Определение № 206 от 13.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 2042/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационни жалби на ищеца „Юробанк България“ АД и на ответниците Т. М. и А. А.-М. срещу въззивно решение на Апелативен съд – Велико Търново.

Ищецът оспорва жалбите на ответниците, последните не изразяват становище по жалбата на ищеца.

По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Произнасяйки се по жалби на всички страни, въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважил частично в по-висок размер предявените по реда на чл. 422 ГПК искове по чл. 430 ТЗ.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че не е настъпила предсрочна изискуемост на задълженията на ответниците по процесния договор за банков кредит поради нередовно връчване на изявленията на банката. Извода си за нередовност на връчванията съдът е основал на две групи съображения: че в договора страните изрично са уредили способите за връчване на изявления във връзка с кредитното правоотношение, сред които нотариалната покана не е, както и че изявления за предсрочна изискуемост не са били изпратени на посочения от ответниците в договора адрес за кореспонденция, а на техните постоянни адреси.

Намерил е за неоснователни възраженията за сключване на договора при липса на представителна власт спрямо ответника М., като е приел, че независимо от неизпълнението от страна на ищеца на задължението му по чл. 183 ГПК да представи оригинала на пълномощното или официално заверен препис от него, от останалите събрани по делото доказателства се установява, че такова пълномощно, подписано от ответника, е съществувало към момента на сключване на договора, който именно е релевантен за наличието на представителна власт.

По-нататък съдът е намерил за нищожни отделни клаузи от основния договор на основание чл. 146 ЗЗП, както и включената в последващото допълнително споразумение клауза за капитализация на изтекли договорни лихви като противоречаща на забраната за анатоцизъм по чл. 10, ал. 3 ЗЗД.

По отношение размера на претенциите въззивният съд, съобразявайки липсата на надлежно обявена предсрочна изискуемост, както и установената частична нищожност на клаузи от договора и допълнителното споразумение, е приел, че исковете са основателни в частта относно главница, договорна лихва и такси, чиито падежи са настъпили до деня на устните състезания пред втората инстанция. По отношение на размера на исковете е приел, че съгласно неоспореното експертно заключение ответниците дължат редовна главница до края на периода в размер на 44 578,41 евро, договорна лихва в размер на 24 026,43 евро и такси в размер на 494,58 евро.

По жалбата на ищеца.

Допускане на касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводите, че постановеното решение е в противоречие с решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, II т. о., където е прието, че начинът на уведомяване на длъжника следва да е такъв, че да цели ефективното упражняване на правата на банката, като същевременно не следва да ограничава правата на другата страна, както и че доставянето по възлагане на нотариус представлява лично връчване, което в настоящия случай е способ, предвиден в процесния договор.

Така изложените доводи не представляват ясна и точна формулировка на правен въпрос, чието посочване е задължение на жалбоподателя съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК.

Освен това, дори и от тези и от изложените в жалбата доводи да бъде извлечен правен въпрос, а именно относно способите за връчване на длъжника на изявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, същият не удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационно обжалване да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Действително съдът е изложил съображения, на които този въпрос съответства. Както е посочено и по-горе обаче, въззивният съд е изложил и втора група съображения, а именно че нотариалната покана е била изпратена на постоянните адреси на ответниците, но не и на посочения в договора, т. е. ползващ се се предимство, адрес. Именно тези съображения са решаващи за обосноваване на извода за липса на обявяване на предсрочната изискуемост, но по този въпрос: относно адресите за връчване, в частност значението на посочения в договора адрес за кореспонденция, независимо от избрания от кредитора способ, съответна формулировка и аргументация не са изложени.

Въведено е и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото са въпросите:

• за да е валидно достигнало съобщение от едната до другата страна по договорно отношение, следва ли всички способи за кореспонденция да са изчерпателно изброени в договора или кореспонденцията се счита за валидна, дори да са използвани други средства, ако това е било обичайна практика за кореспонденция между страните или е използван метод за кореспонденция, който е по-сигурен и достоверен;

• счита ли се доставяне по възлагане на нотариус или съдебен изпълнител за валидно извършена кореспонденция, въпреки че това изрично не е изброено сред способите за кореспонденция в договора между страните.

И двата въпроса не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е посочено и по-горе във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, изводът на въззивния съд за нередовност на уведомяването е основан не само на съображения относно способа за връчване, но и на решаващото съображение, че изявленията не са били изпратени на посочения в договора адрес. Към последното и двата въпроса нямат отношение, следователно не се явяват обусловили правните изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2009.

Независимо от това не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция, нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Извън бланкетното възпроизвеждане на текста на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.

Накрая, поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и във връзка с въпроса уговорките в допълнителните споразумения за капитализиране на суми (прибавяне на изтекли лихви и такси към редовната главница) представляват ли уговорка, която следва да се изследва служебно от съда или е нужно да бъде направено възражение от длъжника.

Въпросът може да бъде приет за релевантен с оглед изложените от въззивния съд мотиви.

По отношение на него обаче не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Решаващият извод на въззивния съд е основан на съображението, че уговорка с подобно съдържание е нищожна като нарушаваща забраната за анатоцизъм по чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2013 на ВКС-ОСГТК приложението на императивните материални норми е служебно правомощие на въззивния съд, поради което по поставения въпрос – за възможността служебно без възражение на заинтересованата страна да се установи нищожност – изводът на въззивния съд е в съответствие с установената, и то задължителна, практика, което, при липсата на изложени аргументи за необходимост от осъвременяване на същата, изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения по жалбата на ищеца касационно обжалване не следва да се допуска.

По жалбите на ответниците.

Касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение относно приетия за основателен размер на исковете.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика.

В разглеждания случай от мотивите на въззивното решение се установява явна необоснованост на крайния извод относно размера на претенциите. Както е посочено и по-горе, от една страна съдът е приел, за установено на база експертното заключение, че сумата 44 578,41 евро представлява главницата, оставаща до края на периода на договора, от друга страна към приетия за релевантен момент на приключване на устните състезания е присъдил именно този размер, установен към друг по-късен момент.

Държавна такса не се дължи предварително (ТР № 6/2012, т. 7).

С тези мотиви съдът