Определение № 534 от 02.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2707/2020 г.

поземлен имот с идентификатор ***, намиращ се в землището на [населено място], [община], м. „П. ", с площ 37 620 кв.м., трайно предназначение на земята – земеделска, начин на трайно ползване – нива, категория на земята при неполивни условия – трета, и

поземлен имот с идентификатор *** намиращ се в землището на [населено място], [община], м. „К.”, с площ 22 180 кв.м., трайно предназначение на земята – земеделска, начин на трайно ползване – нива, категория на земята при неполивни условия – трета. С решение № ПР6 от 18.11.2003 г. на ОСЗ гр. Каолиново на наследниците на М. О. Я. са възстановени гори и земи от горския фонд, които според сегашния си статут представляват:

поземлен имот с идентификатор ***, намиращ се в землището на [населено място], [община], м. „Г. ”, с площ 8 963 кв.м., трайно предназначение на земята – горска, начин на трайно ползване – друг вид дървопроизводителна гора, и

поземлен имот с идентификатор ***, намиращ се в землището на [населено място], [община], м. „Б.”, с площ 30 045 кв.м., трайно предназначение на земята – горска, начин на трайно ползване – друг вид дървопроизводителна гора. С констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот по документи № 155, том І, рег.№ 810, д.№ 150 от 25.07.2018 г. на нотариус К. Я. (рег. № 682 на НК) един от наследниците на общия наследодател, а именно Ф. О. Р., е признат за собственик по наследство на 1/20 ид.ч. от процесните четири недвижими имоти. С констативен нотариален акт за собственост върху недвижими имоти, придобити по давност и наследство № 162, том VІІ, рег.№ 5156, д.№ 959 от 03.08.2018 г. на нотариус П. А. (рег. № 346 на НК) ответникът Х. Н. М. (намиращ се в брак с ответницата Р. А. М.) е признат за собственик по давност и наследство на целите недвижими имоти, възстановени на наследниците на М. О. Я. По делото е признато за безспорно между страните, че Х. Н. М. никога не е демонстрирал владение (намерение да придобие имотите само за себе си) спрямо ищците. Обсъдени са показанията на разпитаните пред районния съд свидетели. Посочените от ищцовата страна А. А. А. (съпруга на ищеца Н. А.) и К. Г. Б. са установили, че ответникът се е познавал с ищците. Свидетелката А. А. А. излага, че ответникът е посетил дома на ищеца Н. през 1988 г. на гости заедно с още една близка роднина Ю.. През годините от тогава насетне са се виждали с ответника рядко и преди делото били в добри отношения. Ответникът им се обадил по телефона и заявил, че те нямали права върху процесните имоти. Още преди издаването на каквито и да е документи, ответникът и Н. се срещнали на улицата и се прегърнали. И според свидетелката К. Г. Б. страните се познавали; тя познава както ответника, така и съпругата му. Страните са братовчеди от рода Я. Свидетелката знае, че Х. познава ищците. От показанията на двамата свидетели, посочени от ответната страна, е установено, че Х. обработва процесните ниви и гори от момента на тяхното възстановяване, лично или чрез трети лица и те не са чували някой да има претенции към тези имоти. От правна страна е прието, че процесните имоти са наследствени на страните. От момента на възстановяване на собствеността те се ползват от ответника. Х. Н. М. е възразил, че е владял самостоятелно процесните имоти повече от 10 г., считано от 18.11.1997 г. за земеделските земи и от 18.11.2003 г. за горите, наречени залесена територия, и ги е придобил по давност на основание чл. 79 ЗС, респ. и неговата съпруга при условията на СИО. Въззивният съд е приел, че сам по себе си фактът на осъществяване на фактическа власт върху процесните имоти не е достатъчен, за да се приеме, че е налице владение като основание за придобиване по давност на идеалните части на останалите сънаследници. Наследник, който ползва целия наследствен имот, е владелец само на своята идеална част от имота и държател на идеалните части на останалите сънаследници. За да се превърне във владелец на целият имот и да придобие собствеността върху целия имот по силата на давност, този сънаследник следва да отблъсне владението на останалите съсобственици и сънаследници, т.е. да доведе до знанието им намерението си да свои имота изцяло и да ги уведоми, че отказва да признае правата им, като не остави у тях съмнение за новото си субективно отношение към вещта. Въззивният съд се е позовал на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, в което е прието, че ако съсобственик се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. По делото е признато за безспорно между страните, че спрямо ищците Х. Н. М. никога не е демонстрирал владение -намерение да придобие имотите само за себе си. Същият ги е ползвал и стопанисвал, което е установено от събраните по делото доказателства, но ищците в качеството им на съсобственици не са били уведомени от ответника, че е променил намерението си и е започнал да свои процесните имоти, а не само да ги държи като сънаследник. Ответникът е твърдял, че не е бил наясно и не е знаел за съществуването на ищците и че те имат качеството на законни наследници на общият наследодател и не е знаел местонахождението им. В Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК е прието, че завладяването частите на останалите съсобственици и промяната в намерението поначало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Обективната невъзможност според съдебната практика се изразява или в непознаване на съсобствениците помежду си (неизвестност един за друг), или трайна отдалеченост помежду им във време и пространство. В случая показанията на свидетелите А. А. А. и К. Г. Б. опровергават твърдението на ответника, че не е познавал ищците. Напротив – прието е за установено, че страните се познават отпреди 2018 г. Въззивният съд е взел предвид и процесуалното поведение на самия ответник, който в съдебно заседание е направил изявление, че преди тридесет години е закарал една роднина на Н. А. до дома му и го е търсил миналата година по телефона, а се е снабдил с телефонния номер от общи роднини. Съдът е изложил съображения, че обективно невъзможно е манифестирането на промяната в намерението, ако невладеещият съсобственик е с неизвестно местоживеене, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот и в подобна хипотеза и ако не е установено трайното отсъствие на невладеещия съсобственик да се дължи на обективно препятствие, което той да не е в състояние да преодолее, е достатъчно промяната в намерението да е била демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин, т. е. владението да се осъществява явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го възприеме. При преценка дали е налице обективна невъзможност за демонстриране на завладяването въззивният съд се е позовал на Решение № 17 от 01.03.2017 г. по гр.д.№ 2923/2016 г. на ВКС, II г.о., според което това състояние е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително. То се отнася за случаи, при които лицата или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието, каквито обстоятелства не е доказано да са налице по настоящото дело. Когато съсобствениците се познават, но живеят в различни населени места в страната, то непосещаването на населеното място, кьдето е имота, непроявяването на интерес към него и неизвършването на действия, с които пряко се упражнява правото на собственост, още повече когато имотът е земеделски, не обуславят обективна пречка (невъзможност) за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещия съсобственик, който желае да се ползва от придобивната давност. В обобщение е прието, че по делото не е доказано ответникът да е владял процесните имоти като свои собствени и да е уведомил ищците, че вече не е само държател на техните идеални части, а е започнал да ги свои и отказва да признае правата им на съсобственици. При липса на основанието по чл. 79, ал. 1 ЗС, предявеният иск с правно основание чл.108 ЗС е намерен за основателен. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Поставеният от касатора въпрос се явява обуславящ по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, но по отношение на същия не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК е прието, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. В мотивите на тълкувателното решение е изяснено, че демонстриране на завладяването е необходимо, освен ако това е обективно невъзможно. В практиката на ВКС това тълкуване е доразвито, като в решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 1919/2015 г. на ВКС, І г.о., е прието, че обективно невъзможно е манифестиране на промяната в намерението, ако невладеещият собственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот. В подобна хипотеза и ако не е установено трайното отсъствие на невладеещия съсобственик да се дължи на обективно препятствие, което той да не е в състояние да преодолее, е достатъчно промяната в намерението да е била демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин, т. е. владението да се осъществява явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го възприеме. В настоящия случай, с оглед възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по делото, изводите на съда съответстват на посоченото тълкуване. Въззивният съд е приел за установено по делото, че ответникът е знаел, че и ищците притежават придобити по наследство права върху съсобствените имоти, както и е имал информация за тяхното местоживеене. Решаващите съображения на въззивния съд, че в тази хипотеза предвидената в чл. 69 ЗС презумпция не намира приложение и сънаследникът, който твърди, че е установил самостоятелна фактическа власт върху имота, следва да докаже, че е извършил действия, отблъскващи владението на останалите сънаследници, и установяващи своене на техните идеални части, са съобразени с трайно установената практика на ВКС, обективирана в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК и доразвита в Решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 1919/2015 г. на ВКС, І г.о. (на което се позовава касатора). Липсата на противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК изключва допускане на касационно обжалване по поставения в изложението към касационната жалба въпрос. С оглед изхода от настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация разноските, направени за защита пред ВКС, а именно договорените и заплатени в брой възнаграждения в размер на по 200 лв. съгласно ДПЗС от л. 29, 66 и 67. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение