекратяване на производството по делото на основание чл. 233 ГПК поради отказ от предявените от тях искове. В частната жалба е наведено оплакване за неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Твърди се, че от мотивите на въззивния съд не става ясно дали крайният извод, до който съдът е достигнал, се дължи на преценката му за недоказаност в производството по чл. 274, ал.1 ГПК на доводите, че направеният в първоинстанционното производство от жалбоподателите отказ от иска е недействителен поради умишленото им въвеждане в заблуда от представител на ответното застрахователно дружество или е нищожен поради опорочаване на волята им при подписването на отказа от иска или се дължи на становището му, че доводите на жалбоподателите следва да бъдат установени в производство, отделно от настоящото- с влязло в сила решение или присъда и да се иска отмяна по реда на чл. 303 ГПК. Твърди се, че в случай на основателни съмнения в действителността на волеизявлението за отказ, съдът следва да приложи чл. 101 ал.1 ГПК, като отстрани съмнението посредством поправяне на конкретното действие и според случая изиска потвърждаване или допълнително положително установяване на обстоятелствата, доказващи неговата редовност- като в конкретния случай въззивният съд не е приложил разпоредбата на чл. 101, ал.1 ГПК. Счита се за неправилно становището на въззивния съд, че недействителността на отказа от иска по чл. 233 ГПК задължително следва да бъде установена в отделно производство, а не в това по реда на чл. 274 ал.1 ГПК. В допълнение, се излага, че въззивният съд неправилно не е взел предвид, че жалбоподателите не са били в състояние да осъзнаят негативните правни последици от направените под давление на ответното застрахователно дружество откази от исковете, като единият от тях е подписал отказ от иска, без да е подписал споразумение относно претенцията му за обезщетение, а другият е направил отказ от иска при подписано споразумение, в което размерът на обезщетението е многократно занижен в сравнение с обичайно присъжданите от съдилищата по идентични казуси. Ответникът ЗД „Бул инс“ АД, е депозирал отговор в срока по чл.276 ал.1 ГПК, в който е изразил становище за неоснователност на жалбата и за потвърждаване на обжалваното определение. Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирано да обжалва лице срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване и отговаря на изискванията на чл. 274 ал.3 ГПК във вр. с чл. 284 ГПК, поради което я намира за процесуално допустима. Съгласно чл. 278 ал.4 ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл. 274 ал.3 ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. При произнасянето си ВКС взе предвид следното: За да постанови атакуваното определение, съставът на Софийски апелативен съд е разгледал подробно възраженията на жалбоподателите за липса на действителна воля при подписването на молбите поради липса на достатъчно знания, ниско ниво на образованост и правна култура, поради което подписването на споразумението и обективираният отказ от исковете са резултат от въвеждането им в заблуждение и водят до липса на валидно съгласие. Посочил е, че отказът от иск по чл. 233 ГПК представлява процесуално действие на ищеца по висящ процес, което десезира съда от разрешаването на правния спор и поражда задължението му да прекрати производството. Разглеждайки конкретния казус и проследявайки хронологично фактите по делото, въззивният съд е заключил, че частните жалбоподатели, в качеството си на ищци в първоинстанционното производство, са подали молби с ясно обективирано в тях изявление за отказ от предявените от тях искове; приел е за безспорно, че тези молби изхождат от тях, с оглед факта, че положените върху молбите подписи не са били оспорени. Анализирал е и е съобразил заключението на изготвената и изслушана по искане на жалбоподателите съдебнопсихологична експертиза, както и на свидетелските показания по делото, от които е приел за установено,че ищците са неграмотни,с гранично ниво на интелектуални възможности и възрастова незрялост; че представители на дружеството-застраховател и двамата ищци /придружени от още 10 други човека/ са се срещнали извънсъдебно, по време на която среща на последните било предложено споразумение за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на 75 000 лв. с условието те да се откажат от съдебно предявените искове срещу дружеството, което предложение същите приели, като подписали изготвените от дружеството споразумение и молби за отказ от исковете, изписвайки собственоръчно имената си и полагайки подписите си. Съобразен е като доказателство и представения по делото неоспорен договор за цесия, сключен преди подаването на молбите за отказ, с който ищцата О. е прехвърлила възмездно част от вземането си на трето лице, след което е уведомила застрахователя за извършената цесия. Преценявайки в съвкупност всички гореизложени обстоятелства, съставът на въззивната инстанция е заключил,че така събраните доказателства не обосновават извод, че волеизявленията на жалбоподателите за отказ от иска са недействителни поради измама и въвеждане в заблуждение поради ниското им ниво на образованост и правна култура. В допълнение е посочил, че когато отказът от иск е резултат от престъпно действие, грешка или измама, тези обстоятелства могат да се установят с влязла в сила присъда или съдебно решение в други производства, и тогава определението за прекратяване на производството по делото ще подлежи на отмяна по реда на чл. 303 ГПК. С оглед тези съображения, приемайки, че в настоящия случай изразената в молбите за отказ от иска воля на ищците не е била опорочена,а правновалидна, което задължава съда да прекрати производството, въззивният съд е заключил,че обжалваното пред него определение за прекратяване е правилно и законосъобразно, поради което го е потвърдил. В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК частните касатори са формулирали в обосноваване общото основание по чл.280 ал.1 ГПК следните въпроси: 1/ „Допустимо ли е да се установи във въззивното производство по обжалване на определение за прекратяване производството по делото поради отказ от иска, че последният е направен при опорочаване на волята или следва това да се установи в отделно производство?“ Според жалбоподателите по този въпрос е значим за изхода на делото, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. С липсата на създадена по него съдебна практика, се обосновава твърдение, че произнасянето на ВКС по него ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото - касационно основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. 2/ „Следва ли при постановяване на своето определение въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?“ По този поставен въпрос жалбоподателите цитират съдебна практика на ВКС, визирайки приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с твърдението, че въззивният съд се е отклонил от нея. Като съдебни актове, с които, според изложеното, обжалваният съдебен акт е в противоречие, са посочени решение № 107/10.08.2011 г. по гр.д.№ 78/2010 г. на ВКС, I г.о.; решение № 221/08.02.2016 г. по гр.д.№ 1453/2015 г. на ВКС, I г.о.; решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 92/16.03.2012 г. по гр.д.№ 980/2011 г. на ВКС, II г.о. Съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение намира, че не са налице основания за допускане на определението на Софийски апелативен съд до касационно обжалване. Първият от въпросите не може да бъде квалифициран като обуславящ, доколкото основният извод, мотивирал съда да потвърди прекратителното определение на Врачански окръжен съд е, че твърденията за опорочаване на волята на ищците за отказ от исковете ,поради измамни действия и въвеждане в заблуждение не са доказани от събраните по делото доказателства. Съображенията,че наличието на измама би могло да бъде установено и в отделни производства /гражданско или наказателно/, решението/присъдата по които да послужи за иницииране на последващо производство по отмяна по реда на чл.303 ГПК, са само в допълнение на този основен решаващ мотив и няма самостоятелно значение за постигането на различен от обективирания във въззивното определение резултат. По същество този извод кореспондира и с утвърдената съдебна практика на ВКС / определение № 229 от 22.03.2012 г. по ч. гр. д. № 181/2012 г на Трето Г. О. на ВКС, определение № 554 от 25.10.2011 г. по ч. гр. д. № 550/2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС, определение № 810 от 17.10.2011 г. по ч. т. д. № 650/2011 г. на ІІ т.о. на ВКС, определение № 823 от 20.10.2011 г. по ч. т. д. № 707/2011 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 1019 от 13.05.1976 г. по гр. д. № 671/1976 г. на І г.о. на ВС, определение № 652 от 1.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5364/2015 г. на ІІІ г.о. на ВКС, определение № 372 от 5.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2475/2020 г. на ІІІ г.о. на ВКС и др./, което прави неприложим соченият от частните касатори допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Вторият въпрос, доколкото касае задълженията на апелативния съд при осъществяване на дейността му като въззивна инстанция по същество, изпълнява общото изискване за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК, но по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като, противно на твърденията на частните касатори, подадената от тях частна жалба срещу първоинстанционното определение не съдържа оплаквания, по които въззивният съд да не се е произнесъл – в същата са наведени единствено доводи, че ищците са били обект на застрахователна измама, че са били въведени в заблуждение от лица, представили се за представители на ответника; че молбите за отказ не са изготвени и подписани от ищците и,че написаното в тях не представлява действителната им воля. По всички тези твърдения въззивният съд е изложил съображения при формирането на крайния си извод, като е обсъдил и всички събрани в производството по обжалването доказателства. Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускане на въззивното определение до проверка по същество. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение