Определение № 5 от 07.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2656/2018 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на "Пирин Ойл Груп" ЕООД със седалище [населено място] ,трето лице помагач на ответника по делото Агенция „Пътна инфраструктура”, срещу решение №2377 от 17.11.2017г. по в.гр.дело № 1398/17г на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решението от 11.10.2016г по гр.д. 7127/2015г на Благоевградски окръжен съд, присъдил на на ищеца Х. А. С. обезщетение за неимуществени вреди до размера на предявения частичен иск от 50 000 лева. Вредите са от смъртта на неговата съпруга в резултат на ПТП ,присъдени на основание чл. 49 от ЗЗД при условията на съпричинителство от лица, на които Агенция „Пътна инфраструктура” е възложила работа ,при участието на касатора като трето лице помагач в процеса, привлечен от ответника по иска. Въззивният съд е приел ,че съпричинителството е независимо, като приносът на ищеца и поведението на лицата, на които ответникът е възложил работа предвид отговорностите му по чл.19 ал.1 т.1 и чл. 30 и чл.34 от Закона за пътищата(ЗП), е равен и в размер на по ½, тъй като действията на ищеца като водач на лек автомобил в нарушение на ЗдВП са поставили началото на причинния процес на увреждането, а незавършената еластична ограда и нейното необезопасяване в района на пътната връзка с крайпътния търговски обект на главен път Е79, километър 364+300 от републиканската пътна мрежа е съпричинило трагичния резултат. Софийски апелативен съд е приел за справедлив размер на обезщетение сумата 100000 лева, като в мотивите си е ревизирал изводите на първоинстанционния съд по чл. 52 ЗЗД за справедлив размер на обезщетение от 150 000 лева (както е било заявено с иска). Ревизирал е приетото от Благоевградски окръжен съд 1/3 съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца и 2/3 от ответника по чл.51 ал.2 ЗЗД.Поради това въззивният съд е потвърдил осъдителния диспозитив на първоинстнационното решение, но с други мотиви. В изложението по допускане на касационно обжалване подпомагащата страна изтъква основания по чл. 280,ал.2 ГПК поради недопустимост и очевидна неправилност на решението по отношение на наличието или липсата на предпоставки за конституиране на дружеството “П. О. Г.” като трето лице помагач на ответника и подпомагаща страна в процеса, съответно за подчиняването му на задължителната сила на мотивите.Довод за недопустимост се поддържа поради разгледан непредявен иск ,касаторът счита предявения иск за вреди от вещ ( чл. 50 ЗЗД ). Поддържа се, че конституирането на касатора като подпомагаща страна е било недопустимо поради липса на предпоставки по чл.219 ГПК, за което се излагат вече поддържаните пред инстанциите съображения. Основното от тях е че дружеството “П. О. Г.” не носи отговорност за състоянието на еластичната ограда (мантинела) в участъка на местопроизшествието при ПТП, който участък е извън обхвата на крайпътния търговски обект – бензиностанция и пътната връзка след него. Съгласно чл. 34 т.3 от Закона за пътищата отговорността на дружеството не може да бъде ангажирана като собственик на този обект, включително чрез обвързване със силата на мотиви. Мотивът, че отношенията са между възложител и изпълнител, съответно за наличие на възможност да се предяви обратен иск от ответника А. са очевидно неправилни, тъй като нито една от страните не твърди договорни отношения свързани с възлагане, а задълженията за поддържане се регламентират в закона така, че отговорността на Агенцията (А.) изключва тази на собственика на крайпътния търговски обект и обратно. Очевидно опровергано от доказателствата е и твърдението на Агенцията при конституиране на касатора ,че мястото на ПТП е част от пътна връзка съм крайпътния търговски обект. Основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК се поддържа поради липсата на изложени мотиви ,първо по доводите свързани с недопустимост на производството срещу помагача и привличането му в процеса, като последица неправилни са изводите по същество на спора и на следващо място по въпроса за задължението на съда да изложи мотиви спрямо коя величина прилага намаляване на обезщетението при съпричиняване и кои предпоставки го обуславят.Противоречието е с т.19 от ТР //2001г по т.д 1/2000 ОСГК ,а по втория въпрос и с решение № 577/2010г по гр.д № 1741/2009 ІІІ г.о Основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК се сочи по въпросите: отговорността на собственика на обектите по чл.34 т.3 ЗП изключва ли отговорността на А. за поддържане на пътищата от републиканската пътна мрежа и обратно? Отговорността за поддържане на КТО и връзките към него по издадено разрешително за специално ползване на пътища, вмества ли се в понятието отговорност за обезщетяване на вреди от възложена работа. Няма практика на ВКС по тези въпроси, на които според касатора с въззивното решение е дадено недопустимо и очевидно неправилно разрешение. Постъпил е отговор от ответника по иска А. ЕАД, чието становище е, че в една част и по поставените правни въпроси касационно обжалване не следва не да се допусне.Ответникът се присъединява частично към доводите за недопустимост на решението като счита ,че искът е следвало да се квалифицира по чл. 50 ЗЗД, както и към оплакването,че въззивният съд не е посочил спрямо коя величина намалява обезщетението. Излагат се и съображения за неоснователността на останалите доводи и оплаквания по правилността на решението, включително за основанията за участие на помагач. В отговор ищецът по делото,чрез пълномощника си адв Ат. Г. от САК оспорва да е налице основание за допускане на касационната жалба, тъй като доводите за очевидна неправилност и недопустимост касаторът свързва с мотивите на първоинстанционното решение ,а правните въпроси са ирелевантни. Не са претендирани вреди от вещ. Освен това, доводите на касатора изключващи основанията му за привличане са и неоснователни,тъй като задълженията на А. не изключват тези на дружеството по чл.34,ал.3 от ЗП. Претендира разноски След преценка, Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита ,че не налице основание за допускане на касационно обжалване на решението Решението е допусимо .Произнесен е предявен иск, който не е по чл. 50 ЗЗД както се твърди от касатора, а по чл.49 вр. чл. 45 ЗЗД.Виновното поведение на длъжностните лица, заради които ответникът е осъден като възложител, са негови служители.Според ППВС №7/1958 г., ППВС №17/1963 г.и ППВС №4/1975 г.когато при ползване на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани правила отговорността за поправяне на вредите е по чл.45 ЗЗД или чл.49 ЗЗД, а когато такива нарушения не са допуснати и са произлезли вреди от вещта,отговорността е по чл.50 ЗЗД Това е съобразено от въззивния съд, като ясно е посочено в какво се изразява противоправността при бездействието на лицата ,за които ответникът отговаря. Решението не може да бъде преценено като вероятно недопустимо поради това,че третото лице помагач оспорва основанията за своето конституиране .Не е налице и основание по чл. 280, ал.2 ,предл. второ ГПК Мотивът, сочен от касатора като „очевидно неправилен”, не е на въззивния съд, а на първоинстанционния съд. Софийски апелативен съд не е препратил към спорните съображения на Б. за „независимо съизвършителство ”заради неизпълнение на законови задължения както от служители на А., така и от подпомагащата страна относно задължението на дружеството да изгради свързването на мантинелата с прилежащата към търговския обект инфрастуктура, тъй като очевидно, но не и неправилно е преценил, че същите нямат решаващо значение за основанието на иска срещу ответника. Положително прецените предпоставки за конституирането на касатора като помагач не сочат очевидна неправилност на решението, нито обосновават формулирания по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК процесуалноправен въпрос за дължими от съда мотиви по възраженията на третото лице – помагач ,че не е имало основания да бъде привличан. Решението ще обвърже третото лице помагач в решаващите си мотиви, т.е по основанието за отговорност за ответника спрямо ищеца, но не обвързва привлечения с установеност на твърденията на привличащата страна за нейно евентуално регресно право .Обвързващ мотив е, че ответникът по иска А. има отговорност да обезщети ищеца, в установения размер и при установеното основание. Към основанието - като обвързващ за третото лице мотив на решението, в случая се привързва механизма на ПТП, фактическата установеност относно местоположението и състоянието на крайпътната еластична ограда (мантинела) като съпричиняващо за увреждането. Тези фактически обстоятелства са установени безспорно. Защитна ограда, чийто необезопасен край се е врязал в автомобила и е причинил смъртта на пътник в него е била в недопустимо и противоправно от гледна точка на изискванията за безопасност състояние, което е една от причините за увреждането - обстоятелство изяснено от заключението на вещото лице и възприето от съда. При длъжностно задължение да не се допуска съществуването на подобно състояние на мантинелата в участък, за който ответникът А. отговаря съгласно Закона за пътищата, никоя от страните в настоящата фаза на обжалване не оспорва основанието за гаранционно-обезпечителната отговорност в лицето на А.. При тези обстоятелства по делото е разрешен въпроса за отговорността на привлечения ответник, а не правния въпрос има ли основание в последващ процес А. да претендира присъденото от подпомагащата страна частично или изцяло и на какво основание. Сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по въпросите за съдържанието на понятието справедливост в чл. 52 ЗЗД и кои предпоставки обуславят извод за съпричиняване. Не се сочи конкретно как се обективира противоречието на въззивното решение с изтъкнатата (само по първия въпрос) съдебна практика.В случая, отчитайки смъртен случай при определяне на справедлив размер за обезщетяване на неимуществени вреди от ПТП за преживял съпруг в размер на 100 000 лева въззивният съд е приложил установените в практика на ВКС принципни указания към обстоятелствата по делото. Двата въпроса са формулирани общо, без конкретна обосновка и не е отговорено на критериите,разяснени с приемането на ТР №1/19.02.2010г ОСГТК. Третият въпрос с изтъкнато основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК - за задължението на въззивния съд да изложи мотиви спрямо коя величина прилага намаляване на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при съпричиняване и прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД при иск, в който ищецът отчита свое съпричиняване още с предявяването на размера на обезщетението, но в спорна степен, е произнесен решаващо от въззивния съд в постановеното по делото решение. Отговорено е на общия критерии в чл. 280, ал.1 ГПК за формулиране на правен въпрос. Не е налице противорачие с изтъкнатото решение №577/2010г по гр.д № 1741/2009г на ВКС, ІІІ г.о и установената съдебна практика.Като отговор на правен въпрос в това решение е посочено спрямо коя величина при случай на установено съпричиняване се прилага чл. 51 ал.2 от ЗЗД - спрямо заявения с иска размер; спрямо размера, който следва да приеме за справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 от ЗЗД при конкретни мотиви на въззивния съд в тази връзка, или спрямо друга величина. Съгласно даденото разрешение, намалява се обезщетението определено по справедливост, когато съдът е възприел за съответен на вредата размер,по-малък от предявения с иска. Спрямо същата величина намаляването се извършва и ако ищецът изрично е обусловил размера на иска си от признание за своя принос, но тогава се съобразява също така предявеният спрямо доказания размер на съпричиняване, а намаляването може и да не доведе до частично отхвърляне на иска. Такъв е случая с обжалваното понастоящем решение на САС като постановено от второинстанционния съд по иск, с който ищецът е оценил неимуществените си вреди на 150 000 лева, заявил е признание за своя принос до 1/3 част от вредоносния резултат и е поискал обезщетение от 100 000 лева.В съответствие с решение №577/2010г по гр.д № 1741/2009г на ВКС, ІІІ г.о и установената практика на ВКС въззивният съд е потвърдил присъдената на първа инстанция сума от 50 000лв. като краен резултат, предвид изложените в решението свои мотиви по прилагането на чл. 51,ал.2 и чл. 52 ЗЗД. В случая с обжалваното решение въззивният съд е посочил спрямо коя величина прилага двата правни института при намаляване на обезщетение и не е нарушил диспозитивното начало. Друг е случаят, при който ищецът е заявил и претендира с иска пълно обезщетение ,а принос по чл. 51 ал.2 от ЗЗД се установи по възражение на ответника. Тогава съдът не може да приеме размера на иска за основателен изцяло,или за част, различна от установения размер на съпричиняване по съображение,че справедливото обезщетение е по-високо от поисканото - т.е от посоченото в исковата молба. Останалите формулирани в изложението въпроси, за които се изтъква основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК не засягат решаващите съображения на съда по спорния предмет на делото ,очертан с исковата молба, съответно не отговарят на общия критерии за допускане до касационно обжалване в чл. 280 ал.1 ГПК, както е разяснено в ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС.Съгласно възприетото в т.1 на Тълкувателното решение, правният въпрос, разрешен с обжалваното въззивно решение, е този който е включен в предмета на спора, индивидуализиран с основанието и петитума на иска и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело .Както вече се изтъкна, с обжалваното решение съдът е разрешил въпроса за отговорността на ответника и нейните материални предпоставки ,а не този за отговорността на третото лице помагач спрямо увредения, какъвто иск не е предявен и разглеждан.Преценил е положително единствено правния интерес от привличане на помагач, което не е тъждествено с правно разрешение на въпрос за отговорността на привлечения към подпомаганата страна. Не е предявен и разглеждан иск за евентуална регресна отговорност към настоящия ответник,поради което материалноправните възражения на настоящия касатор за нейното съществуване са преждевременни, възраженията му в тази връзка,преформулирани във въпроси не са обуславящи за изхода на делото. Като предизвикал касационна проверка жалбоподател, третото лице - помагач и настоящ касатор [фирма] дължи разноски на насрещната страна, установени в размер на 3 000 лева. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.