Определение № 538 от 31.12.2018 г. на ВКС по т. д. № 2719/2018 г.

Производството е по чл. 274 ГПК, ал. 3, т. 1 ГПК - във вр. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и е било образувано по две частни касационни жалби, подадени от въззивниците по ч. гр. дело № 2755/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, срещу постановеното от него определение № 2006/2.VІ.2018 г., с което е било потвърдено протоколно определение на СГС, ГК, с-в І-9, от откритото съдебно заседание на 22.ІІІ.2018 г. по гр. дело № 1203/2016 г. в частта му за спиране на първоинстанционното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК: „до приключване на спора по гр. дело № 65/2015 г. по описа на Окръжен съд – Видин” с влязло в сила решение. Частната касационна жалба с вх. № 13737 от 25.VІІ.2018 г. на Ц. Г. Д. от София, действаща лично и в качеството си на едноличен търговец с фирмата „Ц. Д.”, е била подадена против горепосоченото въззивно определение с наведеното в нея общо оплакване за неговата неправилност /незаконосъобразност/, поради което тя претендира касирането му. Идентична - като предмет, оплакване и искане за възобновяване на спряното производство пред СГС - е и частната касационна жалба с вх. № 15566/5.ІХ.2018 г., подадена от А. М. Х. от София (съпруг на частната касаторка Д.) срещу същото определение на САС. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната си касационна жалба Д. обосновава приложно поле на частното касационно обжалване единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в определение № 423/25.VІ.2013 г. на състав на ІІІ-то г.о- по ч. гр. дело № 2708/2013 г., така и в определение № 64/5.ІV.2017 г. на състав на І-во г.о. по ч. гр. дело № 996/2017 г., по следния процесуалноправен въпрос: „Налице ли са предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делото заради друго висящо производство, което се развива между страни, различни от тези по настоящето, поради което последните няма да бъдат обвързани от силата на пр е съдено нещо на решението?” Съответно в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към своята частна касационна жалба А. М. Х. обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Опр. № 423/25.VІ.2013 г. на ІІІ-то г.о. по ч. гр. дело № 270/2013 г., както и в Опр. № 64/5.ІV.2017 г. на І-во г.о. по ч. гр. дело № 996/2017 г., по идентичния процесуалноправен въпрос: „Налице ли са предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делото заради друго висящо производство, което се развива между страни, които са различни от страните по настоящето и затова няма да бъдат обвързани от силата на пр е съдено нещо на решението?” По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответната по касация „Инвестбанк” АД-София писмено е възразила чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакванията за пороци на атакуваното въззивно определение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, наведени във всяка една от двете частни касационни жалби, претендирайки за потвърждаване на атакувания съдебен акт, както и за присъждане на възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК. Инвокирани са доводи, че междувременно, със своя молба изх. № 5145-2600/5.VІІ.2018 г. по чл. 230, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, банката била поискала възобновяване на спряното дело, висящо пред СГС: предвид влизането в сила на решението по делото пред ОС-Видин, а това обстоятелство лишавало и двете частни касационни жалби от правен интерес. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК (във вр. чл. 61, ал. 2 ГПК) и подадени от надлежна /въззивна/ страна в частното производство пред САС, както частна касационна жалба на Ц. Г. Д. от София (действаща лично и в качеството си на ЕТ с фирма „Ц. Д.”), така и частната касационна жалба на А. М. Х. от София, ще следва да се преценяват като процесуално допустими. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните: Предвид идентичното съдържание на двете жалби и на изложенията към тях по чл. 284, ал. 3 ГПК, преценката за допустимостта на атакуваното с тях въззивно определение до касационен контрол ще следва да се извърши общо. За да потвърди протоколното определение на СГС по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК въззивната инстанция е констатирала, че предмет на другото дело /това, което е висящо пред ОС-Видин бел. на ВКС / е установяване в отношенията между същата кредитна институция /”Инвестбанк” АД-София/ и кредитополучателя „Лоза Ракитница” ООД съществуването на вземане по договор за банков кредит № 02-Р/2006 г.-ДФЗ, предмет на издадената в полза на банката заповед за изпълнение, докато предмет на разглеждане по настоящето дело пред СГС е отрицателен установителен иск за признаване, че не съществува ипотечно задължение на ищците Цв. Д. и А. Х. по отношение на „Инвестбанк” АД, понеже било новирано кредитното задължение Анекси с пор. №№ 4, 5 и 6от 8.VІІ.2013 г., с които е прекратен първоначалния договор за банков кредит /№ 02-Р/2006 г.-ДФЗ/, сключен е ново договор, при нови условия, за което ищците, в качеството им на ипотекарни длъжници, не са уведомявани, съответно – не са се съгласявали. По същество констатацията на САС се свежда до идентитет по отношение на една от страните по двете дела, а именно „Инвестбанк” АД, въз основа на което обстоятелство е изграден и решаващия правен извод за преюдициалното значение, което влязлото в сила решение по делото, висящо пред ОС-Видин, би имало за правилното решаване на спора по делото пред СГС, по което е било постановено протоколното определение за спиране на исковото производство. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния обжалван акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е релевантен за изхода на делото, да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че в изложенията по чл. 284, ал. 3 ГПК към всяка от двете частни касационни жалби е формулиран един и същ правен въпрос, който обаче е различен от произнасянето на въззивната инстанция: досежно констатацията й за частично съвпадане на страните по двете дела в лицето на ответната „Инвестбанк” АД-София. При това положение, след като липсва главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на частното касационно обжалване, безпредметно се явява обсъждането налице ли е релевираната от двамата частни касатори допълнителна предпоставка по т. 1 на същия законов текст. Що се отнася до практиката на ВКС, обективирана в двете постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 423/25.VІ.2013 г. на ІІІ-то г.о. по ч. гр. д. № 2708/2013 г., както и определение № 64/5.ІV.2017 г. на І-во г.о. по ч. гр. д. № 996/2017 г., тя се отнася изключително до спорове с вещноправен характер и затова е неотносима към настоящата хипотеза на разпростиране на силата на пресъдено нещо спрямо трети лица - конкретно предвид акцесорно правно положение на частните касатори Д. и Х., като ипотекарни длъжници за дълга на „Лоза Ракитница” към „Инвестбанк” АД. При този изход на делото в настоящето частно касационно производство по чл. 274, ал. 3 ГПК и предвид изрично направеното от ответната по касация кредитна институция искане с правно основание по чл. 78, ал. 8 ГПК, двамата частни касатори Цв. Д. и А. Х. ще следва да бъдат осъдени да й заплатят ОБЩО дължимо юрисконсултско възнаграждение от 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), чиито размер е определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ – във вр. чл. 25, ал. 2, предл. 2-ро от Наредба за заплащане на правната помощ, приета с ПМС № 4/2006 г. (обн. ДВ, бр. 5 от 2006 г.). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение