Определение № 485 от 31.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 258/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и на М. А. Д., чрез адв. Т. М., срещу въззивно решение № 1037/14.10.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 1220/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд. Прокуратурата обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 261756/11.12.2020 г. по гр. д. № 9092/2019 г. на Софийски градски съд, е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на М. Д. сумата 6 000 лв., ведно със законната лихва от 01.05.2015 г. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 310, ал. 1, във вр. с чл. 309, ал. 1 НК, по което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по нохд № 1335/2013 г. на Софийски районен съд. Касаторът М. Д. обжалва решението в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 6 000 лв. до предявения размер от 52 000 лева. Въззивното решение е влязло в сила в частта, с която е уважена претенцията за имуществени вреди в размер на сумата 1 300 лв. В изложенията за допускане на касационния контрол и двамата касатори поставят въпросите: за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички факти и обстоятелства по делото, релевантни за конкретния случай; и как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Твърди се противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС - ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т.11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Касаторът М. Д. сочи и основанието по чл. 280, ал.2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да счете, че сумата от 6 000 лв. е достатъчна да овъзмезди ищеца за моралните вреди, претърпени от незаконно упражнена спрямо него процесуална принуда, въззивният съд е посочил, че наказателното производство е продължило 2 години, 6 месеца и 16 дни, който срок не може да се квалифицира като неразумен с оглед фактическата и правна сложност на делото, обема извършени процесуални действия и поведението на всички участници в производството. Съобразени са взетата мярка за неотклонение „подписка“; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение - по чл. 310, ал. 1, във вр. с чл. 309, ал. 1 НК, извършено във връзка и по повод изпълняваните от него служебни задължения, в качеството му на длъжностно лице, изпълняващо материално отговорна длъжност; че наказателното производство е водено за престъпление, наказуемо с наказание „лишаване от свобода“ за срок до 5 години, без специален минимум; както и че в съдебната фаза прокурорът не е поддържал обвинението и постановената още на първа инстанция оправдателна присъда не е протестирана и е влязла в сила. Обсъждайки подробно събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че за периода на наказателно преследване ищецът е изживял обичайните за такива случаи негативни емоции и притеснения; че не са установени те да са с по-висок интензитет и да са довели до трайни и значителни неблагоприятни последици, вкл. влошаване на здравословното му състояние и до сериозно дискредитиране на името му пред семейството и обществото. Отрицателните психо-емоционални състояния са изцяло преодолени от ищеца, без каквито и да е последствия, с подкрепата на семейството и близките му хора. Взетата по време на производството мярка за неотклонение – „подписка“ - е възможно най-леката и реално не е довела до ограничаване на личната му свобода и правото на свободно придвижване. Отчетени са възрастта, семейното положение, чистото съдебно минало на ищеца и социално-икономическия стандарт на живот в страната за изследвания период. При съвкупната преценка на всички тези обстоятелства, съдът е приел, че за конкретно установените по вид и интензитет морални вреди обезщетение в размер на сумата 6 000 лв. е справедливо и достатъчно да ги репарира, без да става източник на неоснователно обогатяване за ищеца. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставените въпроси обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя съобразно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Съдът е съобразил и задължението си, че в мотивите на решението следва да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят са данните за личността на увредения, начина му на живот, социалната среда, контактите, личния и социалния му живот, положението му в обществото, работата му; а когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия, следва да се прецени как наказателното преследване се е отразило върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, върху изградения авторитет и създаденото име на професионалист. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това, размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Унификация и уравниловка при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е невъзможна, от значение е създадената от съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. В този смисъл, справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а от процесуален аспект следва да се анализират и оценят в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо да се обезщетят; както и по отношение на кои вреди такава връзка не се установява и поради това не подлежат на обезщетяване. Обжалваното решение съответства на приетото в задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК) и в константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и цитираните от касаторите. Поради това, соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се установява. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие със създадената задължителна съдебна практика, за която касаторът М.Д. не е изложил аргументация за необходимост от промяна или осъвременяване на тълкуването й (вж. - т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК), изключва приложението на релевираното от него основание по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради противоречието му с материалния закон – също не е налице. Във фазата по селектиране на жалбите, Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност пряко от съдържанието му и въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. Жалбоподателят не формулира в изложението си твърдения, различни от доводите в самата жалба, които предполагат проверка на доказателствения анализ, осъществен от въззивния съд и на фактическите констатации, до които е достигнал в резултат на този анализ. Осъществяването на такъв контрол в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Доколкото неправилността не може да се изведе от съдържанието на самия акт, без подлагането му на допълнителен контрол, тя не може да се окачестви като очевидна по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. А по поставените в изложението правни въпроси обжалваният акт също не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при постановяването му е съобразен точния смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВС и ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение