Определение № 254 от 05.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 381/2017 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания [фирма], [населено място], срещу решение №81/11.01.2017г. по т.д. №4442/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, в частта, с която въззивният съд е отменил решение №1135 от 29.06.2016г. по т.д. №4599/2015г. на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ - 15 състав, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен искът с правно основание чл. 229, във връзка с чл. 223, ал. 1, изр. 2 от КЗ (отм.), предявен от [фирма], [населено място], срещу Застрахователна компания [фирма], [населено място], за сумата 80 330,29 лева, представляваща обезщетение по договор за застраховка „отговорност на автомобилен превозвач“, сключен с полица №13024400001, дължимо за вреди от липса и повреждане на товари по договор за международен превоз, за който е издадена международна товарителница ЧМР №[ЕГН], вместо което е осъдил Застрахователна компания [фирма] да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл. 229, във връзка с чл.223, ал.1, изр.2 от КЗ (отм. ) сумата 80 330,29 лева, представляваща обезщетение по договор за застраховка „отговорност на автомобилен превозвач“, сключен с полица №13024400001, дължимо за вреди от липса и повреждане на товари по договор за международен превоз, за който е издадена международна товарителница ЧМР №[ЕГН], ведно със законната лихва, считано от 19.02.2016г. до окончателното й заплащане. Касаторът поддържа, че Софийски апелативен съд неправилно и необосновано е приел, че ищецът е установил наличието на всички предпоставки за уважаване на иска по чл.229 от КЗ /отм./. Поддържа, че представеното по делото нареждане за превод от 17.02.2016г. не удостоверява плащане, а само нареждане на превода, а представеното писмо от 27.07.2016г. изхожда от трето лице, чуждо на спора, а не от увредения спедитор. Счита за неправилен и извода на въззивния съд, че не е налице хипотеза на изключен риск по т.3.15 от приложимите към договора Общи условия. Според касатора тази клауза поставя изискване продължителното спиране и почивка да се извършват на охраняем паркинг, а видно от показанията на разпитания водач, мястото на което е нощувал не притежава тези характеристики според дадената в общите условия дефиниция на понятието „охраняем паркинг“. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът поставя следните материалноправни въпроси, които счита, че са обусловили изводите на въззивния съд: 1.Кога се смята за извършено плащането на кредитора? 2.С какъв документ се удостоверява плащането на паричен дълг? Твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №50/02.04.2009г. по т.д.№485/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №12/25.02.2010г. по т.д.№181/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №44/28.03.2011г. по т.д.№526/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №239/21.06.2013г. по т.д.№188/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, в които се приема, че плащането се смята за осъществено със заверяване на сметката на кредитора. Поддържа, че вторият въпрос е разрешен в противоречие с решение №53/10.08.2010г. по т.д.№121/2009г. на ВКС, ГК, ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, в което е прието, че плащането на паричен дълг или погасяването му чрез друг способ се удостоверява с документ по чл.77 от ЗЗД, като такъв документ представлява разписка или банков документ за плащане. Касаторът счита,че тъй като по настоящото дело се твърди плащане в размер на 41 072,92 евро, то съгласно чл.3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, процесната сума подлежи на плащане само по банков път, съответно надлежни доказателства за плащането й са само банковите платежни документи. Ответникът по касация [фирма], [населено място], поддържа, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че със застрахователна полица №13024400001 от 09.01.2013г. [фирма], [населено място], е застраховал при ЗК [фирма] своята отговорност като автомобилен превозвач на товари, превозвани с моторни превозни средства, като в срока на застраховката е настъпило застрахователно събитие - кражба на 12 палета кафе, извършена между 20:30 часа на 04.12.2013г. и 5:35 часа на 05.12.2013г. в Безенлаублинген, Германия, на магистрала №14. Посочил е, че задължението на застрахователя в рамките на тази застраховка е функционално обусловено от вторичното, охранително задължение на застрахования да обезщети вредите, причинени на собственика на погиналата и повредена част от превозвания товар. Изтъкнал е, че в конкретния случай връзката превозвач - собственик на товара е опосредена, доколкото собственикът е бил обезщетен за вредите от германския спедитор, който е заплатил тяхната стойност на суброгирания в правата на собственика негов застраховател. Приел е за доказано обстоятелството, че ищцовото дружество е превело на германския спедитор обезщетение за настъпилите вреди в размер на сумата 41 072,92 евро, като се е позовал на представеното от ищеца „нареждане за презграничен превод“ от 17.02.2016г., заверено с печат на „У. Б.“, филиал Б., от което се установява, че по посочената в писмото от 15.12.2015г. банкова сметка на адвокатската кантора „З. и З.“, [населено място], е била наредена сумата 41 072,92 евро, както и на писмо от 27.07.2016г., подписано от адвокат от адвокатската кантора „З. и З.“, [населено място], с което ищецът е уведомен, че плащането на сумата 41 072,92 евро е било получено на 18.02.2016г. Изложил е съображения, че въпреки липсата на представено пълномощно, което да удостоверява представителна власт на адвокатската кантора по отношение на кредитора, от съдържанието на писмото от кредитора от 20.11.2014г. и на писмото от 27.07.2016г., недвусмислено следва, че лицето на което длъжникът е престирал, е било овластено от кредитора. Въззивният съд е счел за неоснователни възраженията на касатора – ответник по исковете, че е налице изключен риск в хипотезата на чл. 3.15. от общите условия на застрахователния договор, според която застраховката не покрива отговорността на застрахования превозвач, когато кражбата на стоката е била извършена от оставено без надзор превозно средство, докато е под грижата и отговорността на застрахования, освен ако кражбата е била извършена от заключено и обезопасено превозно средство в района на охраняем паркинг за товарни автомобили. Позовал се е на показанията на водача на превозното средство, и е приел за установено, че автомобилният състав не е бил оставен без надзор, тъй като по време на престоя на паркинга, същият този водач не го е напускал от момента на спирането в края на деня до 4:30 часа сутринта на другия ден, когато трябвало да тръгне отново. Въз основа на изложеното е приел, че исковата претенция е основателна за сумата 80 330,29 лева - левовата равностойност на 41 072,22 евро, представляваща обезщетението, което превозвача е заплатил на увреденото лице. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. И двата поставени от касатора правни въпроса са свързани с предмета на делото и са обсъждани от въззивния съд, но не са разрешени от него в противоречие със задължителната за съдилищата практика на ВКС. Въззивният съд не е изложил становище, че плащането чрез банков превод се счита за извършено с нареждането на сумата от длъжника. За да стигне до извода,че ищецът е превел дължимото обезщетение в полза на пострадалото лице – германското дружество спедитор, въззивният съд е взел предвид не само нареждането за презграничен превод от 17.02.2016г., заверено с печат на „У. Б.“, филиал Б., а и извършеното потвърждение от представляващите германското дружество адвокати, че сумата е постъпила по тяхна сметка. Ето защо не само въз основа на нареждането за превод, но след съвкупната преценка на всички представени доказателства, включително писмено признание за плащането от получателя на сумата, въззивният съд е приел за доказано, че ищецът е извършил плащането на обезщетението в размер на 41 072,92 евро и то именно по банков път, който е задължителен съгласно чл.3 от ЗОПБ. Поради това въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №50/02.04.2009г. по т.д.№485/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №12/25.02.2010г. по т.д.№181/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №44/28.03.2011г. по т.д.№526/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №239/21.06.2013г. по т.д.№188/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и решение №53/10.08.2010г. по т.д.№121/2009г. на ВКС, ГК, ІІ т.о. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. На ответника по касация следва да бъдат присъдени направените в касационното производство разноски в размер на 4560 лева. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд