Определение № 60432 от 06.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2792/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Инвестбанк“ АД, гр. София чрез пълномощника му адвокат Й. Д. против решение № 260040 от 11.03.2021 г., постановено по гр. д. № 220 по описа за 2020 г. на Апелативен съд-Варна, с което е отменено решение № 1531 от 19.12.2019 г. по гр. д. № 211/2019 г. /при допусната очевидна фактическа грешка в годината на делото, посочена като 2018/ на Окръжен съд-Варна и вместо него е постановено друго за уважаване на предявения ревандикационен иск от С. И. А., Е. А. Х., М. А. А. и А. А. С. против „Инвестбанк“ АД, гр. София по отношение поземлен имот с идентификатор *** в [населено място], район „Приморски“, местност „Т.“ с площ по скица от 1356 кв.м. и при посочени съседи по кадастралната карта, придобит от С. И. А. чрез договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 142, том II, рег. № 4000, дело № 482/2.06.1999 г. на нотариус № 192 и след прекратяване на съпружеска имуществена общност и по наследяване от А. А. А., а от останалите три ищци – по наследяване на А. А. А., а от него – с посочения договор, като решението е постановено при участие на трети лица-помагачи Г. П. Ч. и Д. С. Ч. на страната на ответника „Инвестбанк“ АД. С. И. А., Е. А. Х., М. А. А. и А. А. С. са подали чрез пълномощника си адвокат Р. Д. писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното: Въззивният съд е приел, че представеното удостоверение за наследници на А. А. А., поч. на 02.03.2010 г., легитимира ищците като негови наследници по закон, съответно преживяла съпруга и низходящи. Собствеността на процесния имот е придобита от Ц. А. А. с договор за дарение, обективиран в н. а.№186/14.02.1972 г. През 1974 г. по реда на ЗТСУ недвижимият имот е отчужден от същата за предвидено по план благоустройствено мероприятие - изграждане на „Детски дом“-Траката, като й е заплатено парично обезщетение в размер на 1360.80 лв. На 14.12.1992 г. /т. е. след изтичане на първоначалния преклузивен 6 месечен срок по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др./ е подадено заявление от Ц. А. А. /към 1992 г. с фамилия Н./, действаща чрез пълномощника й А. А. А. /пълномощно с нотариално заверен подпис от 25.11.1992 г./ за възстановяване на собствеността й върху недвижимия имот поради неизпълнение на мероприятието, за което е бил отчужден. Заявлението е подадено при преклудирано към 14.12.1992 г. право да се иска отмяна на отчуждаването, т. е. не е бил налице един от кумулативно изискуемите елементи на фактическия състав /изброени конкретно в мотивната част на т. 4 от ТР № 6/2005 от 10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС/, необходим за възстановяване на собственост по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. Ц. А. е подала молба на същата дата и да й бъде възстановен срокът за подаване на заявление /въпреки, че поради вида си същият не подлежи на възстановяване/. Кметът на община Варна е постановил решение № 1617/30.03.1993 г. за възстановяване на собствеността на Ц. А. върху отчуждения й недвижим имот с площ от 1000 кв.м. /съставляващ към 1992 г. имот пл.№ *, част от /попадащ в границите на/ имот пл.№ */, т. к. мероприятието не е изпълнено, имотът съществува в реалните си граници, мястото е пустеещо и необработвано, при връщане на полученото обезщетение в размер на 1360.80 лв. Посочената в решението сума в размер на 1360.80 лв. е заплатена по сметка на община Варна на 12.04.1993 г. Съставен е протокол за въвод във владение № 196/02.08.1993 г. за въвеждането на Ц. А. във владение на недвижимия имот пл.№ 1522, идентичен с част от имот пл.№ *. Със заповед № Р-225/09.12.1994 г. на кмета на община Варна е одобрено попълването в кадастралната основа на недвижимия имот, предмет на решението. Сключени са договор за дарение, обективиран в н. а № 157/15.09.1993 г., и договор за дарение, обективиран в н. а. № 186/13.10.1994 г., съгласно които Ц. А. дарява на А. А. по 1/2 ид.ч. от недвижимия имот, предмет на решението за отмяна на отчуждаването. Легитимирайки се като собственик на целия имот с посочените два договора А. А. А. е сключил със С. П. А. договор за покупко-продажба на този недвижим имот с н. а. № 60/13.04.1995 г. за сумата от 50 000 неденом.лв. На 30.11.1994 г. е подаден протест от Окръжна прокуратура-Варна до Варненски окръжен съд на осн. чл. 37, ал. 2 от ЗАП-отм. за прогласяване нищожността на решение № 1617/30.03.1993 г. на кмета на община Варна, т.к. искането за отмяна на отчуждаването е подадено след изтичане на срока по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. С решение от 10.07.1995 г., постановено по гр. д. № 559/95 г. по описа на ВОС искането е уважено. Това решение е отменено по реда на надзора с решение № 545 от 10.11.1997 г. по адм. д. № 6563/1995 г. на ВАС и вместо него е постановено друго за отмяна на решение № 1617/30.03.1993 г. на кмета на община Варна и оставяне без разглеждане искането на Ц. А. А. за отмяна на отчуждаването по ЗТСУ като просрочено. Във връзка с доводите на ответника и третите лица-помагачи, че с постановяване на административното съдебно решение не отпадат автоматично правата на С. П. А., придобити по договора за покупко-продажба по н. а. № 60/13.04.1995 г., въззивният съд е изложил съображения, че при липсата на подадено в рамките на преклузивния срок по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. искане за отмяна на отчуждаването и за възстановяване на собствеността, такава не би могло да се възстанови в патримониума на Ц. А. с решението на кмета на Община Варна № 1617/30.03.1993 г., т. е. административният акт /макар и да не е нищожен/ не е могъл да произведе присъщия си конститутивен вещно-правен ефект, съответно Ц. А. не е придобила собствеността по реституция. Тъй като дарителката по н. а. № 157/15.09.1993 г. и н. а. № 186/13.10.1994 г. не е можела да отстъпи веднага и безвъзмездно правото на собственост върху недвижимия имот А. А. също не е придобил такова със сключване на договорите за дарение, а съответно собственост не е придобил и С. А. по сключения договор за покупко-продажба през 1995 г. Ако и да се приеме, че решението като индивидуален административен акт до преди отмяната си е произвеждало действие /което обаче противоречи на разрешенията в т. 4 от ТР № 6/2005 от 10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС/, то не е предвидено в норма запазване правата на третите лица, придобивали права преди отмяната му със съдебно решение, която отмяна има обратно действие, с което се заличават всички целени с акта последици от момента на издаването му. С § 2 ПЗР ЗОСОИ, обн. ДВ бр. 107/97 г. преклузивният 6 месечен срок по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. е възстановен и започва да тече от деня на влизане в сила закона. В рамките на новирания срок е подадено заявление на 13.04.1998 г. от Ц. А. /правоимаща, доколкото не е имала подадено в рамките на първоначалния преклузивен срок искане за реституция/, действаща чрез пълномощника си А. А. /пълномощно с нотариално заверен подпис от 27.03.1998 г./ за отмяна на отчуждаването и възстановяване на собствеността. Комисията по реституция при община Варна е предложила уважаване на молбата на 28.05.1998 г., след като е констатирала, че мероприятието не е изпълнено, имотът съществува в реални граници, мястото е пустеещо и необра- ботвано. Постановено е решение № 65/04.06.1998 г. от кмета на община Варна за възстановяване на собствеността. Доколкото полученото обезщетение е било върнато още през 1993 г., следва да се приеме, че решението е влязло в сила с постановяването си. Съставен е протокол за въвод във владение № 128/14.11.1998 г. от община Варна /неподписан от Ц. А. и А. А./, но бил в държание на Ц. А. и представен при съставянето на к. н. а. № 123/99 г., с който е призната за собственик на недвижимия имот като придобит чрез реституция. Съдът е посочил, че не би могла да се сподели тезата на третите лица-помагачи, че с влизане в сила на решението от 1998 г. и т. к. реституцията е в полза на едно и също лице се санира вещно-правният ефект на договорите за дарение от 1993 г. и след това на договора за продажба от 1995 г., с оглед естеството на договора за дарение-едностранен и безвъзмезден договор, по силата на който дарителят безвъзмездно, веднага и безвъзвратно отстъпва в собственост на дарения подареното, като със стойността на последното имуществото на дарителя се намалява, а това на дарения се увеличава. С договор за продажба, обективиран в н. а. № 142/02.06.1999 г., Ц. А. е продала недвижимия имот на А. А. по време на брака му със С. А. и придобитият имот е станал съпружеска имуществена общност. имотът е станал СИО. Относно възражението на третите лица-помагачи, че договорът от 1999 г. е нищожен, като противоречащ на добрите нрави, съдът е приел, че дори и А. А. да не е уведомил С. А. за отмяната на реституционното решение от 1993 г., това не може да доведе до нищожност на договора поради накърнение на добрите нрави. За да се осъществи фактическият състав на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е необходимо сключеният договор по своето съдържание, цели или начин на извършване да е в явстващо противоречие с такива правила на добрите нрави, които са общовалидни за почти всички правни субекти и същевременно са свързани с посягане или ограничаване на основни човешки права и свободи или с нарушаване на общоприети нравствени правила или засягат устоите на отношенията в правовата държава, каквото противоречие за договора, обективиран в н. а. № 142/02.06.1999 г., не е налице. По одобрените през 2008 г. КККР като собственик на имот идентификатор *** е записан А. А. А. въз основа на нотариалния акт от 1999 г., а въз основа на заявление от от 18.04.2016 г. е изменен кадастралният регистър и като собственик е вписан С. П. А.. С н. а. № 20/28.06.2016 г. С. П. А., легитимирайки се като собственик с н.а. № 60/95 г. и наследниците на починалата му съпруга П. С. П. и М. С. П., са сключили договор за покупко-продажба на ПИ с идентификатор *** с Г. П. Ч. по време на брака му с Д. С. Ч.. Впоследствие същите са сключили договор за прехвърляне право на собственост вместо изпълнение на паричен дълг, обективирана в н. а. № 13/25.01.2018 г., с „Инвестбанк“ АД. Договорите не са имали вещно-прехвърлителен ефект, тъй като С. А., съответно съпругата му не са придобили собственост с н. а. № 60/95 г. и последвалите сделки от 2016 г. и 2018 г. са сключени с несобственик. При тези изводи въззивният съд е разгледал евентуалното възражение на „Инвестбанк“ АД за придобиване собствеността по давност с присъединяване владението на неговите праводатели. Посочил е, че се касае. за добросъвестни владелци по дефиницията на чл.70 ЗС и е необходимо е да е изтекла общо 5 годишна давност до датата на предявяване на исковете на 04.02.2019 г., без да има изгубване на владението за повече от 6 месеца. Възпроизвел е свидетелските показания, както следва: Свидетелят Д. Н. познава С. А., работил за него в периода 1998 г.-2007 г., знае за много негови имоти. Знае за имота му в м. “Т.“, който е придобил от неговия партньор А. А. през 1995 г. Бил е наемател на имота от 1998 г. до 2004 г. Имотът е празен, няма постройки, има дръвчета, намира се на около 200 м. от плажа. В близост до имота има рибарско селище и свидетелят го ползвал за база за рапани, сложил каравана. Пробвали да го ограждат, но т. к. през имота минава пътеката, която води до плажа, хората минавали, късали оградата, често я крадели. Почиствали със С. имота от растителност с храсторези, моторни триони. После запознал С. с Г. Ч., негов приятел, рибар, той наел имота 2010 г.-2011 г. и после го придобил. През 2004 г.-2011 г. е ходил до имота, водил си кучетата да ги разхожда. Свидетелят Я. Д. познава С. А. от 1995 г.-1996 г., т. к. е геодезист и извършва дейности по обозначаване на имотни граници. С. искал да обозначи границите на имота му м. “Т.“ /намиращ се между шосето за Златни пясъци и морския бряг срещу ресторант „Т.“/. Ходил до имота веднъж 1995 г.-1996 г. и го трасирал. После след около година две С. го помолил да покаже колчетата на наемателя Д. Н.. В периода 1997 г.-2004 г. минавал покрай имота, виждал е Д. Н. вътре. Той се занимавал със събиране на рапани и миди. В имота е имало нещо като заслон, Д. ги поканил да хапнат миди. В имота имало полудиви дребни круши и ябълки .В началото бил непочистен, със саморасли храсти, било почти непроходимо, после бил почистен. През 1997 г.-1998 г. бил подготвен за ограждане с метални тръби и тел, бил поддържан. След 2011 г. е минавал покрай имота /по пътя отгоре с превозно средство/, т. к. има жилище на сп. “М.“, не е виждал друг в имота тогава освен Д.. През 2015 г.-2016 г. Д. го поканил в имота в качеството му на познат и поискал да се трасират границите на имота. Със С. не се е виждал от 2003 г. Свидетелката И. Д. познава А. А. от 14 годишен, съседи са. Познава имота му в м. “Т.“. Намира се под самата спирка „Т.“. Свидетелката живее над спирка „Т.“ от дете, над заведението. Знае, че имотът е реституиран на сестра му, а после той го е „наплатил“ на сестра си. През 2000 г. й се похвалил, че иска за прави заведение в него. След това се разболял и починал. Имотът е празен, има треви, храсти, бил буренясал и сега е такъв. А. идвал да го почиства понякога, оставял си в тях инструментите. Свидетелката минава всеки ден покрай имота, но не е виждала друг човек там. Имотът не е бил ограждан до скоро, до преди явяването й в съда, когато установила, че целият имот е ограден с тел чак до магистралния път и растенията са отрязани. Свидетелят А. А. /първи братовчед на наследодателя на ищците А. А. А./ посочва, че имотът се намира под сп. “Т.“. Мястото е наследствено, възстановено на сестрата на А. А., а тя му го е прехвърлила. През 2000 г. А. А. се похвалил, че е заплатил мястото на сестра си и иска да го развие. Знае, че два, три пъти е почистил имота. Свидетелят минава всеки ден от там. Не е виждал други хора вътре. През имота минава пътеката, през която хората минават, за да стигнат до плажа. Не е бил ограждан до последния месец, когато видял, че има ограждане на имота. Съдът е отчел и представен договор за наем с дата 01.09.1998 г., сключен между С. П. А. и свидетеля Д. Х. Н. с предмет имот пл.№ * за срок от 3 години срещу наемна цена съгласно чл. 4, ал. 1 за целия период на договора в размер на 300 лв, като предаването на владението на отдавания под наем недвижим имот се извършва в срок не по-късно от 01.09.1998 г. Договорът е подписан от посочените страни съгласно изслушаната пред ВОС съдебно графологична експертиза. От ищците е оспорена своевременно датата на документа, като за тях той няма достоверна дата по см. на чл. 181 ГПК. В тази връзка е посочено от съда, че буди съмнение наемната цена в размер на 300 лв., доколкото към посочената дата левът не е деноминиран, и следователно би се касаело за наемна цена за целия период на договора в размер на 0,30 деноминирани лева. Същевременно в чл. 4, ал. 2 от договора е посочено, че страните се съгласяват вместо заплащането на наемната цена наемателят да поддържа имота с грижата на добрия стопанин, като го почиства от плевели, коси тревата, поддържа съществуващите трайни насаждения, обработва земята, подържа оградата. Представен е анекс към този договор от 25.02.2001 г., съгласно който договорът се сключва за срок от 6 години, считано от 01.09.1998 г., а цената на наема по чл. 4, ал. 1 от договора се променя на 600 лв., като всички останали текстове от договора продължават да действат. Анексът също няма достоверна дата за ищците. Представен е договор за заем за послужване с дата 01.06.2011 г., сключен между С. П. А. и Г. П. Ч. с предмет имот пл. № *, с идентификатор *** по КККР, за срок от 5 години. Договорът е подписан от посочените страни съгласно съдебно графологичната експертиза. Според договора владението е предадено на заемателя към момента на подписването му на 01.06.2011 г. Посочените задължения на заемателя са изцяло идентични като текст с поетите задължения от наемателя вместо плащане на наемна цена по договора от 01.09.1998 г. Този договор също няма достоверна дата за ищците. Така възприетите свидетелски показания са обсъдени с установеното от приетите писмени доказателства и въззивният съд е формирал следните изводи: Според представените скици на имота от 1993 г., 1998 г., 2011 г., 2014 г., 2016 г. и актуалната при предявяване на искове, същият никога не е имал трайно материализирана ограда, обозначена с геодезичен знак, т.е. имотът не е бил ограждан. Според показанията на св.Я. Д.. същият е трасирал по искане на С. А. с колчета границите му през 1995 г.-1996 г. и след това през 1997 г.-1998 г. показал също по негово искане колчетата на наемателя, когато вече имотът бил подържан, изчистен от храсти и подготвен за заграждане с метални тръби. Същевременно през 1998 г. Комисията по реституция при община Варна в предложението си за уважаване на молбата на Ц. А. за възстановяване на собствеността, е констатирала, че мероприятието не е изпълнено, а мястото е изоставено, пустеещо и необработвано. Според показанията на св.Д. Н. имотът е имал нужда от често почистване, разяли са растителност с храсторези, моторни триони, ръчни триони, предимно акации. В тази връзка и съдът не е кредитирал показанията на св.Я. Д. в частта им, според която 1997 г.-1998 г. имотът вече е бил поддържан, почистен и подготвен за ограждане, нито тези на Д. Н., че С. П.. имал засети домати. Както свидетели, водени от ищците, така и тези, водени от ответника, сочат еднозначно, че през имота преминава пътеката, през която хората достигат до плажа, намиращ се на 200 м. под него и тя се използва постоянно от преминаващите. В тази връзка и се разколебават твърденията за държане на вещта по изключителен начин, който позволява да се изключват действията на други лица. Свидетелката И. Д. е живяла и живее непосредствено над имота през целия период и преминава покрай него всеки ден, като свидетелства, че той винаги е бил празен, много буренясал и неограден до малко преди даването на свидетелските показания. В този смисъл са и показанията на св. А. А., но същите следва да се ценят при условията на чл .172 от ГПК, ако не противоречат на останалия събран доказателствен материал. Показанията на св. Я. Д., според които в имота е имало заслон, противоречат на показанията на всички свидетели, вкл. и тези на св. Д. Н., според които в имота не е имало постройка, а той си е поставял понякога караваната. Противоречат и в частта им, според която не е виждал никой друг в имота, преминавайки от горе по пътя с превозно средство, освен Д. Н., вкл. и след 2011 г., а същият го е поканил да трасира отново границите на имота през 2015 г.-2016 г. /като същевременно със С. П. се е виждал последно през 2003 г./. Според показанията на св. Д. Н. след 2004 г. той не е имал касателство с имота, освен, че ходил понякога да си разхожда кучетата там /т. е. имотът е продължавал да бъде неограден и със свободен достъп/, още по-малко е имал след 2011 г., когато, според показанията, е запознал С. П. с Г. Ч. и той заел имота. От „Инвестбанк“АД е представено изготвено от св. Я. Д. на 18.01.2017 г. становище /експертиза/ относно установяване идентичността между ПИ с идентификатор *** и имота по предходен план, като се посочи налице ли е грешка по отношение площта на имота, посочена в н. а. от 1 дка., и площта при тези граници по КП от 1 357 кв.м. Горното становище съдът е приел, че е повод проектираното към този момент учредяване на договорна ипотека от страна на Чунгарови като ипотекарни длъжници в полза на „Инвестбанк“АД, каквото и учредяване е извършено с н. а.№ 56/27.02.2017 г., което е житейски неправдоподобно да бъде възложено от св. Д. Н., а освен това разколебава твърденията за незаинтересованост на св. Я. Д.. Апелативният съд е формирал извод, че поради противоречията в показанията на свидетелите, водени от ответника по иска и липсата на достоверна дата на представените договор за наем и договор за заем за послужване, следва да се кредитират показанията на свидетелите, водени от ищците, имащи непосредствени ежедневни наблюдения, съгласно които имотът не е бил ограждан до 2018 г., съставлявал е в годините пустеещо, изоставено място, обрасло с дива растителност, през което е имало свободен достъп за всички трети лица, преминаващи през него, за да достигнат до плажа под имота. Това прави в дадена степен вероятно и твърдението на ищците, че наследодателят им е уведомил С. А./ с когото не са се познавали само по повод сделката, а са работили заедно/ за постановеното от ВАС през 1997 г. решение, съответно за отпадане на правата. По тези съображения въззивният съд е приел, че не е установено, че след 1997 г. и до 2016 г. С. А., вкл. чрез трети лица, е упражнявал фактическа власт върху имота с намерение за своене. Ако и след това, т. е. от датата на договора, обективиран в н. а. № 20/28.06.2016 г. от третите лица-помагачи и от ответната банка да е упражнявана такава власт, то до датата на подаване на исковата молба не е изтекъл необходимият давностен срок. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „Инвестбанк“ АД, гр. София се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ и предл. трето ГПК, по чл. 280, а. 1, т. 1 ГПК и чл.. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК е свързано с въпроса/ допустимо ли е крайните изводи на съда да почиват на предположенията на въззивния състав и е обоснован от касатора с кредитирането на свидетелските показания и мотивите, че в дадена степен е вероятно и твърдението на ищците, че наследодателят им е уведомил приобретателя по първоначалната сделка за отмяна на административния акт, изначално установил правото на собственост. Посочената обосновка е относима към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, но не и при преценка допустимостта на съдебното решение, предпоставена от наличието на положителните и отсъствието на отрицателни процесуални предпоставки за допустимост на иска и произнасянето на съда в рамките на заявените в исковата молба факти и петитум. Това основание е свързано и с довода в касационната жалба, че недопустимо въззивният съд е констатирал, че действителната година на делото на първоинстанционният съд е 2019 г. и е допусната очевидна фактическа грешка при посочването й като 2018 г., без да е приложен чл.247 ГПК. Практиката на ВКС, на която се позовава касаторът, по решение № 50 от 4.06.2018 г. по гр.д. № 1910/2017 г., II гр.о. е дала тълкуване, че е недопустимо въззивният съд да отстрани очевидна фактическа грешка, допусната в решението на първоинстанционният съд, като наред с потвърждаването на първоинстанционното решение, постанови и допълнителен диспозитив, с който признава права, които са били отречени с първоинстанционното решение. Това тълкуване е неотносимо в настоящия случай, доколкото касае хипотеза на отхвърлен иск по чл. 108 ЗС без постановен установителен диспозитив. В случая не е имало съмнение по кое дело е постановено атакуваното първоинстанционно решение, като вярната година на образуване на делото – 2019 г. – е посочена и в подадения от „Инвестбанк“ АД отговор на въззивната жалба. Затова и констатацията на въззивния съд за допусната при изписване годината на делото на първоинстанционния съд очевидна фактическа грешка, не дава основание за преценка дали постановения по същество акт на въззивния съд е процесуално недопустим преди връщане на делото на окръжния съд за провеждане на производство по чл. 247 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е свързано с поставения от касатора въпрос: допустимо ли е въззивният съд да игнорира изцяло писмените и гласни доказателства на ответника и да основе едностранчиво решението си единствено само на доказателствата на ищците и е обосновано с твърденията, че по делото е установено по категоричен начин, че в Службата по вписванията-Варна за периода 27.02.2007 г. до 27.02.2017 г. като собственик на имота не фигурира наследодателят на ищците, нито пък ищците, което писмено доказателство съдът е игнорирал, както и декларацията по ЗМДТ от 11.05.1998 г. на ответника, договора за наем и договора за заем за послужване, както и гласните доказателства, осигурени от ответника. Посочената обосновка не може да бъде свързана с основанието за допускане на касационно обжалване „очевидна неправилност“. В практиката на ВКС /израз на която е напр. решение № 6 от 27.07.2021 г. по гр. д. № 1468/2020 г., II гр.о./ трайно се приема, че терминът обозначава състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост; неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, довели до несъвместим със закона резултат, поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. По правило същите са изводими от мотивите на въззивното решение. Настоящият съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта на въззивното решение или за преценка дали някой от изводите на съда не е очевидно неправилен. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК „Инвестбанк“ АД поставя въпроса: при постановяване на своето решение, съдът следва ли да се съобрази с всички събрани по делото доказателства, да ги обсъди и да ги вземе предвид в тяхната цялост, както и да обсъди и да вземе предвид твърденията на страните, след което да постанови своето решение. Въпросът е свързан с доводите в касационната жалба, че въззивният съд е игнорирал удостоверението за вписвания, отбелязвания и заличавания за имот от 28.02.2017 г. на Службата по вписванията, гр. Варна за периода 27.02.2007 г. – 27.02.2017 г., от което е видно, че като собственик на имота не фигурира наследодателя на ищците, нито ищците; удостоверение от 20.02.2017 г. на община Варна на името на Г. Ч., което не удостоверя съставен акт за общинска собственост, не съдържа информация за възстановяване на имота през 1998 г. и съответни промени в собствеността и в което са цитирани нотариалните актове от 1972 г., двата нотариални акта за дарение от 1993 г. и 1994 г., нотариалния акт за продажба от 1995 г. и нотариалния акт за продажба от 2016 г.; удостоверение от 15.02.2017 г. на Областен управител на област Варна, че за процесния имот няма съставен акт за държавна собственост за периода 1.06.1996 г. – 15.02.2017 г.; скица на поземления имот, издадена от АГКК, представена при изповядване на договора от 2016 г. с посочен собственик С. П. А. и описана в нотариалния акт от 2016 г.; експертиза за установяване на идентичност от 18.01.2017 г., изготвена от инж.Я. Д. с приложени към нея комбинирана скица на имота и заповед № 576 от 11.07.2001 г. на изп.директор на АК /възложена от Г. Ч. и извършена във връзка с обезпечаване на кредитна сделка н имота/; констативен протокол на нотариус Р. К., акт № 186, том I, рег. № 8896/28.06.2016 г., установяващ, че С. П. е извършвал действия относно собствения си имот; писмо на бщина Варна, дирекция „Местни данъци“ от 2.10.2019 г., че С. П. А. е декларирал имота на 11.05.1998 г. и през 2016 г. е предекларирал на два пъти имота на посочените основания, като всички тези неоспорени писмени доказателства изцяло кореспондират с показанията на ангажираните от ответника свидетели. Посоченото от касатора решение № 208 от 9.02.2018 г. по т.д. № 394/2017 г., I т.о. на ВКС дава тълкуване по въпроса: по какъв начин следва да е удостоверено връчването на длъжника на документ, съдържащ волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, за да се приеме, че това волеизявление е достигнало до длъжника и е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, а това тълкуване е изцяло неотносимо към поставения процесуално правен въпрос. На касационния съдебен състав е служебно известна трайната практика на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 236, ал. 2 и чл. 235, ал. 2 ГПК, която дава тълкуване, че стриктното приложение на посочените норми е гаранция за постановяване на законосъбразно решение от въззивния съд. Последният е длъжен да обсъди всички правно релевантни твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора. Отделно от това, съдът трябва да анализира събраните по делото доказателства, включително служебно да допусне и изслуша експертиза с цел установяване на релевантен факт, когато е сезиран с оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение. Обсъждането на защитните тези на двете страни по спора, събраните по делото доказателства и приетите въз основа на тях за установени факти следва да бъдат подведени под счетената за приложима законова норма, като тези действия следва да намерят израз в мотивите на решението. Следователно практиката на ВКС по поставения процесуално правен въпрос изисква въззивният съд да обсъди не всички твърдения, доводи, възражения на страните и представени доказателства, а само тези, които са релевантни с оглед предмета на правния спор. В случая спорът е за собственост и релевантни са тези твърдения, доводи и възражения и ангажираните в тяхна подкрепа доказателства, които са свързани с осъществен уреден в закона придобивен способ за някоя от страните, респ. техен праводател, респ. изгубване на вещното право от насрещната страна. Документите, които касаторът твърди, че не са обсъдени, не установяват осъществен придобивен способ, нито на първоначално поддържаното от ответника придобивно основание – транслативни сделки, нито на евентуалното основание – придобивна давност, а само че третите лица-помагачи и банката не са могли да узнаят, че праводателят им С. П. А. не е бил собственик, което обстоятелство обаче е неотносимо. С оглед твърденията за обстоятелствата, които документите установяват, същите са неотносими и към преценка дали С. П. А. е упражнявал фактическа власт върху имота, доколкото нито едно от тези обстоятелства не е свързано с фактическо действия спрямо имота. Обосновката на този процесуално правен въпрос с практиката на ВКС относно основанието за нищожност на договор „противоречие с добрите нрави“ не следва да се обсъжда, тъй като „Инвестбанк“ АД не е навела в отговора на исковата молба възражение, че договорът от 1999 г. е нищожен поради противоречие с добрите нрави. Това възражение е направено от третите лица-помагачи, които като самостоятелна /макар и допълнителна/ страна в процеса не са подали касационна жалба. По изложените съображения не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения процесуално правен въпрос. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1) допустимо ли е въззивният съд, след като е констатирал, че е допусната очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение при посочване годината на делото, да не приложи разпоредбата на чл. 247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка и да я поправи, като не спазва законоустановения ред; 2) допустимо ли е съдът да приеме, активна легитимация на ищците на основание представено удостоверение за наследници, издадено пет години и половина преди завеждане на иска, при положение, че своевременно е направено възражение за липсата на активна легитимация на ищците; 3) допустимо ли е въззивният съд да обоснове крайните си изводи на писмено доказателство – представено по делото невлязло в сила решение на административен орган, което не е годно да породи права; 4) следва ли въззивният съд с оглед задължението по чл. 12 ГПК да не обсъди аргументите и доводите на страните и да не прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по чл. 235, ал. 2 ГПК и да постанови решението си в противоречие с установените факти и в противоречие със закона, както и допустимо ли е съдът да не обсъди конкретни аргументи и доводи на страна в съдебното производство, които имат значение за крайния извод на съда за основателността на иска. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Първият въпрос съвпада с част от доводите, въз основа на които касаторът е поддържал недопустимост на въззивното решение и по изложените вече съображения не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Вторият въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а и липсва обосновка на касатора в тази насока. Редът за издаване и реквизитите на удостоверението за наследници са уредени в Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението, издадена на основание чл.24, ал.2 от Закона за гражданската регистрация. Не е предвидена валидност във времето на издаденото удостоверение за наследници, а ответникът не е твърдял, че е настъпила промяна в данните след издаването на документа, поради което и доводите, свързани с момента на издаване на удостоверението за наследници и изтеклия до предявяване на иска период от време, не могат да бъдат свързани с твърдението за недоказана активна материално правна легитимация. Третият въпрос е свързан с твърденията в касационната жалба, че по делото не е доказано заповедта на кмета за отмяна на отчуждаването от 1998 г. да е влязла в сила, тъй като такова отбелязване върху нея липсва, а и изрично е посочено, че ще влезе в сила след връщане на обезщетението от 1361 лв. Въпросът обаче е основан на твърденията на касатора какво е следвало да приеме съдът, а не на изводите във въззивното решение относно материално правните предпоставки за влизане в сила на административен акт за отмяна на отчуждаване по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. и изводът за заплатена на община Варна на 12.04.1993 г. сума от 1360.80 лв. въз основа на съдържащ се в реституционната преписка писмен документ. Следователно въпросът е обоснован с твърдените от страната факти, а не с изводите на въззивният съд, поради което се явява неотносим и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Четвъртият въпрос по същество преповтаря поставения при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК процесуално правен въпрос и по вече изложените съображения не може да обоснове допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да възстанови на С. И. А., Е. А. Х., М. А. А. и А. А. С. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 1000.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Р. Д.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение