Определение № 3642 от 02.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1030/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от И. А. К., срещу определение № 1180 от 15.12.2025 г., постановено в. гр. д. № 854/2025 г. на Окръжен съд – Хасково, с което е оставена без уважение молбата, подадена от частната жалбоподателка за изменение на постановеното по делото решение № 362 от 25.11.2025 г. в частта за разноските. В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение. Поддържа се, че съдът не е съобразил високата фактическа и правна сложност на делото, както и поетата от адвоката отговорност при сключването на договора за правна защита и съдействие. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК насрещната страна „Многопрофилна болница за активно лечение – Х.“ АД, чрез адв. Т., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като разгледа по същество частната жалба, я намери за неоснователна. Съображенията са следните: С въззивно решение № 362 от 25.11.2025 г., постановено по гр. д. № 854/2025 г. на Окръжен съд – Хасково е потвърдено решение № 522 от 23.06.2025 г. по гр. д. № 235/2025 г. на Районен съд – Хасково, с което са уважени предявените от И. К. искове по чл. чл. 74, ал. 1 КТ и по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ. Съдът е присъдил на И. К. разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция в размер на 600 лв. с ДДС от общо претендираните 3000 лв., след като е уважил възражението за прекомерност на насрещната страна. За изменение на постановеното решение в частта за разноските И. К. е подала молба в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК с доводи за присъждане на адвокатското възнаграждение в пълен размер. С обжалваното въззивно определение молбата за изменение на решението в частта за разноските е оставена без уважение. Прието е, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение, съдът е съобразил фактическата и правна сложност на делото, участието на процесуалния представител на страната и извършените от него действия, както и Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС в светлината на решение по дело С–438/22на СЕС. Определението е правилно. Предмет на спора са съединени искове по чл. 74, ал. 1 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, като делото е върнато от ВКС за повторно разглеждане със задължителни указания. Пред въззивната инстанция не са правени нови доказателствени искания, не са събирани писмени доказателства, не са изслушвани повторно свидетели или вещи лица. Проведено е само едно открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на въззиваемата страна не се е явил лично, а е изпратил писмено становище. Не може да се приеме, че делото се отличава със значителна фактическа и правна сложност, в каквато насока са доводите в частната жалба. Фактите по делото са били изяснени, а спорът пред въззивната инстанция е съсредоточен върху тълкуването на разпоредбите на чл. 67, ал. 3 и чл. 86, ал. 1, т.3 КТ, във връзка с което са дадени указания от ВКС при първоначалното разглеждане на делото пред касационната инстанция. С оглед на тези обстоятелства няма причина за определяне на адвокатското възнаграждение над присъдения от въззивния съд размер. Водим от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,