Определение № 5 от 18.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4115/2020 г.

тази, инкорпорирана във въззивната жалба с вх.№ 515603 от 01.10.2018 г. и

молба, обективирана в становището с вх.№ 513078 от 05.08.2019 г. По отношение на първата е прието, че е подадена в срока по чл. 250 ГПК и е процесуално допустима. Тази молба е разгледана по същество, като са постановени два диспозитива: (1.а.) диспозитив за отхвърляне на молба по чл. 250 ГПК за допълване на Решение № 472591 от 17.08.2018 г. с произнасяне по иск за установяване на правото на собственост върху еднофамилната жилищна сграда (югозападен близнак) с площ 51 кв.м. на основание реализирано право на строеж в собствен имот и по приращение, както и (1.б.) диспозитив за допълване на Решение № 472591 от 17.08.2018 г. на основание чл. 250 ГПК с произнасяне по иск за установяване на правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от дворното място на основание трансформация на лично имущество (като е постановено, че този иск се отхвърля). По отношение на втората молба, обективирана в становището с вх.№ 513078 от 05.08.2019 г., е прието, че под формата на искания за допълване се прави опит да се въведат съвсем различни искове – за собственост върху 1/2 ид.ч. от дворното място на основание наследство и делба, както и за собственост върху сграда, която дори не се споменава в исковата молба. Тъй като тази втора молба е депозирана на 05.08.2019 г. - близо година след постановяването на основното първоинстанционно решение, същата е преценена като просрочена и е оставена без разглеждане. За да потвърди Решение № 239536 от 10.10.2019 г. в частта с характер на определение, въззивният съд е приел, че Решение № 472591 от 17.08.2018 г. е съобщено на М. Л. М. на 17.09.2018 г. Молбата за допълване с произнасяне относно правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от дворното място на основание наследство и делба, както и относно право на собственост върху жилищна сграда с площ 39 кв.м., застроена в северозападната част на мястото, е подадена на 05.08.2019 г. С петитума на исковата молба не е претендирано признаване на право на собственост върху 1/2 ид.ч. от дворното място на основание наследство и делба, а относно паянтовата сграда от 39 кв.м. иск въобще не е предявяван, поради което правилно СРС е отказал да се произнася по иск, с какъвто не е сезиран. Тъй като допълване е искано след постановяване на първото по време решение на СРС, не може да се счете, че е налице и последващо обективно съединяване на искове. Посочено е, че не е допустимо да се допълва решение чрез произнасяне по искове, каквито не са били предявявани пред сезирания съд и молбата от 05.08.2019 г. е подадена след изтичане на срока по чл. 250, ал. 1 ГПК. Допускането на касационното обжалване се претендира с доводи, че въззивното определение е неправилно. Поставят се въпроси, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, а именно:

„ Когато страната е изложила във въззивната жалба доводи за липса на произнасяне по всичките й искания и въззивният съд квалифицира тази част от жалбата като искане по чл. 250 ГПК и върне делото на първоинстанционния съд за произнасяне по чл. 250 ГПК, а първоинстанционният съд поиска от страната да уточни искането си, от кой момент се счита за сезиран първоинстанционния съд по чл. 250 ГПК – от момента на депозирането на въззивната жалба или от момента, в който страната депозира уточнение на искането си, направено с въззивната жалба ?”;

„Когато въззивният съд е сезиран с жалба, в която се твърди, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като е отхвърлил искане за допълване на решението по чл. 250 ГПК, приемайки, че е сезиран извън едномесечния срок по чл. 250 ГПК, следва ли да направи проверка – служебно произнасяне по валидността на решението в неговата цялост, служебно произнасяне по допустимостта му в обжалваната част, а по правилността – в рамките на заявените с въззивната жалба оплаквания, като провери редовността на искането за допълване на решението и момента, в който то е направено ?”;

„ Ако въззивният съд е длъжен да направи тази проверка, следва ли да се съобрази с доказателствата по делото, а именно съдържанието на исковата молба, съдържанието на въззивната жалба (която предходен въззивен съд е приел, че съдържа искане по чл. 250 ГПК) и указанията, направени от първоинстанционния съд и молбата, с която са изпълнени тези указания, като при формирането на изводите да се ръководи от формалната логика и изискването за обективност при преценката на фактите в изпълнение на т. 12 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС ?”;

„ Ако въззивният съд установи, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като е формирал неправилни изводи относно момента, в който е сезиран с искане по чл. 250 ГПК, следва ли да отмени решението и да върне делото на първоинстанционния съд (с включен цитат на част от Решение № 118 от 30.07.2018 г. по гр.д.№ 3047/2017 г. на ВКС, ІV г.о.), съответно актуално ли е това становище на ВКС ?”. Касаторката се позовава и на противоречие с Решение № 118 от 30.07.2018 г. по гр.д.№ 3047/2017 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 124 от 04.10.2018 г. по гр.д.№ 1598/2015 г. на ВКС, ІІ г.о. и две определения на въззивни съдилища (които, с оглед актуалната редакция на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, са съвършено неотносими към преценката за наличие на основание за допускане на обжалването). Касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като нито един от въпросите няма обуславящо значение за изхода на производството по проверката на правилността на частта от Решение № 239536 от 10.10.2019 г., която има характер на определение. За да приеме, че не е спазен срока по чл. 250, ал. 1 ГПК по отношение на исканията за допълване посредством произнасяне по искове за собственост на основание наследство и делба по отношение на 1/2 ид.ч. от дворното място и построена в последното сграда с площ 39 кв.м., съдилищата на първо място са извършили преценка дали е налице съответствие между предмета на делото, очертан с исковата молба – от една страна, а от друга - петитума на молбата по чл. 250 ГПК, заявен със становището с вх.№ 513078 от 05.08.2019 г. Констатацията за отсъствие на такова съответствие, заедно с принципното положение, че е недопустимо да се предявяват нови претенции под формата на молба за допълване, са обусловили изводите за недопустимост на искането, формулирано с петитума на становището от 05.08.2019 г., включително поради просрочие. Следователно релевантен за постановения от въззивния съд резултат е въпросът дали преценката за спазване на срока по чл. 250 ГПК се намира в зависимост от преценката за съответствие между предмета на делото и предмета на искането по чл. 250 ГПК. По отношение на този проблем питане не е поставено, а именно той е ключов за постановения въззивен акт. Формулираните от касаторката въпроси всъщност обективират несъгласие с останалата част от Решение № 239536 от 10.10.2019 г., в която приетото за заявено с въззивната жалба искане за допълване на Решение № 472591 от 17.08.2018 г., е разгледано по същество. Проверка по валидността, допустимостта и правилността на това произнасяне не е извършвана с атакуваното Определение № 12728 от 07.08.2020 г. по в.ч.гр.д.№ 5300/2020 г. на състав на СГС, І г.о., тъй като би надхвърлила предмета на произнасяне по правилността на Решение № 239536 от 10.10.2019 г. в частта с характер на определение. Такава проверка предстои да се осъществи - в рамките на въззивното гр.д.№ 2146/2020 г. по описа на СГС. Именно с акта по последното СГС ще следва да упражни правомощията си по чл. 269 ГПК както по отношение на основното Решение № 472591 от 17.08.2018 г. по гр.д.№ 85338/2017 г. на СРС, 162 състав, така и по отношение на допълнителното Решение № 239536 от 10.10.2019 г. - в частите, с които е постановено отхвърляне на молба по чл. 250 ГПК за допълване на Решение № 472591 от 17.08.2018 г. с произнасяне по иск за установяване на правото на собственост върху еднофамилната жилищна сграда (югозападен близнак) с площ 51 кв.м. на основание реализирано право на строеж в собствен имот и по приращение, както и допълване на Решение № 472591 от 17.08.2018 г. на основание чл. 250 ГПК посредством отхвърляне на иск за установяване на правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от дворното място на основание трансформация на лично имущество. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение