Определение № 605 от 04.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4115/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. М. срещу решение №.82/8.06.22 по г.д.№.148/22 на АС Пловдив, І г.с., с което е потвърдено реш. №.260001/14.01.22 по г.д.№.55/19 на ОС Стара Загора за отхвърляне на предявените от касаторката искове с правно основание чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за сумите 225000лв. главница и 68500лв. лихви за периода 22.05.16-22.05.19 предвид извършено прихващане със сумата 358748,81лв. Ответната страна Й. В. В. оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е изяснено, че по силата на договор за заем от 22.11.13 ищцата е предоставила в заем на ответника 230000лв. /преведени по банков път/; той не е върнал заетата сума в договорения двугодишен срок; с влязло в сила решение е осъден да плати 5000лв. от нея при условията на частичен иск; в настоящия процес се претендира останалата част от главница-225000лв., и 68500лв. лихви за периода 22.05.16-22.05.19, които суми не е доказано да са платени. Доколкото се противопоставя възражение за прихващане е установено, че на 14.12.21 „С.Г.Груп“АД е прехвърлило на Й.В. вземане в размер на 36000лв., предмет на договор за цесия между дружеството и „Първа инвестиционна банка“АД от 19.12.19 - като самото прехвърлено вземане произтича от договор за банков кредит №.359-019/28.01.08, по който ищцата е солидарен длъжник и което вземане е предмет на индивидуално принудително изпълнение по изп.д.№.298/12 на ЧСИ Д. Ц.; с втори договор от същата дата „Колект БГ“ЕАД е прехвърлило на ответника вземане в размер на 305 336,14лв., предмет на договор за цесия, сключен между „Юробанк България“АД и дружеството и произтичащо от договор за банков кредит за покупка на недвижим имот и допълнително споразумение към него от 2008, по който ищцата е длъжник; за вземането банката се е снабдила с изпълнителен лист от 20.02.12 и въз основа на него е образувано изп.д.№.3647/20 на ЧСИ Г.И.; в счетоводството на „С.Г.Груп“АД и „Колект БГ“ЕАД има осчетоводени плащания по договорите за цесия в размер съответно на 35000лв. и 30000лв; уведомленията за двете цесии, ведно с договорите за същите и възражението за прихващане, са връчени на процесуалния пълномощник на ищцата в проведеното на 18.03.21г. открито съдебно заседание, поради което са редовно връчени на горепосочената дата и имат действие по отношение на М. като длъжник. В случая се касае не за съдебно прихващане, а за материалноправно изявление до ищцата за прихващане на насрещни ликвидни и изискуеми вземания на ответника, произтичащи от юридически факти - договори за цесия, настъпили след срока за отговор, в хода на висящ исков процес; това е правопогасяващо възражение, с което се оспорва основателността на предявения иск, заявено в хипотезата на чл.147 ГПК и не се явява преклудирано. По повод оспорването на твърдението, че ответникът има ликвидни и изискуеми вземания срещу ищцата по договорите за цесия предвид нищожността им поради противоречие с добрите нрави, въззивната инстанция е отразила, че горното възражение не е мотивирано в заявеното становище, а доколкото са развити мотиви в писмената защита, може да се заключи, че е налице позоваване на накърняване на добрите нрави поради нееквивалентност на престациите по договорите за цесия; М.М. като трето за договорите лице, обаче, не може да се позове на нищожност на същите поради нееквивалентност на престациите, тъй като това касае единствено отношенията между цедента и цесионера, не и третите за правоотношението лица /реш.№.137/19.11.21 по г.д.№.2499/20, ІV ГО/. Възражението, че прехвърлените с договора вземания са погасени по давност, също е намерено за неоснователно. Отразено е, че доколкото се касае за вземания, които са предмет на индивидуално принудително изпълнение и следователно са съдебно признати, за погасителна давност може да се говори след влизане в сила на съдебните актове, с които вземанията са установени, съответно по делото няма данни кога вземанията по договорите за банкови кредити с „Първа инвестиционна банка“АД и „Юробанк България“ АД, по които ищцата има качество на длъжник, са установени с влезли в сила актове. От друга страна, дори да се приеме, че възражението за изтекла към 14.12.20 давност е вероятно основателно предвид данни, че „Първа инвестиционна банка“АД е взискател по и.д.№.298/12 на ЧСИ Д.Ц., а в полза на „Юробанк България“АД е издаден изпълнителен лист от 29.03.12, доколкото към 2012 тези вземания, произтичащи от договори за банкови кредити, предмет на двата договора за цесия, са били ликвидни и изискуеми като съдебно признати, а падежът на вземането на ищцата по договора с Й.В. за заем е настъпил на 22.11.15, то следва да се намери, че прихващане е можело да се извърши и преди изтичане на давността на активните вземания; поради това, дори същите да са погасени по давност, на основание чл.103 ал.2 ЗЗД прихващане може да се допусне. При това положение е прието, че правните последици на упражненото от ответника материалноправно възражение за прихващане с молба от 18.03.21 са настъпили с отправяне на изявлението до ищцата за прихващане и предявените искове са неоснователни като погасени чрез прихващане. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка със следните въпроси: 1.“Ищецът длъжник по договор за цесия има ли правен интерес да направи възражение за нищожност на договор за цесия при значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации по цесията?“ /реш.№.334/3.11.14 по г.д.№.570/14, ІV ГО, реш.№.181.02.12 по г.д.№.425/11, ІІІ ГО/; 2. „Възможно ли е да се извърши съдебно прихващане на пасивното вземане с насрещно активно вземане, което е погасено по давност, ако преди изтичане на давностния срок за активното вземане носител на същото е било трето лице?“ /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/; 3. „Преклудирано ли е правото на възражение за прихващане във фазата на предварителната подготовка на делото в първоинстанционното производство с изтичането на срока за отговор на исковата молба?“ /чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК/; 4.“Преклудирано ли е правото на възражение за прихващане с изтичане на срока за отговор на исковата молба, когато същото не е индивидуализирано по основание и размер?“; 5. „Адвокат с изрично пълномощно за извършване само на процесуални действия по делото разполага ли с представителна власт да получи всякакви други уведомления, за които не е изрично упълномощен?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Във връзка с първия въпрос се сочи практика, съгласно която искът за установяване на нищожност по своя характер е отрицателно установителен; с уважаването му се установява нищожността на сделката и свързаното с това невъзникване на целените от страните права и задължения; предпоставка за допустимостта му е наличието на правен интерес от установяване съществуването или несъществуването на едно право или правоотношение; легитимиран да го предяви е този, чието право се засяга от правния спор; доколкото е насочен към установяване на действителното правно отношение, интерес от предявяването му имат не само субектите на спорното такова, а всички трети, чужди на правоотношението лица, чиито права зависят от съществуването или несъществуването му; когато искането за прогласяване нищожността на сделка на основанията по чл.26 ЗЗД е от страна по делото, която обаче не е страна по сделката, след като връщането на разпореденото по сделката имуществено благо ще се върне в правната сфера на страната по сделката, без да облагодетелства страната по делото, заявила нищожността, постановеното решение е недопустимо, поради липсата на правен интерес. Така цитираната практика касае общи принципни постановки във връзка с правния интерес от прогласяване на нищожност на сделка и е неотносима към поставения въпрос, който визира по-конкретна хипотеза. Отделно от изложеното във връзка със същия /налице ли е правен интерес за трето на договора за цесия лице да възрази за неговата нищожност на основание чл.26 ал.1 предл.3 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави при твърдения за нееквивалентност на насрещните престации/ е налице установена практика на ВКС- реш.№.137/19.11.21 по г.д.№.2499/20, ІV ГО, която е цитираната и в самото въззивно решение, съдът се е позовал на нея и я е съобразил. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Вторият въпрос няма самостоятелно значение за изхода на спора, тъй като не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Това е така, доколкото съображенията му не са основани само на поставения от касатора въпрос по приложението на чл.103 ал.2 ЗЗД във връзка с възможността за прихващане с погасено по давност вземане. Обуславящите крайния резултат изводи са свързани с недоказаност на твърдяното погасяването по давност на активното вземане, чието установяване е в тежест на ищцата предвид разпоредбата на чл.154 ал.1 ГПК /в това число в контекста на обстоятелствата по делото и наличието на съдебно признати вземания и висящи изпълнителни дела във връзка с тях/. Предвид изложеното и като се има предвид, че поставените от касатора въпроси обвързват произнасянето на касационната инстанция и в настоящото производство по селекция на жалбите /съобразно разясненията, дадени в ТР №.1/09, ОСГТК, т.1/, следва да се приеме, че така изведеният въпрос е неотносим, не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Третият и четвъртият въпроси касаят преклудирането на правото да се направи възражение за прихващане. Касаторът се позовава на основанието по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, но не сочи съдебна практика. От друга страна не се касае и до хипотеза на липса на ясни разпоредби или практика и необходимост от промяна на последната. Налице са ясни законови разпоредби /чл.147 ГПК, чл.371 ГПК/ и задължителна практика /ТР 1/13, ОСГТК, т.4 - съгласно която възражението за прихващане може за първи път да се заяви дори пред въззивния съд, ако се изразява в материалноправно изявление за компенсиране на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания /каквато е разглежданата хипотеза/, при което те се погасяват до размера на по-малкото от деня, в който са били налице условията за компенсируемостта им/, която е била съобразена. Отделно от изложеното четвъртият въпрос съдържа условие, което не е било прието от въззивната инстанция /съдът не е приемал, че възражението за прихващане с вземанията, с които е извършена компенсацията, не е уточнено, а и това не съответства на обстоятелствата по делото/, и следователно е неотносим. Предвид изложеното не е налице соченото основание по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Аналогичното важи и за петия въпрос. Същият предпоставя условие, което не е било прието от въззивната инстанция - съдът не е намирал, че адвокат, упълномощен да извършва процесуални действия по дело, разполага с представителна власт да получава всякакви други документи, за които изрично не е бил упълномощен. Напротив, изрично е посочил, че представените документи са във връзка с правопогасяващо възражение на ответника по делото, с което се оспорва основателността на предявения иск - което, предвид настъпването на правопораждащия юридически факт след изтичане на срока за отговор, е допустимо предвид разпоредбата на чл.147 ГПК. Приети са документи в съдебно заседание, свързани с процеса, по който адвокатът е бил упълномощен да извършва процесуално представителство. Предвид изложеното поставеният въпрос е неотносим, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,