Определение № 69 от 04.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 2680/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Т. Д. и Т. Д. Ц. срещу решение № 144 от 28.03.2013г. по в.гр.д. № 1032/2013г. на Окръжен съд - Стара Загора, с което е потвърдено решение № 1239/ 22.11.2012г. по гр.д. № 3884/2012г. на Районен съд – Стара Загора, постановено по предявените от В. И. К. срещу касаторите субективно пасивно съединени искове по чл.422, ал.1 ГПК, като е прието за установено между страните, че ответниците по исковете дължат на ищеца сума в размер на 20 000 лева по запис на заповед, ведно със законна лихва върху нея от датата на заявлението - 09.03.2012г. до окончателното изплащане на задължението. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяната му и отхвърляне на исковете, ведно с присъждане на направените от касаторите разноски за всички инстанции. Според жалбоподателите, съдът се е произнесъл по непредявен иск - за съществуване на вземане по договор за заем, при предявен установителен иск относно вземане по запис на заповед, като във връзка с това е допуснато и нарушение на материалния закон, тъй като е приложена разпоредбата на чл.110 ЗЗД относно общата пет годишна давност, вместо специалната три годишна давност по чл.531, ал.1 ТЗ за вземания, произтичащи от менителнични ефекти. Поддържа се, че е имало единствено обещание за даване на заем от ищеца на първия ответник, но между тези страни не е сключен твърдяния от ищеца договор за заем, във връзка с което е издаден записа на заповед. Доколкото липсват доказателства за предаване на заемната сума, предвид реалния характер на договора за заем, не е налице валидна каузална сделка, вземането, по която ищецът твърди, че се обезпечава от издадения запис на заповед, поради което не възниква и задължение по него. Касаторите се позовават на недоказаност на връзката между представените разписки и твърдяния от ищеца договор заем. В тази връзка се сочи, че въззивната инстанция е нарушила правилото на чл.154, ал.1 ГПК относно доказателствената тежест, тъй като кредиторът, а не длъжникът следва да докаже твърдението си за сключен между ищеца и първия ответник договор за заем, а не ответниците да доказват връзката им с други, сключени между страните договори. Излагат се доводи, че представените два броя разписки от 14.09.2007г. не са свързани със записа на заповед, като от тях може да се направи единствено извод, че са издадени във връзка с договор за заем, но не се доказва, че това е именно договорът за заем, посочен от ищеца в исковата молба. Според жалбоподателите, налице е и нарушение на чл.194 ГПК, тъй като въпреки оспорването на разписките относно посочената дата и сума, не е открито производство по оспорването им, както от първата, така и от въззивната инстанция. Ответникът по жалбата, В. И. К., моли да не се допуска до касация обжалваното решение, поради липса на реално посочени основания по чл.280, ал.1 ГПК, съответно да се остави в сила обжалваното решение, поради липса на наведените касационни основания. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди уважаването на положителните установителни искове по чл.422 ГПК, въззивният съд е приел, че: записът на заповед съдържа задължителните реквизити по чл.535 ТЗ; авалът е в предвидената от закона форма; записът на заповед е издаден в обезпечение на сключен между издателя и поемателя договор за заем; получаването на заемната сума от 20 000 лева се установява от представените по делото два броя разписки; липсват доказателства за връщането на заемната сума в договорения срок. Според решаващия състав, възраженията на ответниците по исковете, които не оспорват автентичността на разписките, че последните касаят други взаимоотношения между страните, а не тези по процесния запис на заповед, са недоказани, а от там и неоснователни. Прието е, че връзката между задължението по записа на заповед и задължението, произтичащо от каузалната сделка- договор за заем, се установява от обстоятелството, че записът на заповед и разписките са издадени на една и съща дата- 14.09.2007г. за една и съща сума. Счетено е за неоснователно и възражението за изтекла погасителна давност на ответниците по исковете - настоящи касатори, като е прието, че специалната погасителна давност по чл.531, ал.1 ТЗ не намира приложение, тъй като предмет на производството е установяване съществуването на вземане на кредитора, произтичащо от договор за заем между страните. Изложени са съображения, че процесният запис на заповед обективира задължението на ответниците към ищеца и има гаранционна функция, но основанието на това задължение е сключен между ищеца и първия ответник договор за заем, поръчителстван от втория ответник. Въз основа на това е направен извода, че по отношение на безспорно установеното по делото вземане, произтичащо от договор за заем, приложение ще намерят правилата на общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД, която към момента на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ /чл.417 ГПК/ - 09.03.2012г., не е изтекла. Касаторите твърдят в изложението към касационната жалба, че въззивният съд, в противоречие с практиката на ВКС- чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е разрешил следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили правните му изводи по предмета на спора: „/1/ Коя погасителна давност следва да се прилага при предявен иск за вземане по издаден запис на заповед - специалната тригодишна давност по чл.531, ал.1 ТЗ или общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД?; /2/ Допустимо ли е съдът да се произнесе по въпрос, по който не е сезиран, вместо да се произнесе по въпрос, по който е бил сезиран?; /3/ Подлежат ли на доказване отрицателни факти по делото?”. Сочи се, че първият от въпросите е решаван и противоречиво от съдилищата - основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Видно от диспозитивите на решенията, съдилищата са признали за установено съществуването на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение, поради което не е налице сочената от касатора евентуална недопустимост на актовете, основаваща се на твърдението за произнасяне на съда извън предмета на спора, с който е сезиран, във връзка, с което е поставен и вторият въпрос от жалбоподателя. Въпросът, дали подлежат на доказване отрицателните факти в процеса, не е обуславящ за изхода на спора, тъй като е въведен във връзка с твърдението на страната, че не дължи доказване на възражението си, че изплатените с разписките суми са във връзка с други правоотношения между страните, съществуването на които е положителен, а не отрицателен факт. Първият, формулиран от касатора, въпрос относно приложимата погасителна давност при вземания, произтичащи от менителнични ефекти, е относим за предмета на производството и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция при разглеждане на направеното от ответниците по исковете - настоящи касатори, възражение за погасителна давност, при произнасянето по субективно пасивно съединените искове по чл.422 ГПК за установяване съществуване на вземане срещу издателя и авалиста по запис на заповед. С оглед на това, е налице общото основание за допускане на касационното обжалване. По този въпрос не е налице формирана практика на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, е даден отговор на въпроси, различни от поставения такъв за приложението на чл.531, ал.1 ТЗ, а именно: дали при предявен иск по чл.534 ТЗ е релевантно за спора възражението на ответника за развитието на каузалното правоотношение, във връзка, с което е издаден записа на заповед; в конкретната хипотеза на издаден изпълнителен лист по реда на чл.237 ГПК /отм./, по който не е предприето действие по принудително събиране на сумата по записа в продължение на три години от депозиране на молбата по чл.242 ГПК /отм./, при връчена призовка на длъжника преди изтичане на 5 години от този момент, с каква погасителна давност се погасява вземането срещу издателя на запис на заповед; за невъзможността да се уважи иска по чл.422 ГПК на поемателя на записа на заповед на основание неоснователно обогатяване по чл.534 ГПК, ако вземането по записа на заповед е погасено по давност. Липсата на идентичност на въпросите води до необоснованост на твърдението за проявление на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От друга страна, въз основа на представеното влязло в сила решение от 29.01.2009г. по гр.д. № 356/2008г. на Окръжен съд – Ямбол, постановено по установителен иск по чл.254 /отм./ ГПК, се доказва наличието на второто релевирано от касатора основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като в него, противно на обжалваното въззивно решение, е прието, че „за менителничните притежания, каквато модулация е и записът на заповед, е предвидена специална погасителна давност, която е тригодишна”, като е налице изрично позоваване на приложението на правилото на чл.531, ал.1 ТЗ. Настоящият състав намира, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос „ Коя погасителна давност следва да се прилага при предявен иск за вземане по запис на заповед - специалната тригодишна давност по чл.531, ал.1 ТЗ или общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД?”, с оглед уеднаквяване на противоречива практика на съдилищата. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер на 370 лева. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд