Определение № 3746 от 25.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3190/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата Ж. Й. Й. срещу въззивно решение № 52 от 30.03.2023 год., постановено по в.гр.дело №448/2022 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, ІІІ граждански и търговски състав, с което е потвърдено решение № 407 от 14.10.2022 год., постановено по гр.дело № 907/2020 год. по описа на ОС – Велико Търново, в частта му, в която е отхвърлен предявения от Ж. Й. Й. срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 18 000 лв. до размера от 30 000 лв. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че присъденият размер на обезщетението нарушава правилото за справедливост, регламентирано в чл. 52 ЗЗД и че не е отчетено обстоятелството, че водачът на лекия автомобил, движейки се в нарушение на правилата за движение по пътищата – при отклонено внимание и бездействие с уредите за управление на автомобила, не бил възприел визуално пешеходката, намираща се на пътното платно и не бил преустановил движението на автомобила преди мястото на удара. В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт средна телесна повреда, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? За да се гарантира провилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени в ППВС № 4/68 год., следва ли съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка и значението на всяко едно от тях спрямо справедливото обезщетение? 2/ Следва ли при определяне на справедлив размер на обезщетението съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси в страната? Достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита икономическото състояние в страната, без реално да се обсъди как се отразява то върху определения справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди? 3/ Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение в много по-нисък размер от определените такива за аналогични случаи, но при лимит многократно по-малък от процесния? 4/ При определяне размера на неимуществените вреди вследствие на причинена средна телесна повреда следва ли да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди? Жалбоподателят навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени в противоречие с ППВС 4/1968 год., Решение № 39 от 07.05.2020 год. на ВКС по т. дело №1184/2019 год., ІІ т. о., ТК, Решение № 128 от 01.08.2017 год. на ВКС по т. дело № 231/2016 год., ІІ т. о., ТК, Решение № 93 от 23.06.2011 год. на ВКС по т. дело № 566/2010 год., ІІ т. о., ТК, Решение № 99 от 08.10.2013 год. на ВКС по т. дело № 44/2012 год., ІІ т. о., ТК и Решение № 158 от 28.12.2011 год. на ВКС по т. дело № 157/2011 год., І т. о., както и че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като отговорът им щял да доведе до изясняване на критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост от съда, кога е нарушен принципът за справедливост при определяне на справедлив размер на обезщетението за неумищуствени вреди, причинени в резултат на средна телесна повреда. Ответникът по касационната жалба ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната част. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установени правопораждащите предявеното право по чл. 432, ал. 1 КЗ факти – настъпването на 24.05.2020 год. на пътнотранспортно произшествие /като реализирано застрахователно събитие/ в [населено място], около 23.25 ч. – в срока на действие на застрахователния договор; виновно и противоправно поведение на водача на лек автомобил „Ф. Г. с рег. [рег.номер на МПС] – А. Д. А., застрахован при ответното дружество по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ – полица №, изразяващо се в нарушаването на правила за движение по пътищата – чл. 116 ЗДвП и чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП и причинна връзка между произшествието и причинените на ищцата травматични увреждания – счупване на външния /латерален/ и вътрешен /медиален/ глезен на десния крак, охлузни рани по лицето и носа. Посочил е, че на ищцата е проведено консервативно лечение – поставена е гипсова имобилизация на дясна подбедрица, като при извършения преглед от вещото лице на 08.07.2021 год. са установени лекостепенен оток в областта на външния и вътрешния глезен на дясна подбедрица, съпроводен с ограничени и болезнени движения в областта на глезените на дясното ходило и субективни оплаквания от палпаторна болка в областта на лявата раменна става при отвеждане на горния ляв крайник назад и встрани, както и че по отношение на закритото счупване срокът на клинично оздравяване на опорно двигателната активност на десния долен крайник е около 5 месеца, при правилен възстановително-оздравителен процес, а по отношение на охлузните рани – 15-20 дни. Съобразявайки тези обстоятелства, както и естеството на травмата – закрито счупване на глезена, наложило обездвижване на ищцата от един месец, начин на извършване на увреждането, обстоятелства, при които е извършено, търпените болки и страдания и техния интензитет – нетърпими в началото и постепенно затихващи, възрастта на ищцата към момента на ПТП – 64 години, преживения страх, икономическата конюнктура /допълнителен критерий/, видима от непрекъснато нарастване на нивата на застрахователната сума, уредено по законодателен път - § 1, т. 5, § 4, ал. 3 и § 27 от ДР на КЗ /отм./ до достигането на лимита на отговорност, дефиниран в чл. 266 КЗ /отм./, а впоследствие – в чл. 492 КЗ, както и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото, въззивният съд е намерил, че справедливият паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди възлиза на сумата от 30 000 лв. По отношение на направеното от ответното дружество възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата въззивният съд е изложил, че същото е основателно. Позовал се е на заключението на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза и е направил категоричен извод, че ищцата е предприела пресичане на пътното платно на необозначено с пешеходна пътека място, въпреки че в близост е имало такава, и не е положила необходимата грижа, за да възприеме адекватно и да се съобрази с приближаващия лек автомобил и разстоянието до него, като това нейно поведение нарушава забраните на чл. 113, ал. 1, т. 1, 2 и 4 ЗДвП и е допринесло за настъпването на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Отчитайки и обстоятелствата, че при шофиране в населено място на къси светлини и оскъдно улично осветление, видимостта на водача е силно ограничена, както и че процесното произшествие е станало на прав участък, при добра видомост и движение на автомобила с включени светлини, при което ищцата е била длъжна да съобрази поведението си спрямо неговото присъствие като потенциална опасност, въззивният съд е определил, че приносът на ищцата за настъпването на вредите е 40 %, /а не 50 %, както е приел първоинстанционният съд/, което представлява 12 000 лв. от определеното по-горе обезщетение, поради което е счел, че релевираната претенция е основателна до размера от 18 000 лв. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. При изложените от въззивния съд мотиви формулираните от жалбоподателя въпроси, които са свързани с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, са от значение за изхода на спора, но същите са решени изцяло в съответствие с практиката на ВКС, включително цитираната от жалбоподателя. Трайно се приема, че отговорността на застрахователя по договор за застраховака „Гражданска отговорност на автомобилистите“ е функционално обусловена от деликтната отговорност на застрахования, като за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди на пострадалото от ПТП лице се прилага ППВС № 4/1968 год. Според разясненията, дадени в т. 11 от ППВС № 4/1968 год. и доразвити с трайната практика на ВКС, при увреждания на здравето на пострадалото лице общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД се основава, а съдът е длъжен да го свърже с онези конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определянето на това обезщетение по справедливост: характер на увреждането; начин и конкретни обстоятелства, при които е настъпило; адекватност на проведеното лечение, проявените, но и бъдещите усложнения в здравословното състояние на пострадалия, понесените морални страдания, осакатяване, загрозяване и др. подобни; обществено-икономическите условия в страната към момента на увреждането. Самото изброяване в ППВС № 4/1968 год. е примерно, а не изчерпателно, предвид различията в проявлението на съответното увреждане и вредите от него във всеки отделен случай, като съдът е длъжен да прецени всички общи и специфични за отделния спор обстоятелства, които са от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и са установени в конкретното производство. Последователната практика на ВКС възприема застрахователните лимити като индиция за развитието на обществено икономическото условия в страната, като същите нямат самостоятелно значение за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди /в този смисъл Решение № 83 от 6.07.2009 год. на ВКС по т. дело № 795/2008 год., II т. о., ТК, Решение № 1 от 26.03.2012 год. на ВКС по т. дело № 299/2011 год., II т. о., ТК, Решение № 66 от 3.07.2012 год. на ВКС по т. дело № 619/2011 год., II т. о., ТК, Решение № 242 от 12.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 3319/2015 г., II т. о., ТК/. Застрахователните лимити са само един от показателите за обществено-икономическото развитие на страната, като ППВС № 4/1968 год. не изисква те да бъдат изброявани или посочвани, доколкото изчерпателното им изброяване е практически невъзможно. Освен това застрахователните лимити, сами по себе си, не обуславят по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди от този, който следва от съвкупната преценка на всички обстоятелства по делото. Преценката на конкретните обективно съществуващи обстоятелства, засвидетелстващи реално причинените морални вреди – в каква степен и колко продължително са засегнати нематериалните блага на конкретния индивид, е от значение и за извършване на съпоставка с разрешенията на съдебната практика в аналогични случаи. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, без да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Не следва да се допуска неравно тректиране при обезщетявяването на едни и същи нематериални блага в зависимост от социалното и финансово състояние на увредения, което е противно на закона /в този смисъл Решение № 163 от 1.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 411/2016 год., IV г. о., ГК, Решение № 214 от 8.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 3921/2017 год., IV г. о., ГК, Решение № 139 от 9.10.2020 год. на ВКС по гр. дело № 873/2020 год., IV г. о., ГК/. В разглеждания случай въззивният съд е извел и обсъдил всички установени по делото обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и е разрешил спора с присъждането на дължимото такова според критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в т.ч. е отчел икономическата конюнктура в страната към датата на увреждането /2020 год./. Не е нарушен и принципът на справедливост чрез определяне на процесното обезщетение в занижен спрямо сходни хипотези размер, при съблюдаване на съответните социално-икономически условия в страната към датата на увреждането. Обезщетението за неимуществени врени не е определено при сходни на установените в настоящото производство обективни обстоятелства по чл. 52 ЗЗД в нито едно от цитираните от жалбоподателя съдебни решения. В тях са взети предвид различни и специфични обстоятелства, а именно: в Решение № 39 от 07.05.2020 год. на ВКС по т. дело №1184/2019 год., ІІ т. о., ТК – счупване на бедрена кост в областта на шийката и развити след проведеното оперативно лечение артрозни промени в дясната тазобедрена става и скъсяване на десен долен крайник с 1 см.; в Решение № 128 от 01.08.2017 год. на ВКС по т. дело № 231/2016 год., ІІ т. о., ТК – субкапитално счупване на шийката на лява бедрена кост и счупване на ляво пето ребро, невъзможност за извършване на реконструктивна операция във връзка с първото от посочените увреждания, поради общото увредено състояние на пострадалия и липса на на обичайното за този вид увреждания възстановяване – пострадалият все още се придвижва с помощта на две патерици, левият долен крайник е с изразена хипотрофия, скъсен с около 2-3 см. и ротиран, движенията на лявата става са трайно ограничени, налице е забавена консолидация и склерозиране на бедрената глава и др.; в Решение № 93 от 23.06.2011 год. на ВКС по т. дело № 566/2010 год., ІІ т. о., ТК – множество травматични увреждания, допълнително настъпила хипотрофия на мускулите на дланта и предстоящи в бъдеще две възстановителни операции /за изваждане на пирон от бедрената кост и извършване на транспозиция на лакътния нерв/; в Решение № 99 от 08.10.2013 год. на ВКС по т. дело № 44/2012 год., ІІ т. о., ТК –телесни увреждания, довели до състояние на „будна кома“, съществуваща твърде висока степен на вероятност за мускулна атрофия и застойна пневмония, както и невъзможност за пълно бъдещо възстановяване. А Решение № 158 от 28.12.2011 год. на ВКС по т. дело № 157/2011 год., І т. о., е постановено по преки искове на съпругата, родителите и децата на починалия за обезщетяване на причинените им неимуществени вреди. В производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да контролира правилността на обжалваното решение, а по поставените правни въпроси въззивният съд не се е отклонил от установената съдебна практика, поради което не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От друга страна наличието на съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд